В малката квартална църква се бяха събрали десетина човека. Трима свещеници отслужваха опело. В обикновен ковчег от фазер лежеше покойникът – бивш дългогодишен учител в Семинарията. Свещениците бяха негови бивши ученици, а опечалените – семинарски учители – бивши и настоящи. Роднини липсваха. Жена му беше починала три години по-рано, а деца Бог не им бе дал. Някои негови възпитаници днес бяха митрополити, епископи, игумени на големи манастири, други – професори и доценти в богословските факултети.

- Скромно живя, скромно го и изпратихме – каза някой на връщане от гроба му. – Ако не беше толкова скромен, щеше да бъде най-малкото професор или митрополит.

- Чувал съм, – обади се друг, – че преждепочившият патриарх му предлагал навремето, преди господин Димов да се ожени, ако приеме монашество, за една седмица да извърви пътя от йеродякон до епископ, но той не склонил, понеже страдал от комплекси, че е нисък на ръст, а, според него, владиците трябвало да бъдат високи, снажни мъже.

Госпожа Парашкевова беше много вярваща жена. Ако някой си позволеше да накърни религиозните ѝ чувства, тя беше готова да го разкъса, както лъвовете разкъсвали на арената първите християни. Иначе беше твърде благонравна. Пееше и в хора на кварталната църква, но се чувстваше недооценена от диригентката – суха и коравосърдечна вдовица, уморила, както разправяха, двама съпрузи. Парашкевова смяташе, че с нейните гласови данни може да пее солата в Патриаршеската катедрала. Стига да я поканят. Само че не я канеха.

Беше винаги елегантно облечена – през зимата разхождаше снажното си тяло в палто от визон. Някой ѝ беше казал, че с това палто прилича на руска болярка. Така и се чувстваше – като болярка. Гледаше отвисоко хората, с които се разминаваше по улиците.

- Госпожо, извинете, бихте ли ми дали два лева. Не съм ял от три дни – пресрещна я брадясал мъж на нейната възраст, облечен в порядъчно кирливо яке. Тя го погледна с презрение и мълчаливо отмина. Не обичаше да я притесняват. Даваше милостиня, но когато тя реши и на когото тя пожелае. Смяташе, перифразирайки Хегел, че всеки човек има такава съдба, каквато заслужава. Иначе нейното добро и състрадателно сърце особено се умиляваше от вида на бездомните кучета. Тя им купуваше карантии, а понякога и наденици от близкия месарски магазин.

„Няма да се уплашиш… – четеше псалтът – от ходещата в тъмата язва, от заразата, която опустошава по пладне. До тебе ще паднат хиляда, и десет хиляди теб отдясно; но до тебе няма да се приближи… зло няма да ти се случи, и язва няма да се приближи до твоето жилище“.[1]

„Тези думи – помисли си бившият клисар бай Симо – сякаш за мене са казани. Ще ме плашат те с някакъв вирус. Маска да съм носел, ръкавици… Мене и Дамянчето Бог ни пази. Да му мислят тези, които отстъпиха от Бога, дето казват, че ако сме обичали ближните, да си стоим вкъщи. Те ще ме учат мене. Аз от вярата си няма да се откажа!“.

Бай Симо бе твърд във вярата като корав хляб и всеки, който се опитваше да отхапе от този корав хляб, рискуваше да си счупи някой зъб. Ревността по Божия дом го изяждаше и бай Симо се беше съсухрил и изпосталял като чироз от зарган. Казваха, че на младини Симо не бил толкова ревностен християнин. Дали Дамянчето, която беше третата му жена, беше го обърнала към Бога, или пък възрастта му го беше направила принудително добродетелен, не се знаеше. Разправяха, че Дамянка като студентка била у Симови на квартира и той ѝ завъртял главата. Оставил втората си жена и заживял на семейни начала с Дамянка.

Академичен доклад при откриването на новата учебна година в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“

За честванията

През 2020 г. се навършват 740 години от рождението на една от най-бележитите личности в историята на православната музикална култура – св. Йоан Кукузел, творец, протопсалт, педагог и теоретик. Предполагаемата година на раждането му е 1280-та. Св. Йоан Кукузел е наричан в ръкописите „втори извор на музиката“ и е удостояван с най-високите титли през Средновековието. Участва най-активно в създаването на репертоар, свързан с новата редакция на Йерусалимския устав и с учението на исихазма в края на 13 и през първата половина на 14 в. Канонизиран е за светец скоро след успението му. Оставя огромно творчество, което оказва влияние в развитието на цялата православна музика чак до съвременността ни. Документира се в ръкописи от 14 до 20 в. в многобройни преписи.

На следващите страници ще стане дума за създаването и дейността на Вокален квинтет[1] „Йоан Кукузел – Ангелогласният“, който от 1967 г. и до днес се стреми да възроди и да поддържа традицията на средновековната православна църковна музика.

Делото на св. Йоан Кукузел като виден средновековен композитор и изпълнител на църковна музика винаги е било живо, защото е свързано с несекващата нужда на човека от връзка с Бога по рационален и емоционален път: а) осъзнаване и изповядване на вярата в Бога и б) практикуване на тази вяра с лична молитва и обществено богослужение. А едно от изконните украшения на богослужението в източноправославната християнска традиция е тъкмо църковното акапелно пеене. Обикновено това се обяснява с мнението, че човешкият глас е най-съвършеният инструмент за прослава на Бога. Но не бива да се забравят и словата, които произнася този пеещ глас, защото те придават смисъл на музиката. Така или иначе до днес целият православен свят познава и ползва само вокалната звучност на църковната музика.[2]