60 години от смъртта на К. С. Луис

Демократ съм, защото вярвам в грехопадението на човека. Обикновено хората са демократи по противоположната причина. До голяма степен демократичният ентусиазъм произлиза от идеите на хора като Русо, които са вярвали в демокрацията, защото са смятали, че хората са толкова мъдри и добри, че всеки един има право да управлява. Опасността да се защитава демокрацията по тези причини е в това, че те не са верни. Всеки път, когато се разкрие тяхната слабост, хората, които предпочитат тиранията, веднага извличат капитал от това разкритие. Стига да се досетят за това, тутакси се налага да се брани демокрацията. На мен не ми се налага да се досещам. Познавам се и знам, че не заслужавам да управлявам дори и курник, още по-малко пък нация. Истинската причина за демокрацията е, че сме грехопаднали същества и не би трябвало да се дава безконтролна власт на никой човек над събратята му. Аристотел е смятал, че някои хора стават само за роби. Може и да е така. Но аз отхвърлям робството, защото никой не става за господар.

Учеха ни друго. Не смятам, че равенството е благо само по себе си, като радостта или мъдростта. По-скоро то е лекарство, което е необходимо доколкото сме болни, или е дреха, нужна, защото сме загубили невинността си. Не смятам също, че предишната власт на кралете, на свещениците, съпрузите или бащите или предишното подчинение на поданиците, на паството, на синовете и съпругите са лоши сами по себе си. Може би това е било добро, както е била добра голотата на Адам и Ева. Но то с право е било отнето, защото хората са станали лоши и са злоупотребили. Да се опитваме да го възстановим сега, означава да допуснем грешката на нудистите. Правното и икономическо равенство са абсолютно необходими средства за поправяне на грехопадението и за защита срещу жестокостта.

На земята лежи човек, убит от друг човек… Не от звяр, не от стихия, не по волята на съдбата. От друг човек… В Югославия, Афганистан, Таджикистан… В Чечня…

Понякога през ума минава страшната мисъл за войната и нейния таен смисъл. Изглежда сякаш всички са полудели, а като се огледаш наоколо, светът като че ли си е нормален: хората гледат телевизия, бързат за работа, ядат, пушат, поправят си обувките, злословят, ходят на концерти. В днешния ни свят ненормален, странен е не онзи, който е препасал автомата, а другият, който пита като дете с недоумение: защо отново на земята лежи човек, убит от друг човек?

Нали помните, при Пушкин: „… обичам всяка кървава забава, опивам се, за смърт щом стане реч“.* Това е 19 в.

„Дори запасите от всеобща смърт да бъдат унищожени, хората ще запазят знанията как да ги създадат наново, ход назад – към незнанието, неумението да убиеш всичко живо – вече няма“. Това е при Алес Адамович. Това е 20 в.

Изкуството в продължение на векове е възвеличавало бог Марс – бога на войната. И сега вече е невъзможно да смъкнем от него кървавите одежди…

Ето един от отговорите защо пиша за войната.

Срещнаха се двама съученици от техникума. Навремето бяха поели по различни пътища. Единият отиде да следва в Духовната академия и след време стана свещеник, а другият зае ръководна длъжност в младежката организация – ковачница на кадри за водещата тогава пък и комай единствена партия. Не бяха се виждали повече от тридесет години и не знаеха много неща един за друг. Пътят на първия беше общо взето в една посока, без остри завои и отклонения. Вторият пък беше преминал през много премеждия: от бизнесмен в началото на несвършващия преход и после шеф на пенсионен фонд до черноработник в Гърция, Италия и Чехия, и накрая – охранител на едно, още недоведено до фалит, предприятие. Личният му живот също беше провал – от години с жена си живееха разделени, синовете му, вече създали семейства, не желаеха да общуват с него и не се вслушваха в непоисканите му съвети.

- Можеш ли да ми намериш едно местенце в някой манастир – да го поддържам! Ти знаеш, че умея почти всичко, само да няма някой да ми виси над главата, че ми е писнало от началници.

Свещеникът беше наясно, че някогашният му приятел си няма хал-хабер от ежедневието в една света обител, но все пак обеща да се поинтересува за някой недействащ манастир, който последният да поддържа.

Винаги съм се впечатлявала от специфичната етимологична обвързаност на славянски думи от духовния регистър. Имам предвид, че за нас, осъзнато или не, Бог е свързан с богатство, мощите с мощ, образованието с Образ… и поне част от тези етимологични зависимости са съзнателно търсени от първите ни преводачи и проповедници, създавали нашия християнски книжовен език през IX в.

Оттогава насам, разбира се, немалко се е изменило в езика и речта ни. Немалко думи са се изгубили, други в тежки за България времена са достигнали до източните славяни чрез пренесени ръкописи или спасили се духовници. Там тези слова са продължили живота си в нови преписи и произведения, по-късно и в печатни книги, и са се върнали обратно у нас през Възраждането, нерядко с променен фонетичен облик.

Едно такова изменение скрива от очите ни старите български думи, свързани със съмѣрити, които са битували наред с производните от съмирити, а с това за нас остава скрито и част от изконното значение на съвременната дума смирение.  И двете лексикални основи – съ-мѣр- и съ-мир- – съответстват на днешното ‘смирение’, а приликите между тях в звученето и структурата им вероятно са били нарочно търсени от дълбоко вярващите просветители на новопокръстените славяни. Представката съ- означава или някакъв вид общностност, нещо, което се прави с някого или е пряко свързано с нещо (срв. съ-мишленик, с-пътник, наставка семантично и етимологично еквивалентна на грц. συν-/συμ-, лат. con-/com-) или пък означава посока отгоре надолу (като в с-мъквам, с-ривам). Лексикалните корени обаче, макар и близки по звучене, са съвършено различни по смисъл. Лесно може да се досетим, че единият е свързан с мир, т.е. ‘спокойствие, състояние обратно на конфликт’, а другият – с мярка т.е. ‘вместване в определени граници, наложени от определен стандарт’.

„За мира на целия свят, за благопреуспяване на светите Божии църкви и за единението им на Господа да се помолим…“, отправяше възгласа си отец Ипомоний по време на Великата ектения.

А по света цареше мир вече повече от година. Но този мир не носеше радост. Ипомоний си спомни колко бързо се беше развило всичко. И колко неочаквано за всички. Дори и за онези, които се готвеха и предричаха края на света…

Отецът беше сред малцината, които имаха шанса да оцелеят. Спаси го това, че в Енорийския център под храма беше избил някакъв теч, който той и клисарят бай Михал бяха отишли да прегледат и, ако могат, поне временно да запушат. Тези шест подземни метра ги бяха спасили от ударната вълна. В един-единствен миг отец Ипомоний загуби всичко, което притежаваше – семейството си, близките, целия си дотогавашен живот. Дори непоколебимата му вяра беше подложена на множество съмнения и изпитания, с които отецът самотно и болезнено се бореше. Двадесетимата оцелели от градчето някак инстинктивно се бяха насочили към храма – не знаеха къде другаде могат да отидат.