Мобилно меню

Теодицеята

Публикувана на Понеделник, 30 Март 2020 Написана от Евгений Н. Трубецкой
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Prince E Trubetskoy 1910Продължение от „Световната безсмислица и световният смисъл“

1. Антиномията на единия и другия като общ корен на съмнението в смисъла на света. Противоречията на дуалистическото и монистическото разбиране за света

Всяко от разрешенията на въпроса за смисъла на живота предизвиква множество съмнения и горко на онова решение, което не се съобразява с тях – затова, защото в много от случаите в основата на добросъвестното съмнение лежи някаква дълбока истина, която все още не е намерила съответстващото си изражение в съзнателната човешка мисъл и която се таи някъде в подсъзнателната дълбина на нашите преживявания. Да я извлечем оттам, това означава да задълбочим и да обогатим мисълта: единствено вслушвайки се в съмненията, промисляйки ги докрай, ние можем да достигнем и пълнота на съзнанието, пълнота на проникването в смисъла на живота. Защото съществуват съмнения, които се коренят в най-дълбокия източник на всяко съзнание: в интуицията за всеединния смисъл и в неговото търсене.

Всяко търсене на смисъла на живота предполага и някакво предварително знание за него, наличие в съзнанието на търсещия на някакви признаци на търсеното, по които то да може да бъде намерено. Точно това предварително, интуитивно знание за търсения смисъл, което прави възможно и нашето търсене, служи, заедно с това, и за източник на нашите съмнения. Съпоставяйки всяко дадено решение с тази първоначална интуиция, ние виждаме, че в едно или в друго отношение то не ѝ съответства, не я изразява. Тогава именно възниква и съмнението, а опитът то просто да бъде заглушено, да бъде отминато, представлява тежък грях на мисълта: престъпление против самата интуиция за смисъла, която съставлява светинята на мисълта.

Коментарът на Теодор Мопсуестийски (352-428) върху Евангелие според Йоан

Публикувана на Петък, 27 Март 2020 Написана от Светослав Риболов
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

St John the EvangelistТеодор Мопсуестийски е роден през 352 г. в Антиохия, в богато гръцко семейство от местната градска аристокрация. След като получава отлично образование в ораторската школа на Ливаний, ок. 370-371 г. той постъпва в школата, или по-скоро училището със затворен, почти манастирски характер (ἀσκητήριον) на Диодор Тарски. Тук той изучава дълбините на Св. Писание и се подготвя за служение на Църквата. Вероятно през 383 г. е ръкоположен за свещеник и във връзка с пастирската и проповедническата си дейност се налага да взима ясна позиция по въпроса за Аполинариевата ерес, доколкото някои богословски позиции на Аполинарий от Лаодикия са осъдени на Втория вселенски събор в Константинопол (381 г.). Така той бива въвлечен активно в христологическите дебати. От този период нататък Теодор ще престане да пише тълкувания на старозаветни книги и ще се насочи към новозаветните.[1] През 392 г. е ръкоположен за епископ на гр. Мопсуестия в провинция Втора Киликия. Именно от този период са най-важните му догматически съчинения и някак изолирани сред тях по време стоят неговите Коментар върху Евангелие според апостол Йоан и Коментар върху посланията на апостол Павел.[2] Вероятно е починал малко след като неговият последовател Несторий заема архиепископската катедра на Константинопол през 428 г. След смъртта си Теодор е осъден в едикта за „трите глави“ на имп. Юстиниан, а окончателното отричане на неговата христология става на Петия вселенски събор в Константинопол през 553 г.[3]

Негови съчинения са били преведени на сирийски още приживе, тъй като знаем, че веднага след Третия вселенски събор в Ефес (431 г.) епископът на Едеса Рабулас († 435 г.) е заповядал да се унищожат тези книги в неговата епархия.[4] Съчиненията, които са избегнали тази участ, са коментарите на кн. Еклисиаст и на Евангелие според св. ев. Йоан, тъй като в онзи момент те все още не са били преведени на сирийски език.[5] И двете съчинения са отправени до епископа на Газа Порфирий – близък приятел на Теодор и на св. Йоан Златоуст от ранните им младежки години.[6]

Пандемията като възможност

Публикувана на Сряда, 25 Март 2020 Написана от Живо Предание
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

ParadiseПодобно на повечето явления в човешкия живот, и пандемията, предизвикана от новия „коронавирус“, не може да бъде разглеждана еднозначно, в случая като нещо само отрицателно. Редом с разтърсващите новини и покъртителните картини, почти изцяло запълващи през последните седмици медийното и личното пространство, се прокрадва и поредната нотка на надежда: надежда за самия човек, за това, че тежкото изпитание го прави по-добър, повече жертвоготовен и милосърден, и, в крайна сметка, по-човечен. Такъв е ефектът от почти всяко тежко изпитание. В случая обаче изпитанието и трагедията са повод да помечтаем сякаш и за нещо повече: за това, че най-накрая човекът ще осъзнае необходимостта от решаваща, коренна промяна: на първо място в самия себе си, а сетне и в отношението си към света около себе си и най-вече към земята – същата тази земя, която, впрочем, някога Творецът му е дал, за да господарува над нея (Бит. 1:26, 28), и която остава и до днес неговият тукашен дом, пък бил той и само временен.

Да господарува, само че не лакомо и деспотично, а като добър стопанин. Да господарува умно, разсъдливо и с умереност, заедно с всички отговорности на това господаруване, а не безобразно да експлоатира всичко около себе си с добре познатата на всинца ни довчерашна своя алчност и безумна ненаситност, фатално възпрепятстващи го да осъществява предназначението си на венец на творението и Божи пълномощник, извикан към битие за да приведе обратно цялото творение при неговия Творец. Ако човекът успее да направи това, ако новата пандемия го накара да ревизира господарския си статут, тогава погубените от вируса човешки животи няма да са отишли напразно. Ако в резултат от пандемията ние видим един преобразен човек, отърсил се от омаята на своето измамно и карикатурно „всемогъщество“, тогава заедно с принесените в битката с вируса жертви той ще се е разделил и с онази самоубийствена страст, работила толкова дълго време вътре в него, която заплашва със същинско изтребление не само даруваната му за обработване и господаруване земя, но и собствения му род и вид. Ако оцелелият след тази пандемия човек съумее да пренареди отдавна обърканата подредба на своите ценности, тогава и самата пандемия ще се окаже за него не наказание или проклятие, а благословение. Каквото именно християнската ни интуиция ни подсеща, че тя е. Защото знанието и опитът на Църквата ясно ни казват, че всичко в човешкия живот се случва не без съизволението на същия този Творец, Който някога, в началото, е дал на предците ни и самата земя. За да господаруват над нея.

Такива са в най-общи черти смелите надежди, които настоящата ужасна пандемия събужда в християнското ни съзнание. Близкото бъдеще ще покаже доколко те са били оправдани. Сигурното е едно: пандемията, предизвикана от новия вирус, и свързаната с нея настояща и тепърва предстояща да се разгръща криза предоставят на човечеството нова възможност: възможност, от която си заслужава то да се възползва.

Защо Въплъщението не противоречи на разума

Публикувана на Сряда, 25 Март 2020 Написана от Аристотелис Папаниколау
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

EvangelismosБлаговещение, Εὐαγγελισμός, съобщаването на Благата вест на Мария, че ще роди Христос – Детето, Което тя ще нарече Иисус, – е денят на Въплъщението. Денят, в който Бог става човек, възприемайки формата на човека. Това събитие отбелязваме на 25 март.

Нашето православно предание с особена сила настоява, че в този ден Бог е станал човек; че Иисус, Който е бил заченат в този ден, е по парадоксален начин и Бог, и Човек. Това вярване във въплъщаването на Бога в човека Иисус – както ни е казано в Символа на вярата, „от Светия Дух“, т. е. чрез силата на Светия Дух, – не е нещо, което може да бъде заявявано с лекота. Всъщност, бих казал дори, че през последните няколко столетия то е изпаднало в немилост. Една от причините за това е научният стандарт за истина, който е взел надмощие от 17 в. насам, а идеята, че Бог може да стане човек, е нещо, което никога досега не е било наблюдавано, нито е нещо, което може да бъде удостоверено по научен път. В епоха, когато доверие се дава само на това, което може да бъде удостоверено, това, за което можем да подсигурим доказателство или свидетелство, вярването в Бог, Който е станал човек – в една конкретна личност, е нещо, което просто не покрива стандарта за истина. Това е нещо, което не е било лесно за вярване дори и преди научната революция. Изучаването на ранните християнски текстове разкрива, че гръцките философи също не са намирали това вярване за особено разумно.

Появата на енорията и презвитерът като предстоятел на Евхаристията през четвъртото столетие

Публикувана на Понеделник, 23 Март 2020 Написана от Прот. Добромир Димитров
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Fr Dobromir DimitrovВъпросите за появата на енорията, нейното развитие и предстоятелството на презвитера в нея остават все още твърде неясни, като същевременно те са изключително важни – както за църковната история, така и за църковното устройство. Прот. Николай Афанасиев категорично заявява, че трансформирането на енорията в място, в което предстоятел става презвитерът, е „едно от най-радикалните изменения, извършили се в историята на Църквата, … изменение, засягащо не само административния принцип на деление на Църквата, но изменение и на самото учение на Църквата“.[1] От своя страна, прот. Александър Шмеман в изследването си „Към богословието на съборите“[2] също набляга върху изключителната важност на проблема за възникването на енорията. Той смята, че съвременното богословие все още не е решило проблема за трансформацията на църковната общност от едно епископално устройство на локалната църква в това, което днес познаваме като енория. О. Александър още твърди, че този въпрос: „… остава основно предизвикателство както към еклисиолозите, така и към канонистите“[3] в съвременното богословие. Затова е важно да бъдат анализирани социалните фактори, влияещи върху автономизирането на презвитерското служение.

Ето защо в долните редове с помощта на каноническия анализ и патристичните свидетелства от 4 в. ще се направи опит да се обясни процесът на възникване на енорията и служението на презвитера като неин предстоятел.

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари