Обстоятелства, предшестващи разделението на църквите при патриарх Михаил Керуларий
По произхода си Михаил Керуларий е от знатен род. Исторически кариерата му започва, както отбелязват изворите, със заговор против имп. Михаил IV Пафлагон. По думите на Кедрин, който повтаря Скилица, глава – ἔξαρχος – на заговора е именно Керуларий с Йоан Макремволит, съпруг на сестра му, и с участието на немалко други граждани.[1] Заговорът е разкрит, заговорниците са заточени, а имуществото им – конфискувано. Цел на заговора – μελέτη τυραννίδος, по израза на Кедрин, е сваляне на законния император и възкачване на Керуларий. Според византийската терминология „тиранинът винаги е узурпатор на законната власт”, а μελέτη τυραννίδος е умисъл, насочен към такава узурпация. Заговорите и политическите преврати са били, както е известно, обикновено явление във византийската история, и от факта, че начинанието на Керуларий не успява, не следва, че само по себе си е било нереално. Историческата илюстрация е налице. Константин Мономах също е заточен при Пафлагон, а след това става император. В надгробен панигирик в чест на Михаил Керуларий Михаил Псел, който иска на всяка цена да прослави паметта на починалия,[2] представя участието му в заговора в много изкуствена светлина, запазвайки и честта на Пафлагон, срещу когото е насочен заговорът, и честта на Керуларий. С качването на престола на Пафлагон, казва Псел, се разкрива двойствения характер на режима:
Цялата статия: Обстоятелства, предшестващи разделението на църквите при патриарх Михаил Керуларий
Съвременният библейски превод: теория и методология
През април 2015 г. издателството на Православния Свето-Тихонов хуманитарен университет (ПСТГУ) е отпечатало нова книга на водещия руски православен богослов-библеист Андрей С. Десницки: Съвременният библейски превод: теория и методология.
Авторът на новата книга е доктор на филологическите науки, богослов-библеист и специалист в областта на библейския превод, който е представен и в Живо Предание с четири свои текста (виж тук). Съгласно публикувания в Богослов.ру анонс, в новата си книга Андрей Сергеевич прави равносметка на своя повече от двадесетгодишен опит в областта на библейския превод. В достъпна форма изданието запознава с теорията и с методологията на този превод, като са приведени и множество примери от различни езици. Във вижданията на автора, библейският превод се оказва тясно свързан с най-различни области от човешкото знание: от богословието до компютърните технологии. В книгата са анализирани и съвременните преводи на Библията на руски език, както и са предложени конкретни решения за отделни преводачески проблеми.
Новата книга, с ISBN 978-5-7429-0972-9, е в тираж 1000 бр. и може да бъде търсена в руските Интернет-книжарници или чрез между-библиотечния обмен.
Православие и съвременност
Православието е християнство в неговата най-чиста форма. Римокатолицизмът прибавя към първоначалното християнско учение много, което по същество е чуждо за него, а протестантизмът, от своя страна, отхвърля много от драгоценните истини на християнството. Само православието пази и развива апостолското християнство, без да добавя нищо изкуствено и да изважда нещо съществено от него. Неповредената истина се съхранява само в Православната църква и това не е голословно твърдение, а може да бъде показано и доказано.
Същевременно обаче състоянието на самата Православна църква е печално. Още в древността тържеството на християнството над езичеството почти съвпада с началото на гибелта на Римската империя; варварството надделява над западната култура, руши много църкви, откъсва Запада от Изтока. От 7 до 15 в. – под ударите на мюсюлмани и кръстоносци – Византия бавно загива. След което – през 19 век – и гръцките, и всички Балкански църкви, едва освободили се от османското иго, отново трябва да преживеят големи бедствия. Руската православна църква, след близо две столетия на относително спокойствие, в продължение на пет столетия търпи татарско иго и води жестока борба с войнстващия полски римокатолицизъм. И, макар в историята ѝ да е имало винаги и славни страници, нейният всестранен разцвет започва едва от края на 18 в. 20 век пък трябваше да стане епоха на величието и на Русия, и на руското православие, но нещата се случиха по друг начин.
Синтезът на интерпретацията и проповедта: Живото слово. Ефективното проповядване на Божието слово днес
Как православието ще може да достигне сърцето на тази нация, ако ние продължаваме да предъвкваме миналото и да говорим на нашата младеж на език, който тя не разбира?
Митрополит Филип (Салиба)
След като обсъдихме основните аспекти на пророческото проповядване – такива, каквито ги откриваме в Стария Завет – и на християнската проповед (κήρυγμα), все пак остава проблемът с тяхното приложение. В собствен смисъл, в това за нас се заключава и централният въпрос.
След като изследвахме пророците и апостолите, ние сме призвани да престанем да бъдем просто зрители и да започнем да действаме. Това влече след себе си поредица от фундаментални въпроси: можем ли да бъдем и днес пророци и/или апостоли? Е ли проповядването, в края на краищата, действителният проблем в нашето настояще. И, в случай че е, как следва ние да проповядваме? И какво? След като Божието слово е вече установено и в известен смисъл ограничено до поредицата от текстове, която наричаме Свети Писания, можем ли да продължаваме да говорим за живо слово, или ние сме просто интерпретатори на тези текстове? Трябва ли – винаги, когато проповядваме – да се позоваваме на Писанието? Има ли някаква връзка между интерпретацията на текста и проповедта? И, ако да – то каква е тя? Приемайки, че първичното пророческо слово е било ефективно, а това на апостолите пък е имало спасяваща сила, можем ли все още да кажем същото по отношение на нашите днешни от втора ръка слова? Може ли днес нашата проповед да бъде живо Божие слово и Негово спасително послание или тя е – в най-добрия случай – едно старателно препращане към Писанията и убедителна покана те да бъдат прочетени?
Ал-Бируни за Благодатния огън на Гроба Господен
Известният ориенталист И. Ю. Крачковский в една от своите работи подлага на анализ разказите на средновековните мюсюлмански автори за чудото на светия огън, слизащ на Велика събота над гроба на Иисус Христос в Йерусалимския храм.[1] Сред тези разкази се намира и пасаж от съчинението Хроника на изминалите години на най-големия средноазиатски учен – енциклопедист, хорезмиеца[2] ал-Бируни (973-1048). Ще си позволя да приведа тук този разказ от статията на Крачковский.[3] Според автора на тази изключително интересна публикация разказът на ал-Бируни, „а и цялото негово произведение имат напълно определена дата – 1000 г. сл. Р. Хр.”.[4]
За съботата преди Великата неделя (на Възкресението) се предава един разказ, от който запознатите с естествената наука са силно смутени и едва ли могат да признаят неговата [истинност]. Ако враговете не преповтаряха така единогласно това, като казваха, че сами са били свидетели, и ако почтените учени и други лица не бяха увековечили случващото се в своите книги, тогава сърцето не би могло да се отнесе към всичко това спокойно.
Цялата статия: Ал-Бируни за Благодатния огън на Гроба Господен