Ис­то­ри­я­та на Ки­е­во-Пе­чор­с­ка­та лав­ра за­поч­ва в сре­да­та на 11 в. Лав­ри обик­но­ве­но на­ри­чат големи об­ще­жи­тел­ни ма­нас­ти­ри, ко­и­то на­пом­нят на малки град­че­та със сво­и­те раз­ме­ри, пос­т­рой­ки ули­ци („лав­ра“ в пре­вод от гръц­ки ези­к оз­на­ча­ва „ули­ца“). Съ­щес­т­ву­ват ня­кол­ко мне­ния за то­ва, ко­га имен­но пре­п. Ан­то­ний Печорски, ро­до­на­чал­ник на рус­ко­то мо­на­шес­т­во, се е по­се­лил в ед­на от Ва­ряж­ки­те пе­ще­ри, със­тав­ля­ва­ща част от днеш­ни­те Да­леч­ни пе­ще­ри, но мно­зин­с­т­во­то из­с­ле­до­ва­те­ли от­на­сят то­ва съ­би­тие към 1051 г. и имен­но тя се смя­та за го­ди­на на ос­но­ва­ва­нето на Ки­е­во-Пе­чор­с­кия ма­нас­тир.

Като дошъл от Светогорския манастир „Есфигмен“ пре­п. Ан­то­ний оби­ко­лил ки­ев­с­ки­те ма­нас­ти­ри, ус­т­ро­е­ни от гър­ци, и не на­ме­рил в тях ис­тин­с­ки мо­на­шес­ки дух, затова предпочел да се уеди­ни в пе­ще­ра­та, ко­я­то по-ра­но оби­та­вал мит­р. Ила­ри­он.

Твър­де ско­ро ду­хов­ни­ят под­виг на пре­п. Ан­то­ний за­поч­нал да прив­ли­ча към пе­ще­ра­та ки­ев­с­ки­те граж­да­ни и арис­ток­ра­ти, които ид­вали при не­го за бла­гос­ло­ве­ние и ду­хов­ни съ­ве­ти. А те­зи, ко­и­то се стре­ме­ли да пос­ве­тят своя жи­вот на Бо­га, го мо­ле­ли да ос­та­нат с не­го в пе­ще­ра­та. По­се­ли­ли­те се в пе­ще­ра­та мо­на­си из­ко­па­ли за се­бе си но­ви ки­лии, съ­е­ди­ни­ли ги с дъл­ги под­зем­ни проходи и там ус­т­ро­и­ли под­зем­на цър­к­ва „Бла­го­ве­ще­ние на Прес­ве­та Бо­го­ро­ди­ца“. Та­ка се об­ра­зу­ва­ла Пе­чор­с­ка­та оби­тел.

Заобиколен от вековни букови гори и обширни ливади, кацнал като лястовиче гнездо върху старопланинския връх Камен Лисец, Гложенският манастир „Св. Георги“ се намира на 12 км северно от Тетевен и на 2 км западно от р. Вит. Наченките на духовния живот тук чезнат в мрака на вековете. Гложенската обител не може да претендира, че е основана от титан на молитвата като Рилската, от византийски военоначалник, като Бачковската или от атонски таксидиот – като Троянската. Гложенските калугери не са съхранили дори фрагменти от летопис. В замяна на това те разполагат с една романтична легенда за основаването на манастира.

Нейният текст е научно оповестен едва през 1931 г. от Петър Мутафчиев в студията му „Из нашите старопланински манастири“.[1] Сказанието е написано върху отделен лист на 6 април 1870 г. от Павел Попов (чорбаджи Патю) от близкото село Видраре,[2] който заявява в бележка под текста, че го открива в „кондиката“ на манастира. В няколкото запазени манастирски поменици не е фиксирано подобно предание. Може би става въпрос за протограф в изчезнал поменик, предназначен за събиране на дарения в Украйна и Русия. През 1981 г. Боню Ангелов издава нов препис на сказанието, който се съхранява в пловдивската Народна библиотека „Иван Вазов“.[3] Издателят предполага, че този препис датира от периода 1830-1850 г., без да посочва основанията си. Почеркът със сигурност е по-късен и принадлежи на човек, завършил училище с изучаване на гръцки език. Пловдивският препис не може да се отъждестви с преписа на Павел Попов, понеже между тях се наблюдават десетина немаловажни ортографски, пунктуационни и лексикални различия. Мутафчиевият препис е по-стар, с доста повече надредни знаци и букви, но съдържа морфологични и смислови грешки, част от които са поправени в преписа на Ангелов. Писачът на Ангеловия препис е по-разсеян и изпуска цели думи. Ето някои различия между двата преписа на сказанието: