Мобилно меню

4.5 1 1 1 1 1 Rating 4.50 (16 Votes)

Въпреки неблагоприятните условия през дългите векове на османското владичество Бачковският манастир успява да съхрани своя облик и значение. От запазените в библиотеката поменици личи, че голяма част от имената на дарителите са български. Това подсказва, че манастирът остава в тясна връзка с местното българско население.

В края на ХVІ и началото на ХVІІ век състоянието на Османската империя се стабилизира и се създават условия за по-оживена икономическа и културна дейност на покореното християнско население. Неговата силна религиозност се изразява в стремеж за ремонтиране на стари и построяване на нови църкви и манастири. Общо взето християнските култове сгради от тази епоха са малки по размери и елементарни като архитектурно решение. През 1601 г. е изградено южното крило в северния двор на Бачковската обител, в което са манастирската магерница, складовите помещения и трапезария с голяма мраморна маса, подновена в последните години на XX в. от българския бизнесмен Илия Павлов. Централната църква "Св. Богородица" на Бачковския манастир, изградена при игумена Партений през 1604 г., е най-големия храм в българските земи преди Възраждането. Главен майстор е бълга­ринът Никола. Неговият архитектурен план не е оригинален, а е заимстван от Св. Гора, което е естествено. Църквата представлява по-късен вариант на атонския тип католикони - кръстокуполна сграда с голям притвор, съобразен със службите по монашеския типик. Нейните конхи (абсиди) са малки в сравнение с общия обем на сградата. Построена е от малки каменни квадри, а куполите са от тухли. Стените са сурови и неразчленени, а прозорците са малки и оскъдно моделирани.[i]


В централната църква е запазен един от най-ранните дърворезбени иконостаси по българските земи, който датира от първите десетилетия на XVII век. Долната му част представлява иззидана от бигор олтарна преграда, върху която са издигнати дървените части на иконостаса – поясът на царските икони, триделният архитрав и двата реда малки икони. Те образуват релефен архитектурен фриз, увенчан с висок дървен кръст, фланкиран с две рипиди. Дърворезбената украса на иконостаса, изпълнена от опитен и талантлив майстор, включва първата истинска лозница с интересни орнаментални мотиви, които са третирани пространствено с изразителна пластичност.

Оригинални икони от XVII в. са запазени в празничния ред, а част от тях в царския ред са подменени през XVIII век. Според ктиторския надпис главната църква е изографисана през 1643 г. Толкова по-ценни са запазените от XVII в. стенописи в притвора. Тук са увековечени редица редки сцени от Стария Завет, а по сводовете са разположени отделните дни на Менолога, в който преобладават композициите с изповедници и мъченици. На западната стена над вратата е разположена друга рядка сцена „Успението на св. Ефрем Сириец”. Под нея се намира изображение на Старозаветната Троица и възпоменателен надпис с дата 30 юли 1643 г. В него са споменати имената на основния дарител Георги от Фенерската и Новоселска епархия, Цариградския патриарх Партений, игумена йеромонах Партений и Пловдивския митрополит Гавриил. Сред светците на източната стена са поместени великолепните ктиторски портрети на богатия търговец Георги и на неговия син Константин, изобразени в разкошни бродирани костюми. Те са гърци от Цариград. Тези стенописи отразяват водещите тенденции в манастирското изкуство на Балканите както по стил, така и по тематика. Ярката, декоративна красота на образите и композициите, свежите и чисти багри определят тяхната привлекателна сила и въздействие.

1_12.jpgТрапезарията

Старата трапезария се намира в запазената част на южното крило на манастира. Изградена едновременно с главната църква в самото начало на XVII в., тя представлява правоъгълно по план помещение, с полуцилиндричен свод и апсида на западната стена, където е седял игуменът. Запазена е оригиналната мраморна маса, изработена според запазения надпис в 1601 г., на която са се хранели монасите в продължение на повече от три века. През 1618 г. е построен метохът, а през 1622 г. – и останалите жилищни сгради, стопанските постройки и зимника.

През 1643 г. трапезарията е украсена със стенописи, които по художествени достойнства могат да бъдат съпоставени само с най-изтъкнатите светогорски образци и по-точно с живописта в трапезарията на Великата лавра "Св. Атанасий" (1535). Освен "Страшния съд" и фигурите на светци-монаси, тук се намират сцени от историята на християнската църква - изображения на седемте вселенски събора, които утвърждават православните догми, заклеймяват еретиците и отстояват чистотата на вярата чрез св. канони.[i]

Тук е илюстриран и един най-поетичните текстове в религиозната литература - Богородичния акатист (грц. ‘неседален’) в чест на св. Богородица. А в свода се разгръщат клонките на "Дървото Йесеево" - родословното дърво на Христос. По склоновете на свода, а не в най-долния регистър, както е в Атон, са изписани образите на антични философи, писатели и прорицатели: Аристофан, Одонеристос (?), Диоген, Ариклос, Клиомиан, Сократ, Сибила, Платон, Плутарх, Хокиар (?), Аристотел и Гален. Апокрифните надписи върху държаните от тях свитъци ги отъждествяват като предполагаеми предтечи на християнството, а дейността им е съпоставена с дейността на библейските пророци. Друг подобен паметник с тези образи в нашите земи е църквата „Рождество Христово” в Арбанаси от първата половина на ХVІІ в. В Бачково античните фигури са без ореоли, а в Арбанаси – с ореоли. Те се срещат също в изкуството на Атон, Гърция, Румъния, Русия, Сърбия, Италия, Германия и др. Може да се предположи, че изобразяването на тези антични мъдреци и ясновидци конкретно в Бачковския манастир е свързано със засилените опити за ислямизация в Родопите през тази епоха. То е в противовес на претенциите на мюсюлманите, че тяхната религия е предсказана от библейските и елинските герои.[ii]   

Други сведения

От същия период в манастира са запазени забележителни произведения на приложните изкуства - великолепни църковни утвари, обковки на ръкописни книги и други, част от които днес се съхраняват в манастирския музей, а други - в църковния историко-археологически музей в София. Високите професионални постижения в тази област, специфичната филигранно-емайлова украса, използуването на сходни орнаментални и тонални решения в повечето от тези предмети дава основание да се счита, че манастирът е бил важен център на златарството през XVII-XVIII век.

В манастира се пази сребърна, позлатена и емайлирана дарохранителница от 1637 г., която представлява миниатюрен макет на катедралата „Св. Марко” във Венеция. Тя може да се свърже с Италокритската художествена школа. Една игуменска патерица от черно дърво, обкована със сребро и орнаментирана със седеф, носи надпис. Според него тя е създадена при игуменството на йеромонах Партений и управлението на Пловдивския митрополит Гавриил. Дарител е Теодосий от Пещера, а златари – Петър и Иван от Чипровци. Няколко напрестолни кръстове датират от ХVІІ и ХVІІІ в. Един везан пояс е донесен според неговия надпис от Йерусалим от йеромонах Йоасаф през 1742 г. Други два пояса са от 1762 и 1811 г. 

0.jpgПрочута е манастирската библиотека със своите византийски, старобългарски и дори старогрузински книги. Началото й е поставено от основателя Григорий Бакуриани, който подарява 30 кодекса. Най-старите са: Изборно евангелие със синаксар от Х-ХІ в., ръкопис с Шестоднева на св. Василий Велики и словата на св. Григорий Богослов от ХІ в. и Синаксар на манастира Евергет в Константинопол също от края на ХІ в. От ХІІ в. са запазени два гръцки ръкописа с жития и йерусалимския устав. Друг ценен паметник е византийски музикален ръкопис - Стихирар от ХІІ-XIII в. От ХІІІ в. произхождат гръцки Менолог за февруари и Стихирар от 1281 г. Друг Стихирар и пълен Триод датират от ХІІІ-ХІV в. Тринадесет ръкописа са от ХІV в., гръцка Псалтикия със славянски рубрики – от ХV в., 16 – от ХVІ в., 20 – от ХVІІ в., 17 – от ХVІІІ в., три книги и над 70 непроучени тефтера – от ХІХ в. За подлепването на редица книги при тяхното подвързване са използвани листове от старобългарски ръкописи.[iii]
По-старите ръкописи и старопечатни книги на манастира днес се пазят в Църковноисторическия и архивен институт в София. Печатните издания наброяват 148 екземпляра от 1538 до 1877 г. Прави впечатление, че всички са печатани в гръцките типографии на Венеция, където в миналото има голяма гръцка колония.[iv] Те имат главно богослужебен характер, но се срещат и други – „Съкровище” на Дамаскин Студит (1561) и апокрифните „Послания на св. Апостоли” от Климент Римски (1563).[v]

Френският историк и археолог Луи Пти свързва историята на Бачковския манастир през XV век с Цариградския патриарх Симеон I Трапезундски. За пръв път Симеон I е патриарх от 1470 до 1473 г. Свален от патриаршеския престол, той успява повторно да се възкачи на патриаршеския престол през 1478 г. Задържа се на власт само две и половина години (до 1481 г.). Обвинен е в разврат и той е принуден да напусне не само патриаршията, но и самия Цариград през 1484 г. Според бившия хартофилакс на Великата църква Мануил Гедеон Симеон І се заселва не на Атон, където едва ли би бил приет поради лошата му репутация, а „в Станимашкия манастир”. Луи Пти смята, че става въпрос за Бачковската обител. Но най-вероятно става въпрос за някой от манастирите, близки до Асеновград. Бачковският манастир никога не е наричан „Станимашки”.[vi]

През 1595 г. голям пожар поглъща северното крило, което е възстановено до средата на ХVІІ век. То представлява дървена сграда с „чардаклия салон”.

„Най-голямата личност на манастира в ново време” според прот. Иван Гошев е Даниил. В два от помениците на обителта от ХVІ и ХVІІ в. името му е вписано на видно място и дори са изброени неговите роднини. Той е игумен на манастира по времето на цариградския патриарх Йеремия ІІ (1572-1594). Даниил организира изпращането на монаси из Балканите, за да бъдат събрани средства за построяването на новата главна църква. По-късно той става Пловдивски митрополит от около 1589 до своята кончина през 1595 г.[vii]

Патриаршията се намесва в живота на Бачковския манастир още в средата на ХVІ в. На 15 февруари 1628 г. Цариградския патриарх Кирил Лукарис издава грамота за ставропигиалните права на Бачковския манастир и нарежда да му бъдат подчинени всички намиращи се в Станимака църкви: „Св. Димитър”, „Св. Йоан Предтеча”, „Св. Архангели”, „Св. Димитър” (втора), „Св. Илия”, „Св. Георги” и „Св. Богородица”.[viii]

Един от най-ценните литургически предмети, свързани с Бачковския манастир е дискосът с дата 1644 г., който е създаден от български златар в Чипровци. Неговият ктитор е от Пещера. Издателката на дискоса не отъждествява правилно централната сцена на дискоса и търси в неговата декорация римокатолически влияния, каквито тук липсват. Тази сцена е известната композиция “Неопалимая купина”, която има синайски произход. Но докато според книга Изход на Библията горящият храст в пустинята е теофания на Бог, Който говори на Мойсей, през Средновековието под влияние на литургиката смисловият акцент се измества и в храста се изобразява св. Богородица.[ix]

През 1706 г. Бачковската обител е посетена от френския пътешественик Пол Люка. Според него тук живеят около 100 монаси. В съседство с манастира няма друга сграда. Църквата и жилищните помещения на монасите са оградени като в замък и са затворени от три врати. Пол Люка успява да разгледа и голямата библиотека на манастира, в която разглежда 103 ръкописа и 253 старопечатни книги. По това време никой не е в състояние да разчете надписа на чудотворната икона и споменът за нейните ктитори започва да заглъхва. Монасите разказват на французина легендата, че иконата е рисувана от самия св. Лука и е прелетяла по въздуха от Грузия до България.[x]

Секретарят на австрийския посланик в Цариград Герард Корнелиус Дриш пътува през 1718-1719 г. по „диагоналния” път Белград-София-Пловдив-Одрин-Цариград и се отбива, за да посети Бачковската обител. Той описва манастира като разположен „на върха на планината” с „доста голям брой православни монаси”, които според него са големи аскети и се хранят само с корени и плодове. В манастира нямало достатъчно вода, но след откриването на грузинската икона „тук имали в изобилие най-хубава вода”. Дриш не споменава за бачковската библиотека.[xi]

Бачковската обител е посетена през 1720 г. от известния йерусалимски патриарх Хрисант Нотара, който пътува из българските земи, за да събира средства за плащане на огромните дългове на патриаршията. Той остава в манастира през цялата Страстна седмица и служи на Великден с намиращия се там на покой бивш Пловдивски митрополит Дамаскин.[xii] Не отговаря на истината твърдението на Ст. Станимиров, че Дамаскин бил действуващ архиерей.[xiii] През 1720 г. Пловдивската църковна катедра се заема от Теоклит. Хрисант преписва Бакуриановия типик, което през 1669 г. се прави и от неговия роднина и предшественик Доситей Йерусалимски. Преписът на Хрисант по-късно е отнесен във Влашко и сега се пази в Библиотеката на румънската Академия на науките под № 694.[xiv]

Бачковският манастир става пристан за някои уволнени гръцки владици. Към 1733 г. тук живее бившият архиепископ на Коу Кирил, а към 1797 г. се среща името на Йоасаф, който служи като търновски митрополит от около 1752 до 1763 г., след което се заселва като монах в Атон. Оттам идва в Бачково.

Дамаскин се отбелязва като пловдивски митрополит през 1701 г. Около 1705 г. е свален и се заселва в Бачковския манастир до към 1720 г. Той е ктитор на зографисването на църквата "Вси Светии", която е строена като  зимен параклис през 1601 г. и е украсена през 1719 г.[xv]

След 1732 г. за игумен е избран йеромонах Христофор. През 1741 г. той, някои монаси и станимашкия първенец хаджи Примо са обвинени, че противодействат на все по-разширяващото се влияние на Цариградската патриаршия и по-конкретно на ставропигията (пряко подчинение на фенерския Св. Синод). Малко след обвиненията към игумена следва неговото низвержение. Но само след една година той е назначен за Призренски митрополит. През 1750 г. Христофор отново е назначен за игумен на манастира. През времето от отстраняването до повторното му назначаване игумен на светата обител е йеромонах Натанаил. Тези внезапни обрати трудно могат да бъдат обяснени. Йеромонах Христофор през 1762 г. става викариен епископ в Станимака (Асеновград) с одобрението на пловдивския митрополит и с благословението на Цариград. За този момент от манастирската история говорят две патриаршески писма от 1740 и 1741 г. По този начин патриаршията открито се намесва във вътрешните работи на манастира, според чийто устав той е независим.

По въпроса за този "страшен случай", който така разбунва страстите зад стените на манастира и довежда до намесата в делата му и смяната на стария игумен са изказвани различни мнения. В книгата си "Асеновград в миналото" Николай Хайтов изследва въпроса за мнението на историците по въпроса за намесата на патриаршията в вътрешните дела на манастира. Например Ст. Станимиров изказва мнението, че този скандал е съзаклятие против устоите на Османската империя, в което най-дейно участие вземат хаджи Примо и йеромонах Христофор. Впоследствие Апостолидис и други автори, които се занимават с историята на града, приемат тази теза.

На друго мнение е обаче Иван Гошев. В своя труд "Нови данни за историята на Бачковския манастир" след задълбочен анализ на всички факти от това време той твърди, че това съзаклятие не е рожба на революционно борба, а по-скоро е желание за религиозна съпротива на амбициите на все по разширяващата своите права над манастира Цариградска Патриаршия. Като доказателства за своята теза професор Гошев привежда няколко факта, а именно последвалото ръкоположение като призренски епископ на йеромонах Христофор и по-късно реабилитирането му като игумен на Бачковския манастир като станимашки архиерей и викариен епископ. В заключение Гошев твърди, че ако би имало някаква антидържавна дейност от страна на Христофор, той би бил екзекутиран. Високата порта одобрява всяко назначение на висши духовници и никога няма да приеме един бунтар. Самият факт, че той е реабилитиран, изключва хипотезите на Станимиров и Апостолидис.[xvi]

През 1745 г. Бачковският манастир окончателно преминава под ведомството на Цариградската патриаршия и става важен център на гръцкото културно и духовно проникване. Но тук продължават да живеят монаси българи, за което свидетелства един манастирски дамаскин от ХVІІІ век, написан на български диалект с гръцки букви. Този факт подсказва, че неговият анонимен преписвач е човек, който владее българския език като майчин,  но е учил в гръцко училище и може да пише само на гръцки език. Сборникът е публикуван от Ст. Шишков през 1910-1911 г.[xvii]

През 1974 г. при съвместна работа на Божидар Райков и Матея Матеич върху ръкопис № 525 (523) от Хилендар, който е манастирска кондика, са открити нови данни за преп. Паисий Хилендарски. Според тях годината на смъртта му е 1773 г., а вероятното място – Амбелино (днес кв. (днес квартал Лозница на Асеновград).[xviii] Това е било едно от най-гъркоманските селища в българските земи. Може да се постави въпроса дали о. Паисий посещава близкия Бачковски манастир, което е твърде вероятно, и дали умира от естествена смърт.
 
Следва продължение


[i] Кратка история на българската архитектура. Отг. ред. Л. Тонев. С., 1965, 414-416; Тулешков, К. Архитектурата на българските манастири. С., 1988, с. 55, черт. 54а, обр. 30.

[i]
Пенкова, Б. Стенописите в бачковската трапезария и атонската традиция. – Проблеми на изкуството, 1989, № 1, 46-53.

[ii] Дуйчев, Ив. Древноезически мислители и писатели в старата българска живопис. С., 1978, 9-25.

[iii] Гошев, Ив., прот. Нови данни.., 343-348.  

[iv] Стоянов, М. Стари гръцки книги в България. С., 1978, 22-27.

[v] Пак там, с. 25, № 42-43.

[vi] Иванов, Й. Цит. съч., с. 217. Срв. Гошев, Ив., прот. Нови данни за историята и археологията на Бачковския манастир. - Годишник на Софийския университет. Богословски факултет. Т. 8, 1931, 346-347.

[vii] Пак там, 356-360.

[viii] Хайтов, Н. Асеновград в миналото. 2 изд. Пловдив, 1983, 94-97.

[ix] Сантова, М. Чипровският дискос. С., 1997. Срв. Стефанов, П. Синай и България. – Научни трудове на Русенския университет “Ангел Кънчев”. Т. 40, серия 10.1. Педагогика, психология и история, 2003, 18-22.

[x] Френски пътеписи за Балканите ХV-ХVІІІ в. Съст. и ред. Б. А. Цветкова. С., 1975, с. 271.

[xi] Немски и австрийски пътеписи за Балканите ХVІІ – средата на ХVІІІ в. Увод, подбор и ком. М. П. Йонов. С., 1986, с. 261.

[xii] Гошев, Ив. Нови данни.., 363-364; Стефанов, П. Сведения за Българската църква в пътепис на Йерусалимския патриарх Хрисант Нотарас от 1720 г. -  Духовна култура, 1987, № 7, 20-30.              

[xiii] Станимиров, Ст. Из историята на Бачковския манастир. - Известия на Българското историческо дружество. Т. 7-8, 1928, 127-128.

[xiv] Litzica, С. Catlogul manuscriptelor greceşti. Biblioteca Academiei Române. Т. 1. Bucureşti, 1909, p. 433.

[xv] Гошев, Ив. Нови данни.., 363-364.

[xvi] Пак там, 364-369.

[xvii] Шишков, Ст. Новонамерен дамаскин в Бачковския манастир от ХVІІІ в. -  Родопски напредък, VIII, 1910-1911, № 8-9, 214-226. 

[xviii] Райков, Б. Нови исторически документи за живота и смъртта на Паисий Хилендарски – В: Известия на Народна библиотека „Кирил и Методий”, 14 (20), 1976, с. 30.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/33cd 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.