Уставът на Григорий Бакуриани

Манастирът се намира на границата  на с. Петрич, което заедно с много обширни земи  му е подарено от могъщите императори (Алексий Комнин, Михаил VII Дука, Никифор III и други). Всички те зачели многобройните подвизи, в които никога не е щадил кръвта - нито неговата, нито на родствениците си, нито на голямото множество подчинени, пролята в западните области за ромейската държава. Дори споменава за залавянето му в плен с доста негови родственици и любими хора. Много от тях са загинали от ръката на враговете на Божия кръст и Романия. Тук, в земите на днешна България, този смел християнин успява да изпълни съкровеното си желание и да построи свети църкви, манастир и килии в него. Парите, с които те са градени са от негов честен труд, усилия и други средства, а не са иззети с насилие или ангария от населението.[ii]

Във втората глава севастократорът описва имотите, подарени от него на манастира, и потвърждава дарението с благочестиви хрисовули. В това число влизат крепостта Петрич и намиращите се под нея полски имоти в м. Яново, в която е построен самия манастир, м. Бачково, Бурсей, Лалково и Аврово. Заедно с тях дава и с. Станимахос (днес Асеновград) с двете построени от него крепости и всичките им полски имоти, м. Св. Варвара, скатовете й, Св. Никола, Св. Илия, Св. Георги. Подарил е дори своята крепост Воден, крепостта Ванист с извора и и всички имоти, а така също и планинските пасища. На манастира е дадено и с. Гелово, м. Зауца и дори построените от доместика къщи в крепостта Мосинопол с дворните места, заедно с манастир „Св. Георги” с лозята, градините и другите недвижими имоти. Дал също проастия „Мина” с неговите ниви, двора от крепостта Перитеорион заедно с всичките постройки. Освен това той подарил работния добитък на всички по-горе изброени имоти, посевите и всички движими и недвижими имущества.[iii]

В завещанието на родния му брат магистър Абазий, което Григорий цитира, четем желанието да бъде погребан там в една и съща гробница със своя брат, а за спасение на душата си подарява Прилонкий за построяване на гробница. Тъй като Бакуриани успява с Божията помощ да издигне св. църква и манастир и полага в гробницата тленните останки на брат си с пареща болка и скръб, дарява селото Прилонкий и неговите крепости и страноприемници и всички земи на често споменавания манастир, като нарежда да се извършват в него постоянни и непрекъснати молитви и ежедневни литургии според завещанието на Абазий. Заради душевното спасение на магистрата Григорий дарява на манастира всички места, завещани от брат му - великия Абазий  поради това, че няма нужда от средства, тъй като с милостта на Бога и благоволението Му към него и могъщите императори има всичко, от което се нуждае. Бакуриани с помощта на брат си разпределя също номизмите и неподпечатани монети, дрехи, припаси, добитък, дори и собствените си имущества и номизми. Двамата братя се доверяват само един на друг и взаимно  управляват имотите си при отсъствието на един от тях. При  погребението на Абазий проявява всичкото си уважение и мъка, като извършва всяко нещо много старателно за успокоение на душата му. На Бачковския манастир подарява и честни икони, изобразяващи Спасителя Христос и всички светии, както и кръстове и частици дори от животворния и божествен кръст. Също така свети евангелия на гръцки и иверийски (грузински) език с богати украси от скъпоценни цветя, бисери и злато. Подарява и цялата църковна утвар и пречисти одежди, дори и тези, които сам император Алексий обличал и му подарил, когато разбива печенегите, опълчили се срещу Романия и целия Христов род. И не само тях, а и одеждите, които получил от същия господар, когато се върнал от плена при куманите и тези от неговия брат севастократор. На светата обител Бакуриани подарява ценни неушити платове, дървени икони, свещници и много други и различни вещи.

В глава трета за освобождаването на манастира от всякакъв данък великият доместик постановява светите църкви и техните подслони и отшелнически килии да бъдат независими във всяко отношение и неприкосновени заедно с всички имоти, движими и недвижими имущества. Да бъдат свободни и независими и без никакъв данък - нито императорски, нито патриаршески. Да не бъдат облагани от митрополитски, епископски или каквито и да били църковни или граждански лица и дори от негови роднини. А най-вече да бъдат опазени от вредителската ръка на пловдивския митрополит, който не трябвало да бъде споменаван в светата литургия, нито на някое началническо ,светско и управляващо лице. Вероятната причина за тази антипатия на Бакуриани към владиката е личен конфликт.[iv]

Глава VI е много кратка и описва вида и броя на монасите – 50, начело с игумен, изпълнен „с всякакво знание, разсъдлив ,добродетелен и със страх и любов към Бога”.[v] Освен това, двама от монасите трябва да бъдат епитропи – църковни настоятели и архиерейски наместници в областите Филипопол и Мосинопол със задачата да защитават интересите на манастира. Бакуриани нарежда броя на монасите да бъде постоянен и всички те да работят и помагат.

В глава VIII той спира вниманието си върху приготвянето на трапезата и поведението на прислужващите, което трябва да бъде благопристойно. Определя мярка при храненето и пиенето. В разказа си той изяснява всичко относно обслужващите, хранещите се, прислужващите и тези, които наблюдават за тяхното благочинно поведение. Шетащите около трапезата трябва да пристъпват безшумно, а ядящите да се хранят благоприлично, така че всичко да става за славата Божия. Подчертава, че хлябът, виното и ежедневните ястия не трябва да се сменят поради скъперничество на настоятелите или под предлог, че има гости. Нарежда ястия да се слагат три пъти дневно, вино по четири чаши (около един литър!) на брат, а сиренето да присъства в четири дни от седмицата, освен по времето на 40-те дни на Великия пост. На Великден трапезата да е по-богата за изморените от непрекъснато бдение монаси и от този светъл празник до Петдесетница през всичките дни да се слага ядене по четири пъти на ден. Игуменът обаче има право да разреши още нещо на трапезата, за да пресече лакомията на някои иноци. Икономът трябва да добавя на трапезата всичко, каквото се донесе за ядене от стадата или приходите от именията или е дадено като дар от някой християнин. Обръща внимание, че ако дойде някой в този свят манастир при игумена или братята като приятел или роднина, трябва да се смята за гост. За гостуващи монаси е редно да останат три дни, а на четвъртия да им се дадат припаси за из път. Тази практика копира традицията в Света Гора. Ако гостът се разболее, да се задържи и да се полагат грижи за него, докато оздравее. Ако ли пък умре в манастира, трябва да се погребе с псалми, химни и молитви.[vi]

В глава IX Бакуриани описва как игуменът да разпределя дрехите и обувките и парите за тях на братята. Това следва да става чрез отпускане на заплата, въпреки че разходът ще бъде голям. Тя следва да се дава годишно на всеки монах според разреда му, за да не излизат братята от манастира поради нужда от подобни неща и да не влизат у обущари или други такива, за да си купуват и така да си навличат беди за душата си, а да бъдат непрестанно на молитвите и песнопенията и на останалите служби, за да изпълняват всичко необходимо. Установява братята да се разпределят на три групи при получаването на заплата – игуменът да получава по 36 номизми, свещенниците с настоятелите, еклесиархът, икономът и избраните братя, общо 15 на брой, смятани за първи разред - по 20 нумизми. Вторият разред да е също от петнадесет души и да взема 15 нумизми. А третият да е от 20 души и да получават по 10 нумизми. Тази заплата да се взима на светото Възнесение на Господа наш Исус Христос - на великата неделя на Пасхата, когато е определено да става панаир в манастира. И там монасите да си купуват всичко необходимо.[vii]

В глава XІХ основателят иска манастира да бъде освободен от хората, които желаят да сложат върху него вредителска ръка. Никой да няма право да безпокои манастира частично или изцяло, нито да отнема от имотите му дори и най-малкото нещо. Ако някой негов роднина, останал без доходи, се пристрасти да вземе част от манастирските имоти, църковните настоятели да му дадат 12 фолиса (дребна византийска монета) във вид на дарение и така да се прекрати алчността му. Григорий заръчва, ако някой от роднините му иска да се противопостави на манастира или желае да забогатее от приходите му, да бъде прокълнат и анатемосан и участта му да бъде като на Юда Искариотски и имотите му да се отнемат в полза на манастира. А ако някой от игумените отмени нещо от наредбите на устава или ограби нещо от даренията, да бъде осъден и изгонен като предател. Бакуриани се моли никой от неговите близки да не е неблагодарник и да не посяга на манастирските имоти, тъй като той ги е облагодетелствал по Божието повеление и естествената им обич към тях. Баща му умира рано, оставяйки ги малки и невръстни и по грузински обичай майката дава цялото имущество на сестрите му за зестра. Това налага той да обикаля из Армения, Иверия, Сирия и Романия, където търси сполука. Прекарвайки там много време, той спечелва имоти, пари и длъжности естествено с помощта на Бога и родителите му. Всичко е придобито с много изпитания и усилия и с проливане на кръвта му, а не чрез застъпничество. Всичките му роднини се издигат чрез неговия труд и служба благодарение на щедростта на ромейските императори към него. Също така той им дава дарения, а това, което е дал на светата църква е за душата му. Затова иска манастира да бъде освободен от външна намеса отсега и в бъдеще чрез благочестиви хрисовули.[viii]

Бакуриани отправя гореща молба към императора да запази докрай установеното и наредено от него относно светия манастир. Определя обителта за място на пребиваване и отдих на монасите, като самовластна и независима, а грижата за нея да имат съответните игумени. И действително манастирът има финансов имунитет. Григорий се притеснява да не се случи, както в други манастири след смъртта на ктитора, роднините му да започнат да се съдят и да се наричат собственици на манастирските работи и поради това иска манастира да бъде освободен от намесата на всякакви хора чрез многочестивите хрисовули. Извършва предвидливо и прозорливо дело и в тази връзка продължава да дава нареждания на братята за устройването на неговия помен, от където ни се доказва за пореден път разумността на вярващия християнин, преходността на земния живот и подготовката на душата за вечния покой. В същата глава Бакуриани определя деня на помена на брат му Абазий и сподвижниците му. Трябвало да се приготви изобилно трапеза и по още две чаши вино за всеки брат. Всички монаси, които служат в манастира, отшелническите килии, села, крепости, проастии да поднесат дарове на Бога и да получат 72 номизми, а на всички братя в Христа и други хора, присъствали на помена, да раздадат по 4 жълтици. След като определя как да се извършва помена за брат му, доместикът продължава нареждане за собствения му помен. Тогава също трябва да се раздават по 72 номизми на братята и пак да има обилна трапеза, а на всички дошли на помена след света литургия да се раздадат по 24 жълтици. Остатъка от храната да се раздаде на нуждаещите се. Игумените и икономите да разпределят от приходите на манастира, на бедните и на служещите в манастира, като това да сторят с чиста съвест и страх от Бога. Освен това Григорий нарежда на Велики четвъртък да се прави помен за блаженопочившия му баща пак със света литургия и разкошна трапеза, а на бедните да се раздадат по 24 номизми. Държи всичко това да се прави непроменено и сигурно, като припомня за осъдения ковчежник, присвоил това, което носи и за Гиезий, осъден на проказа заради сребролюбие.

Въпреки службата си на ромейските императори севастът препоръчва и дори нарежда да не се приема в манастира презвитер или монах ромей, а такъв може да бъде само нотарий. Това прави с притеснението да не би някой алчен и хитър византиец да извърши вреда на манастира, като господства и заграби игуменството, тъй като това често се случвало поради простодушието и наивността на иверийското племе. Ако не беше се случвало така, той и другите иверийци биха следвали ромеите като учители и биха им се подчинявали.

И в този дух той продължава в следващата XXV глава как да се приемат съплеменниците иверийци, достигнали или желаещи в бъдеще да достигнат монашески чин. Тези, които са близки иверийци, удостоени с монашески чин и са известни с опитността и разсъдливостта си и поради това ще допренесат полза на манастира е добре да се предпочетат пред чужди хора. Но такива, които не са добродетелни, неблагоприлични и са далеч от свещенически чин, да не им се доверя власт. Григорий иска обителта да бъде освободена от всякакви чужденци. А ако има някой от родствениците му или друг от иверийците, който желае, да се подстриже в монашество, а тогава числото на монасите е запълнено, то те трябва да се предпочитат и въвеждат в манастира, като живеят според установения ред и съгласие с монашеското братство с подчинение на игумена, за да може определения брой на монасите да не намалява.[ix]

В глава XXVI Бакуриани залага на прозрачността в управлението на светата обител, като нарежда икономът и дяконите да дават сметка пред игумена, а самият той пред цялото братство. Този отчет трябва да става през септември и на Великден. Всичко това да става със съответните документи, като игументът със знанието на братята да предава на дохиария (завеждащия склада) неизхарченото през полугодието за полза на манастира пак с надлежен документ. Този, който се е обогатил и е изразходвал неправилно парите, следва да ги възстанови и да се отстрани от служба. Ако остане излишък от църковния приход, той да бъде в полза на църквата. Нарежда за по добро управление винаги да има в манастира сума от 10 лири. С нея в случай на нужда да се задоволят потребностите, а излишъкът отгоре да се дава за покупка на имот, който да стане собственост на манастира. Т.е. парите да се влагат, тъй като парите сами по себе не носят голям приход, ако не се вложат разумно.[x]

В глава XXIX четем постановление за трите страноприемници. тази, която е построена под с. Станимака, нарежда да се раздава всеки ден на пътниците и бедните жито и вино от приходите от самото село, а също така суха или сготвена храна, като нарежда една от господарските воденици да мели дарителско мливо. Един парик от селото да бъде освободен от всякаква друга тегоба и служба, за да изпълнява всякаква необходима работа в страноприемницата и да извършва снабдяването на бедните. Всички тия неща той да върши със страх от Бога и да разпределя безпристрастно, за което да получава заплата като монах от трети разред. По този начин Бакуриани иска да предотврати изкушението на селянина да присвоява от припасите, заделени за бедните. Странноприемницата да има легла и пещ с огнище, които да стоплят подслоняващия се в нея. Разболелият се пътник да стои три дни и чак тогава да се изпрати, но ако още не е излекуван напълно, да си почива до пълното му оздравяване. На това място авторът на типика нарежда и построяването на кула, за която споменахме по-горе. В тази кула да се скрият пътниците, ако дойде някой насилник.

Странноприемницата Мармарион, другата до морето и тази, която е до манастира, Бакуриани учредява за душевно спасение на брат си, за да се бъдат в услуга на пътниците и бедните избрани монаси, които да получават заплата. Заклева игумените на манастира да се грижат странноприемниците да не понасят лишения от определените им припаси. Ако доходът на манастира бъде по-голям, уредбата на страноприемницата да се разширява. Този, който поиска да лиши или ограби това убежище за странници, нека му се смята за голям грях и да стане съпричастник на самите авторови прегрешения. За успеха на това социално дело да се грижат селата до страноприемниците и да ги снабдяват всеки ден с жито, вино и зеленчуци и да излъчат по един парик, който да работи там.[xi]

В пространния си типик предвидливият доместик отделя място и за отчуждаване или продаване на ниви и имоти на лица от манастира, като забранява според устава на манастирите от изтока и запада игуменът да няма възможност да дава на някой брат от имотите на манастира, за да не се наруши единодушието на братството, а и да не ги продава или отчуждава на външни лица.  Не трябва дори и да се помисля да бъде отчуждено каквото и да е от имуществото на манастира.

В глава XXXIII Бакуриани държи да се пази сигурно настоящият текст на устава и наредбите в него да не се променят, обезсилват или отстраняват, като заклева в Бога игумените, братята и подвластниците да не се осмеляват да променят нещо или да осуетят и намалят принадлежащите на светия манастир имущества, както и да изопачават или да тълкуват частично разпорежданията му. Този, който се опита да промени или преиначи или заличи дори сричка в типика, да открадне или отстрани да бъде осъден от Господа Бога и отлъчен от всички светии.

В своя типик Бакуриани спира вниманието си върху свещените утвари, кръстове, икони и одежди, дадени от самия него на новооснования манастир, като ги описва подробно. За жалост не всичко се е запазило до наши дни и можем само да гадаем къде са отишли и каква възхита са предизвиквали те у вярващите при влизането им в храма преди разграбването му. Освен това севастът дава и много добитък, като коне и кобили с малките им, магарета с малките им, биволици, телета, волове, говеда и бикове, овце и овни и кози.

Нататък в своя устав той пише за хрисовулите за имотите му в различни области на изток, които се пазят в църквата „Св.София” в Константинопол. Други хрисовули се пазят в манастира на госпожа Ефросина, при господин Михаил. Някои са за филипополските му имоти, за изпълнение на службата му в Карст, Теодосиопол, за с. Ксантеа и един за Маргон, който държи като залог. Освен това има два описа за с. Евдоким и Котрес, решение за тъжба, разрешително за имуществото от филипополския митрополит и друго за имотите във Филипопол. Има и императорски питакии (грамоти без златен печат) за различни случки, както и три копия за имотите му на Изток. В т. 19 великият  дарител описва хрисовулите, които се пазят в манастира, като тези, дадени му за службата като доместик, за крепостта Ваниста и с. Червен до Асеновград, за подобрения на имотите му и постройки на крепости и села. Пази се и хрисовул за Петричкия манастир, за неговото господство и самовластие, с който и благодарение на даренията от недвижими имоти, добитък и други го превръща в едър феодален собственик. В манастира нарежда да се пазят много хрисовули, питакии, разписки и описи, дори и разписката от хартофилакса - „един от най-важните помощници на патриарха”, за удостоверяване и сведение за хрисовулите и документите, които се намират в Св.София.

Настоящият типик на манастира „Св. Богородица Петриционитиса” е написан през месец декември 1083 г. (според Бакуриани седми индикт или 6592 г. от сътворението на света) на гръцки, грузински и арменски език и е подписан от самия севаст и от светейшия патриарх на Йерусалим г-н Евтимий за утвърждаване на всичко, което се съдържа в него. Патриархът го подписва, защото се е случило да пребивава тогава в Солун по нареждане на могъщия император, за да усмири дръзкия Боемунд Таренски и на връщане пристигнал с Бакуриани в именията му във Филипопол. Написан е на три езика, понеже монасите са грузинци, не знаят гръцки и затова е трябвало да се преведе на грузински и арменски. Типикът има и копие, което също е написано и съхранено в манастира „Св. Богородица” в Цариград, за да се пази завинаги и за да може, ако някой игумен или монах се надигне да ощетява или да действа за унищожаване на новооснования манастир, да се покаже и да изобличи дръзналия да извърши непозволеното деяние. Провинилият се да бъде наказан и изгонен от манастира. Ако е нужно нещо да бъде преписано от типика, то да бъде заверено от игумена и братята, за да послужи, а първообразът да не се изнася никога от манастира.

Самият типик завършва със собственоръчно поставените подписи на севаста Бакуриани и на йерусалимския патриарх Евтимий. Още тогава основава училище за подготовка на млади монаси, което се помещава в близкия манастир „Св.Никола”, подчинен на Бачковския. И така поставя началото си прочутата бачковска просветна и книжовна школа, като младежите се подготвяли преди всичко за духовна служба поверени на добродетелен духовник. Той им преподавал по богослужебните и духовни книги и ги възпитавал и надзиравал докато станели годни за монашески сан. Според устава се приемали само деца от грузински произход и не повече от шест.[xii]

Типикът е запазен в преписи, защото оригиналът му е изгубен.[xiii] Според някои предположения Бакуриани основава манастира по идея и в сътрудничество с блаж. Теофилакт Охридски, но това не е вероятно, защото последният става архиепископ чак през есента на 1090 г. Съществуват редица критични издания и преводи на типика в България, Русия, Грузия, Армения, Франция и САЩ.[xiv] Той е един от най-ценните запазени документи на византийското и българското минало.

Волята на Григорий Бакуриани манастирът да бъде само грузински се спазва до края на XII в. С годините той се утвърждава като значимо книжовно средище. Тук организира своя школа известният грузински философ-неоплатоник Йоан Петрици (1050-1130). Неговата дейност прочита първоначално в Константинопол, където той е свързан с философския кръг на осъдения за ерес Йоан Итал. По-късно Петрици живее в Бачковския манастир и накрая се връща в Грузия, където работи в Гелатската академия и слага основите на грузинския философски ренесанс. Философските възгледи на Йоан Петрици се оформят под влиянието на древногръцкия философ Прокъл, чийто труд „Елементи на теологията" е преведен от Петрици на грузински език с обширни коментари.[xv] По убеждения Петрици е християнски неоплатоник. Неговото книжовно наследство на свой ред повлиява редица грузински творци, например великия поет Шота Руставели.[xvi] Съратник на Йоан Петрици е  видният грузински мислител - Арсен Икалотели.

Друга древна сграда в Бачковския манастир е църквата „Св. Архангели”, която днес е прилепена към главната църква. Ако се съди по нейния архитектурен план и строителна техника, тя е създадена през ХІ век. Георги Геров предполага, че този храм е изграден от император Алексий І Комнин в памет на Григорий Бакуриани и във връзка с антипавликянската му дейност в Пловдивско.[xvii] Тази хипотеза е напълно вероятна. Църквата има кръстокуполен план с една олтарна абсида, неголям барабанен купол и издължени прозорци. Абсидата е застъпена от притвора на главната манастирска църква. През вековете църквата „Св. Архангели” е използвана за зимни богослужения. Според едно предание подвижен мост я съединявал със западното манастирско крило. При възникване на опасност той бил вдиган и монасите оставали укрити в църквата като в крепост. Към западната стена на църквата е съществувала кула с функцията на камбанария, която е съборена при катастрофалното Чирпанско земетресение през 1928 г. Днес храмът няма притвор. За такъв е служела кулата-камбанария. Историкът на българската архитектура Ст. Бояджиев е на мнение, че църквата „Св. Архангели” произхождала от ХVІІ в., но това не е вярно.[xviii] Самият начин на строеж с монументален висок купол и редуващи се пояси от тухли и каменни блокове отвежда към византийската, а не османската епоха.

За тази църква полага грижи през 1344 г. българският цар Иван Александър, който подарява великолепна икона на архангелите. Днес тя се пази в Криптата за старобългарско изкуство под патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”.

Върху стените на храма има слабо запазени стенописи, но те не са проучени, защото върху тях е нанесен втори слой фрески. Художник вероятно е гръцкият зограф Йоан Мосх. Той рисува по времето на бачковския игумен хаджи йеромонах Кирил през септември 1846 г. Над вратата Мосх рисува композицията „Събор на безплътните сили” и сцени с деянията на св. Архангели. Цялата вътрешност на храма е покрита с многофигурни сцени и отделни образи на светци.

През есента на 1189 г. кръстоносците на император Фридрих Барбароса плячкосват околностите на Бачковския манастир. Касиерът на войските заравя в землището на с. Горнослав, Пловдивско, голяма част от носената хазна очевидно с надеждата, че по този начин ще запази парите. Но съкровището е открито чак през 1962 г. То се състои от златни слитъци и монети, сечени по времето на византийските императори Алексей I Комнин (1081-1118 г.), Йоан II Комнин (1118-1143 г.), Мануил I Комнин (1143-1180 г.) и Андроник I Комнин (1182-1185 г.).[xix]

През 1199 г. Пловдивско и Средните Родопи са присъединени отново към освободената българска държава. Мо­нашеското братство се попълва главно от българи. Грузински влияния се установяват и в църквата “Св. Георги” в Асеновград, която също е основана от Бакуриани.[xx]