Съществуват сведения, че районът на съвременния манастир "Успение Богородично” e обитаван векове преди неговото основаване. Тук са намерени осем оброчни плочки на тракийския конник. Върху някои от тях има надписи. Надписът върху една от плочките споменава човек с тракийското име Мукатрал и епитета Багридент. Друга плочка е дарена от двама тракийци, най-вероятно братя, уточнени като "синове на Салас". Първото име не е ясно, защото плочката е отчупена точно там, но се вижда окончанието, което е "трал". Името на втория е запазено и той се е казва Битис. Трета плочка е посветена на конника от тракиеца „Дористал, син на Битис". Вероятно той е същият Битис, споменат във втората плочка като син на Салас. Името Салас се среща върху друга плочка, посветена на тракийския Херос, а именно Салас, син на Битис и брат на Дористал, който носи името на дядо си - Салас. Явно на юг от манастира, до днешния стар мост е съществувало тракийско светилище и вероятно селище.[i]
По времето на византийското господство над България някои
грузинци, които се издигат в йерархията на Византия, са изпращани на ръководни
постове в българските земи. Един от тях с фамилия Цурнавели е губернатор, за
което се съди по намерения му личен печат, публикуван от Винсен Лоран. През
1016 г. стратег на Доростол (дн. Силистра) е Цицикий, син на патриций Тевдат
Ивериеца и сътрудник на император Василий ІІ Българоубиец.[i]
При управлението на византийския император Алексий І
Комнин (1081-1118) осъществяват кариера двама братя грузинци с фамилното име
Бакуриани (Пакуриан) от княжеството Тао-Кларджети в Югозападна Грузия (днес в
Турция). Според “Алексиада” на Анна Комнина двамата са от арменски произход, но
няма съмнение, че не са монофизити, а православни. Единият брат Абазий е
магистър (главнокомандуващ) на една от византийските армии. Другият, Григорий,
първоначално Григорий управлява Карс и Теодосиополис (днес Ерзерум) в Армения,
а по-късно ръководи една област в Македония и получава чиновете севаст и велик
доместик на Запада (главнокомандуващ войските на Византия в Европа). Поради
големите си заслуги към държавата и по-скоро към Комнините той е награден с
големи недвижими имоти (феоди) в Гюмюрджина (Мосинопол), Македония, Пловдивско
и други и става голям византийски феодал и управител на цялата пловдивска
област. На едно място Махиел Кил твърди, че Бакуриани бил „заточен” в
българските земи, а на друго място, че той бил „преселен”. Това мнение за един
висш византийски сановник е съвсем погрешно.[ii]
За да укрепи властта си и да си създаде престиж пред
силно религиозното население в своите пловдивски владения, през 1083 г.
Григорий Бакуриани създава Бачковския манастир на десния бряг на днешната река
Асеница в Източните Родопи и по-точно в местността „Яново” в съседство
със село Бачково. Нарича го „Св. Богородица Петричка”. През 1084 г. той съставя
Типика (Устава) на манастира и му подарява обширни недвижими имоти. Бакуриани
проявява грижи за българското население и построява много сгради в Асеновград
(с. Стенимахос) и околностите. Бакуриани нарежда до манастирската
страноприемница да се изгради здрава кула на една височина, та ако се случи
нещо страшно и дойде някой враг, гостите да са пазени в кулата и „отредът му да
не ги достигне”.[iii]
Странноприемницата съществува и до днес във вида си от първата половина
на XIX в. .Издигната е върху североизточните склонове на височината Св. Димитър
на около 100 метра от левия бряг на р. Асеница. Във вътрешната й дворна част
има и по-стари постройки, например църквата „Св. Георги Метошки”. Построяването
на кулата-скривалище става след 1084 г. на върха над
страноприемницата на около 300 метра по права линия югозападно от нея.
Височината е наречена Св.Димитър на
едноименния параклис. Използвана е естествената недостъпност на върха, като
изкуствено е подсилена само откъм
достъпните страни. Това е типично за късното Средновековие. Вътре в крепостта
са запазени основи на ранни постройки. При сегашното й състояние може да се определи
само крепостния резервоар за вода.
На другата естествена височина в
западната част на Асеновград, където днес се издига параклисът „Св. Архангел”, се
предполага, че е била втората крепост, подарена заедно със страноприемницата на
манастира от Григорий Бакуриани. На три
км западно от Асеновград при с. Воден
(дн. Горни Воден) е бил замъкът, в който е живеел великият севаст. Тя имала
стражево положение и от нея се откривала гледка към Пловдивското поле и
съседните места от родопските склонове. Почти в средата й се намира полуразрушеният
вече параклис „Св. Димитър” построен
първоначално през 1064 г. и поправен по-късно през 1882 г. Водоснабдяването на
крепостта ставало от значителните извори, намиращи се южно и източно върху по-високите
от него места в долината на Хамамдере и по планинските склонове, а и от аязмото
„Св.Кирик и Юлита”, което отстои на 700-800 м. И днес селяни намират южно от
замъка глинени водопроводи. Югоизточно от крепостта, на около 150 м, е запазен
каменен акведукт, по който доскоро е течала вода. Дали акведуктът е
водоснабдявал Бакуриановия замък е трудно да се каже сега. Необходими са още
проучвания.
В съседство е съществувало
грузинско (арменско?) село и квартал, в който по предание е имало арменска
църква. Едновременно с Бачковския манастир Бакуриани построява и
черква-костница, на която ще се спрем отделно по-нататък.
През 1086 г., само три години
след основаването на манастира, в битка с печенезите и узите Григорий загива край с. Беляково,
недалеч от Пловдив. С коня той се удря в един дъб и умира. Приживе Бакуриани
дарява на основания от него манастир поземлени имоти в областите на Филипопол,
Воден, Мосинопол и др. и съставя Типика на манастира на три езика – гръцки,
арменски и грузински. Този обширен устав е ценен и достоверен документ за
аграрните и социално-икономически отношения в български земи през XI-XII в. Съдържа важни
сведения за владенията на манастира и за организацията на манастирското
стопанство, за зависимостта на селячеството и за положението на отделните
категории и зависими селяни. В
документалния паметник се срещат и ценни топонимични данни.
[i] Хайтов, Н. Асеновград в миналото. Исторически очерк. 2 изд. С., 1983, 227-228.
[i] Георги Скилица – Йоан Кедрин. Кратка история.
– В: Гръцки извори за българската история. Т. 6. С., 1965, с. 289.
[ii] Кил, М. Изкуство и общество в България през
турския период. С., 2002, с. 108, 254.
[iii] Цончев,
Д. Строежи на Григорий Бакуриани в Асеновград и околността. - Известия на
Археологическия институт, 23, 1960, с. 100.
Следва: Уставът на Григорий Бакуриани
Следва: Уставът на Григорий Бакуриани