Мобилно меню

4.7777777777778 1 1 1 1 1 Rating 4.78 (18 Votes)
Veljusa_church.jpgПодобно на Бачковския манастир, Велюса е пример за достолепна средновековна обител, основана от византиец в чисто български регион, която придобива с течение на времето български характер и която е тясно свързана с грузинския Иверски манастир на Атон. Манастирът е разположен на висока скала на планината Еленица над едноименното село, което се намира на 10 км западно от град Струмица в Източна Македония. Посветен е на иконата „Св. Богородица Милостива” – на гръцки език „Елеуса”, преосмислено от местното население като „Велюса”. Според устава на обителта храмовият празник е Въведение Богородично, но неизвестно кога той е заменен с Рождество Богородично (8 септември). Куриозно е, че манастирът Велюса отсъства от каталога на средновековните български храмове, съставен от Бистра Николова и обхващащ също територията на днешна Македония.[i]

Според местни предания, записани в края на ХІХ в. от Георги Трайчев, обителта е основана от „учениците на св. Кирил и Методий”. Самият св. Методий проповядвал десет години на славяните по долината на Бяла река, която съединява Велюса и Водоча.[i] Няма съмнение, че тези предания имат литературна основа и вероятно са почерпени от публикации или преразкази на краткото житие “Успение Кирилово”. Според него, преди да отиде при сарацините ок. 855-856 г., св. Константин-Кирил посещава една славянска област по течението на р. Брегалница, където мисионерства сред славяните и им написва книги на славянски език.

Обителта е основана през 1080 г. от монаха Мануил, който идва от манастира „Св. Авксентий” във Витиния (Мала Азия). Причината за неговото преселване от Анадола на Балканите е разгромът на византийската армия от сулджукските турци през 1071 г. и настъпилият хаос след това в Мала Азия. Явно за Мануил обетът за нестежание има доста разтегливо съдържание, защото той купува със свои средства 162 модия земя (ок. 136 дка), а по-късно става Тивериуполски (Струмишки) епископ. За неговото дарителство свидетелства гръцки надпис на мраморна плоча над входната врата на църквата, който в превод надписът гласи: “Възобнови се от основи този храм на пресветата Богородица Милостива от монаха Мануил, който стана епископ на Тивериопол [Струмица]. В годината 6588 [1080], индикт 3”.[ii] През 1915 г. Богдан Филов сваля този надпис и го пренася в Археологическия музей в София. Милетич погрешно смята, че плочата не произхожда от Велюса, а от близкия манастир Водоча.[iii][1] Втори надпис е нанесен върху плоча, която някога се намирала в нартекса над входа за наоса на храма. И той се съхранява в София. Текстът му гласи: “Като възложих всичките си надежди на тебе, о Майко непорочна и извор на милосърдието, аз, Мануил, пастир и монах, твой служител, поднасям ти, Владичице, този храм”.[iv] Днес на местата на извадените плочи са поставени копия от мрамор. Между 1085 и 1106 г. щедрият монах-ктитор не само построява църквата и я обзавежда с всичко необходимо, но също изгражда манастира, предоставя му общежитиен (киновиен) устав и поставя монаха Илия за игумен.[v]

Не отговаря на истината твърдението на Петър Тивчев, че Велюса преминава към владенията на Ивер, едва след като получава “значителни дарения от страна на византийските императори Алексий І Комнин, Йоан ІІ Комнин и Мануил ІІ Комнин”.[vi] Георги Трайчев отбелязва предпазливо, че още през ХІV век манастирът е метох на Иверския манастир.[vii] Луи Пти пък предполага съвсем погрешно, че Велюшкият манастир се подчинява на Иверския чак през епохата на османското владичество.[viii] Досега не е забелязано, че Велюса зависи от Ивер още от самото си основаване. Византийският император Никифор ІІІ Вотаниат, който слиза от трона през 1081 г., издава недатиран хрисовул. С него потвърждава собственостите на Ивер и ги освобождава от плащане на данъци и повинности. Сред изброените притежания е и “манастирът Богородица към Струмица заедно с неговия проастий (имот)”.[ix]

В Ивер се съхранява един сборник от края на ХІ в. с четири хрисовула на Велюса. В документ от 1085 г. на император Алексий І Комнин (1081-1118) се подчертава, че “споменатият храм на Елеуса е изграден на императорско място”. Въпреки това, на манастира се предоставя изключителната привилегия да не зависи от императора, константинополския патриарх, архиепископа на България (в Охрид), епископа на Струмица или който и да е друг, а да се управлява единствено от игумена, “както желае, като не се подчинява на ничии повели”. Този уникален статут е издействан не от друг, а от самия струмишки владика, който е започнал да строи църква “Св. Богородица Милостива” (Елеуса). Той се страхува, вероятно не без основание, от епириите (данъци в натура), изисквани или по-често изземвани насила от местните светски власти. Със същия хрисовул Алексий І Комнин дарява на Велюса една значителна местност в землището на с. Кръстовица (изчезнало) с площ 500 модия (ок. 420 декара).[x]

Трябва да се подчертае, че според грамотата манастирът е “самовластен, самоуправляем и свободен”, но не е автокефален. Известна зависимост се долавя в изискването всеки нов игумен да се утвърждава от струмишкия епископ като “местен архиерей” и да му дават три жълтици “според заповедта на свещените канони”. Освен това, обителта предоставя на струмишкия владика описа на своя инвентар, за да бъде одобрен с неговия подпис. Във вътрешния си живот Велюса се ползва с пълна свобода, но обителта се нуждае от благословението на епархийския архиерей, който ръкополага  нейните свещенослужители и я защитава в църковните и светските съдилища.

Алексий І Комнин посещава манастира при един от неговите военни походи срещу сръбския жупан Вукан. Точната дата не е известна, но той възглавява византийската армия срещу Сърбия през 1091, 1093 и 1094 г. В нов хрисовул от 1106 г. той уточнява, че Велюса се намира до селото Палеопастрон (Стара крепост – б.м.). То вероятно е тъждествено с днешното село Велуша, въпреки съмненията на Иван Снегаров.[xi] Комнин се уверява сам в “нуждата и благочестието на старците монаси” и с помощта на неговия племенник и съименник Алексий Комнин измерва землището на манастира в размер на 162 модия (ок. 136 декара). Владетелят освобождава от данъци и ангарии (екскусия) 12 парици елевтери (обезземлени селяни), които имат задължението да обработват манастирските земи. Освен това, монасите се освобождават да плащат данъци за притежаваните от тях животни – 150 овце, 40 вола, 10 кобили и шест чифта работен добитък, както и за двете мелници на обителта. Нещо повече – привилегиите важат и в бъдещо време, защото монасите получават правото да не плащат данъци и за евентуалните лозя, които биха насадили.[xii] Йоан ІІ Комнин (1118-1143), син на Алексий І Комнин, също дава на Велюса дарствен хрисовул, който е изгубен през епохата на латинското владичество.

През 1144 или 1159 г. Мануил І Комнин потвърждава всички издадени от дядо му и баща му документи за Велюса. Тази грамота е издействана най-вероятно от Струмишкия епископ Климент, който се подписва под текста.[xiii]

Велюският игумен Дионисий през 1152 г. поисква от императорската канцелария да издаде практик (опис) на манастирските имоти по два повода: 1)  актимоните (обезземлените селяни) стават зевгарати (собственици на чифт работен добитък), които претендират да притежават и обработваната от тях манастирска земя; 2) Струмишкият епископ се опитва да подчини Велюса. Мануил І Комнин потвърждава известните права на манастира и му подарява още земи в размер на 849 модия (ок. 709 декара). Струмишкият данъчен служител със звучното име Михаил Цанкицаки в присъствието на струмишкия епископ Климент и местни първенци отива в селището Рулина, където живеят манастирските селяни, описва земите и я разпределя за обработване в указания по-горе увеличен размер. Повечето названия на местностите и имената на жителите, изброени в хрисовула са чисто български. Хрисовулът изрично потвърждава, че Струмишкият край се намира в българските области. Според документа Велюса има метох в близкото с. Мостеница (или Мощеница).[xiv]

Император Мануил І Комнин с нов документ от 1156 г. изяснява немаловажния въпрос за броя на 12-те манастирски парици, когато умре някой от тях. Постановява се числото да се попълни с едно от децата им.[xv] След четири години същият император решава ежегодно да се отпуска на манастира Велюса сумата от 30 номизми (жълтици). Те трябва да се получават или от касата на темата (областта), или лично от практорите (финансовите чиновници). Последните са прочути с алчността и кражбите си, поради което едва ли монасите от Велюса са изпитвали желание да ги канят в манастира и да общуват с тях.[xvi] 

След победата при Клокотница през 1230 г. българският цар Иван Асен ІІ (1218-1241) завоюва Северна Гърция, включително и Атон. Властта му се признава от светогорските монаси. Царят издава хрисовул, с която потвърждава правата на Иверския манастир над Велюса. Документът е загубен, но за него свидетелства постановление на константинополския Синод от май 1250 г.[xvii] След кончината на българския цар Калиман през 1246 г. Струмишко пада под властта на никейския император Йоан ІІІ Дука Ватаци (1221-1254). Манастирът е покровителстван от този владетел и от велможата Константин Комнин Торник, който според Георги Акрополит е племенник на императора. Сръбският цар Стефан Душан (1331-1355), който превзема и Македония, потвърждава правата на Велюса с грамоти от 1346 г.[xviii] Тогава манастирът притежава няколко метоха: «Св. Апостоли», «Св. мъченица Кали», «Св. Безсребреници» и «Св. Чудотворци Теодоровци» (т.е. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат).

Нов опис на инвентара на Велюса е съставен най-вероятно през 1449 г., ако се приеме датировката на Луи Пти. Иван Снегаров е склонен да отнесе документа към средата на ХІІІ в., защото не може да си обясни защо в него не са споменати византийските императори.[xix] Причината е, че четири години преди рухването на Константинопол и Византия куртоазията е последната грижа на велюшките калугери. Според описа манастирът се обитава от 23 монаси, което не е малък брой за провинциална обител. Ценностите включват шест икони на св. Богородица, една на трима свети военачалници (вероятно св. Георги, св. Димитър и св. Мина) в сребърни или позлатени рамки, много неукрасени иконостасни икони, четири Евангелия със сребърна или позлатена украса, 64 ръкописа (включително апокрифа «Деяния [вм. Завети] на патриарсите» и «Книга на Климент» (вероятно слова на св. Климент Охридски), везани със злато завеси и др.[xx] Сред иконите трябва да се отбележи една на много рядко изобразяваните мъченици Мануил, Савел и Измаил. Лазарев твърди, че те били „халкидонски” мъченици, което е груба грешка, защото те са убити за вярата в Персия през ІV в.[xxi] Той предполага, че тази икона е донесена от основателя на манастира през 1080 г., но за подобна хипотеза липсват доказателства. Според мен иконата е късна и вероятно от ХV век, защото служи като алюзия за османското нашествие и свързаното с него масово мъченичество. Във византийската и славянската литература турците се наричат често „перси”.

Църквата на манастира Велюса датира от 1080 г. За строежа ктиторът Мануил кани майстори от Константинопол или Витиния в Мала Азия. Използван са дялани местни камъни (бигор), редувани с тухли. Предполага се, че първоначално храмът служи като частен параклис.[xxii] Той представлява четириапсидна сграда с купол на висок осемстенен барабан, към която от юг е пристроен параклис „Св. Спас” (Възнесение) с купол, а от запад – нартекс също с купол. През втората половина на ХІV в. е създаден екзонартекс и сайвант (трем) от южната страна. По-късно е създаден трем и от север. Стените на конхите и южния параклис са разчленени с два реда слети профилувани прозорци. По средата на източната и северната конха също са поставени по два много тесни и дълги профилувани прозорци. Стените под покрива и извивките на фасадите и куполните арки са украсени с двоен ред зъбци.

Prophet_1.jpg
В храма са запазени отчасти прекрасни стенописи от два периода. Първите датират от 80-те години на ХІ в., отнасят се към Комниновата школа и са запазени фрагментарно. Лазарев първоначално отнася фреските към втората половина на ХІІ век, но по-късно осъзнава крайността на неговата оценка и склонява да премести датировката към 80-те години на ХІ век или по-вероятно към второто десетилетие на ХІІ век. Той подчертава склонността към линейна стилизация на косите и светлинните бликове по лицата на персонажите.[xxiii] Джурич смята, че фреските на Велюса с техния блестящ стил и качество на изпълнение превъзхождат всички съвременни на тях балкански художествени образци от началото на Комниновата епоха.

Стенописите включват изображенията на св. Богородица с Младенеца на престол в олтарната апсида, композицията “Сретение” в западната конха и композицията “Слизане в ада” в северната конха. В апсидата е представена литургията на св. отци, която отразява ранен етап от развитието на тази композиция във византийското изкуство. Св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст са представени обърнати към Приготвения престол (Хетимасията), а св. Григорий Богослов и св. Атанасий Александрийски са рисувани строго фронтално. Идеята за Хетимасията се основава на Псалом 9:8 („Господ вечно пребъдва. Той е приготвил за съд Своя престол”) и пророк Даниил 7:9 („Бидоха поставени престоли и седна Старият по дни”). Тя изобразява трон с възглавница, върху която е поставено Евангелие, а на него стои гълъб. Евангелието символизира възнеслия се и отново очакван Христос, а гълъбът – изпратения от Него в света Свети Дух. С нейната есхатологическа конотация Хетимасията става част от сцената на Страшния съд.[xxiv] В по-късните ансамбли („Св. Георги” в Курбиново, „Св. Козма и Дамян” в Костур, „Св. Николай” в Прилеп и др.) тронът се заменя от олтар с потир, в който лежи Младенецът Христос – алюзия за Евхаристията (причастието). Върху олтарната арка са представени 24 медалиона, които Филов предполага, че са на пророци.[xxv] Толкова много пророци няма в цялата Библия. Всъщност става въпрос за св. 40 мъченици, чието изписване според едно старо поверие гарантира стабилността на храма.

Prophet.jpgОт същото време са фреските в купола – Христос Вседържител, Богородица Оранта, св. Йоан Кръстител, четири старозаветни пророка и два архангела в царски одежди. По този начин в тази кръгова композиция са обединени два сюжета – Деисиса (Молението), който има есхатологичен характер, и старозаветните пророци, които предсказват първото и бъдещото второ идване на Месията. Велюса е един от най-ранните примери във византийската живопис, който включва пророци в барабана на купола под Пантократора – една особеност, която постепенно става задължителна за православните църкви. В четирите пандантива са изобразени евангелистите.

В купола на южния параклис е рисувано изображение на Христос Емануил според пророк Исайя (7:14). В апсидата са изобразени два архангела, които държат огромен медалион с Христос, седнал на многоцветна дъга. Семантиката на това изображение също е есхатологична, защото след унищожителния потоп Бог обещава дъгата да бъде знак за вечния завет между Него и хората (Бит. 9:13). Във видението на Йезекиил сиянието около Яхве изглежда като „дъга в облаци във време на дъжд” (1:28), а според Апокалипсиса тронът на Христос е обгърнат от дъга, подобна на смарагд (4:3).[xxvi] Лазарев смята, че е отъждествил литературната основа на тази композиция като една от стихирите на службата в чест на ангелите от Октоиха. В песнопението се възпява Христос, който е седнал на огнен престол, поднесен от ангелите. Но тази идентификация се възпрепятства от факта, че във Велюса и редица други паметници тронът на Спасителя е изобразен във вид на дъга, а не като огън.

St._Nifon.jpgВ коридора от южния параклис към наоса са изобразени неизвестен епископ (в ниша), св. Нифонт, епископ на Констанция в Кипър, и великомъченик Пантелеймон, който е от Мала Азия. В. Джурич смята, че тези стенописи са създадени едновременно с фреските на наоса и ги приписва на константинополски зографи. Според него художниците, които рисуват във Велюса, се придържат към идеалите на «монашеското» течение в изкуството на тази епоха.[xxvii] П. Милкович-Пепек отнася фреските към по-късно време - 1164-1170 г., и ги свързва с ателието на художниците, които работят в манастира Нерези.[xxviii] Той явно се опира на факта, че през 1164 г. са рисувани иконите в храма на Велюса. 

Предполага се, че екзонартексът и южната галерия са добавени през ХІV век, откогато произхождат и стенописите в тях. Според мнението на Филов тук „работата по колорит и рисунка се различава значително от тази в главната църква и е по-груба”.[xxix] В екзонартекса може да се види образът на св. Онуфрий Велики, прочут египетски отшелник от ІV-V век. Една от най-големите ценности на храма е неговият оригинален мраморен иконостас. Той принадлежи към втория етап от развитието на темплона, при който иконите са поставени в два реда – на архитрава и между колоните.[xxx]  През ХІ в. е монтирана подова мозайка, от която днес са съхранени фрагменти в червено, бяло и сиво с площ около три квадратни метра. Те се намират в и пред олтара.

За по-новата история на Велюса е известно, че Ивер дава манастира под наем за срок от пет години на свой монах, който е игумен и е подпомаган от един йеромонах. Обителта разполага с големи недвижими имоти – ниви, ливади, гори. Манастирската църква е енорийска за с. Велюса. През Възраждането манастирът е поддържан от местното българско население въпреки опитите на гръцката Струмишка митрополия да я присвои. Отделните стаи са построени от различни села и даже носят техните имена. През 1892 г. избухва скандал. Българската митрополия в Струмица оспорва обвързаността на Велюса с Ивер, защото последният е подчинен на Цариградската патриаршия. Намесва се османската власт, която нарежда през 1911 г. да бъде построена отделен енорийски храм за селяните от Велюса. На 17 август 1913 г. гръцките войски се изтеглят от Струмица, която остава в границите на България, и опожаряват града и жилищния корпус на манастира.[xxxi] Заедно с гръцката армия иверските монаси напускат завинаги Велюса. След опожаряването манастирът е обновен. Той се управлява от четиричленно настоятелство начело със свещеник, което се избира и утвърждава от българския струмишки митрополит (Герасим). Имотите са давани под наем. По неизвестни причини българските власти обявяват имотите на Велюса за «безстопанствени», което предизвиква съдебни дела между Екзархията и държавата. В доклада си от 1916 г. Филов предупреждава, че трябва да се вземат спешни мерки, защото в манастирите Велюса и Водоча «двете църкви са вече за жалост полусрутени и грозят съвсем да се съборят».[xxxii] След Първата световна война България загубва голяма част от Македония и Велюса влиза в юрисдикцията на Сръбската църква.

През 1958 г. стенописите са почистени, а през 1966 и 1970 г. е извършена консервация на архитектурата и живописта.[xxxiii] Днес манастирът на теория спада към Злетовско-Струмицката епархия на Сръбската патриаршия, но на практика той влиза в състава на Струмицката митрополия на непризнатата  Македонска църква. През 1995 г. тук е възобновен монашеският живот, а през следващата година братята се преместват в близкия манастир „Св. Леонтий” до с. Водоча. След тях Велюса се превръща в интернационална женска обител, защото е заселена от 14 монахини с македонски, румънски, хърватски, руски и сръбски произход. Манастирът се подчинява на строг общежитиен устав. В църквата се пазят части от мощите на св. Григорий Палама и св. Василий Велики. Сестрите под ръководството на игуменията Сара се занимават с иконопис, животновъдство и издателска дейност. Те публикуват трудове на св. отци, на атонски старци от ХХ в. и на македонски владици като митрополит Наум Струмишки. Монахините също участват в списването и издаването на списанието „Премин”. Те продължават византийската традиция на своя основател и своите венценосни дарители, като в богослужението използват само древни православни песнопения. Днес Велюса процъфтява за разлика от запустелите български манастири.



[i] Николова, Б. Православните църкви през българското Средновековие (ІХ-ХІV). С., 2002. Срв. Миљковиќ-Пепек, П. Вељуса, манастир Св. Богородица Милостива во селото Вељуса каj Струмица. Скопje, 1981; Корнаков, Д. Македонски манастири. Скопje, 2005, 119-122; Лосева, О. В., А. В. Крюков. Велюса. – В: Православная энциклопедия. Т. 7. М., 2004, 541-542; http://www.pravenc.ru/text/150175.html.

[1]
Милетич, Л. Струмишките манастирски черкви при с. Водоча и с. Велюса. – Македонски преглед, 2, 1926, № 2, 35-48.

[i] Трайчем, Г. Манастирите в Македония. С., 1933 (Македонска библиотека, 9), с. 172.

[ii] Публикации на надписа: Petit, L. Le monastère de Notre-Dame de Pitiè en Macèdoine. – Известия Русского археологического института в Константинополе, VІ, 1900, вып. 1, 25-46; Милетич, Л. Струмишките манастирски черкви при с. Водоча и с. Велюса. – Македонски преглед, ІІ, 1926, № 2, с. 40, бел. 1; Laurent, V. Recherches sur l'histoire et la cartulaire de Notre-Dame de Pitié à Stroumitza. – Еchos d’Orient, 1934, № 33, 5-27; Иванов, Й. Български старини из Македония. Фотот. изд. С., 1970, с. 176.

[iii] Милетич, Л. Цит. съч., 35-42.

[iv] Иванов, Й. Цит. съч., 176-177.

[v] Petit, L. Op. cit., 69-93.

[vi] Извори за българската история. Т. ХІV. Гръцки извори за българската история. Т. VІІ. Съст. Ив. Дуйчев и др. Ред. М. Войнов и др. С., 1968, с. 34. 

[vii] Трайчем, Г. Цит. съч., с. 169.

[viii] Petit, L. Op. cit., p. 14, 152.

[ix] Извори за българската история. Т. ХІ. Гръцки извори за българската история. Т. VІ. Съст. Ив. Дуйчев и др. Ред. М. Войнов и др. С., 1965, с. 34.  

[x] Извори за българската история. Т. ХІV. Гръцки извори за българската история. Т. VІІ, 80-81. 

[xi] Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия-патриаршия. Т. 2. От падането й под турците до нейното унищожение (1394-1767). 2 фотот. изд. С., 1995, с. 479, бел. 5. 

[xii] Извори за българската история. Т. ХІV. Гръцки извори за българската история. Т. VІІ, 80-83.

[xiii] Пак там, 85-86.

[xiv] Пак там, 86-94. Вж. Успенский, Ф. И. Акт отвода земли монастырю Богородицы Милостивой. – Известия Русского археологического института в Константинополе, І, 1896, 25-34; Petit, L. Op. cit., 25-46.

[xv] Пак там, с. 85.

[xvi] Пак там, 84-85.

[xvii] Actes d'Iveron. Vol. 3: De 1204 à 1328. Par J. Lefort, V. Kravari, H. Métrévéli et al. Paris, 1995, № 57.

[xviii] Petit, L. Op. cit., p. 153.

[xix] Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 481, бел. 9.

[xx] Petit, L. Op. cit., 118-123; Бельтинг, Х. Образ и культ. История образа до эпохи искусства. М., 2002, 581-582.

[xxi] Муравьев, А. В. Место страдания святых Мануила, Савела и Исмаила. - Вестник древней истории, 2001, 1, 53-59.

[xxii] Иванова, Вера. Стари църкви и манастири в българските земи, ІV-VІІ в. – Годишник на Народния музей, ІV, 1922-1925, 539-540; Мавродинов, Н. Старобългарското изкуство. С., 1959, с. 9; Георгиева, С. Материална култура. – В: История на България в 14 т. Т. 3. Втора българска държава. С., 1982, с. 91.

[xxiii] Лазарев, В. Н. История византийской живописи. М., 1986. - http://www.icon-art.info/book_contents.php?book_id=29&chap=8&ch_l2=9.

[xxiv] Основно изследване: Durand, P. Étude sur l’Etimasia, symbole di jugement dernier dans l’iconographie grècque chretienne. Chartres, 1867. Вж. France, P. Marginalien zum Problem der Hetoimasie. – Byzantinische Zeitschrift, 65, 1972, № 2, 375-378; Lagerlof, E. Etimasia. Kristi tomma tron. Bysantinskt influerade framställningar pa nagra romanska dopfuntar. – In: Kristusfremstillinger. Kobenhavn, 1980, 169-181; Durand, J. La stéatite de l’Hetimasie. – Revue du Louvre, 1988, № 2, 190-194.

[xxv] Филов, Б. Пътувания из Тракия, Родопите и Македония 1912-1916. С., 1993, с. 80.

[xxvi] За дъгата в религията и фолклора вж. Bonadeo, А. Iride. Un arco tra mito e natura. Grassina (Firenze), 2004.

[xxvii] Djurić, V. J. Fresques du monastère de Veljusa. – In: Akten des XI. Internationalen Byzantinisten-Kongresses, München 1958. München, 1960, 113-121; Джурич, В. Византийские фрески. Средневековная Сербия, Далмация, славянская Македония. М., 2000, 31-33, 331-332.

[xxviii] Миљковиќ-Пепек, П. Цит. съч.  

[xxix] Филов, Б. Цит. съч., с. 80.

[xxx] Высоцкий, А. М. и др. Алтарная преграда. - http://www.pravenc.ru/text/115170.html.

[xxxi] Снегаров, Ив. Цит. съч., с. 482. 

[xxxii] Филов, Б. Цит. съч., с. 199.

[xxxiii] Joвaновиħ, М. О Водочи и Вељуси после конзерваторских радова. - Зборник на Штипскиот народен музеj, I, 1959, 130–135.






































Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kwx3 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.