Следвайки Новия мартиролог на св. Никодим Светогорец, приемаме, че периодът на новомъчениците започва с падането на Константинопол под османска власт (1453 г.). За България този период започва по-рано, от 1393-1396 г., макар това да е условна граница.
В своя задълбочен исторически труд История канонизации святых в Русской Церкви (М., 1903 г.), проф. Е. Голубински обобщава принципите на древнохристиянската Църква за прославление на светци. Според вярването на Църквата мъченичеството е такъв подвиг, който сам по себе си доставя на подвижника венец на светостта. В общия мъченически тропар се изтъква, че мъченикът приема нетленен венец от Христа, нашия Бог, чрез самото си страдание: „Твоят мъченик, Господи, (името) в страданието си прие нетленен венец от Тебе, нашия Бог”.
В писмото си до Фортунат, с което го увещава към мъченичество, св. Киприан Картагенски убедително изяснява величието на този подвиг в Божиите очи: „Като дадохме на вярващите по Божието благоволение първо кръщение, нека подготвяме всекиго за друго кръщение (т. е. мъченичеството), внушавайки и поучавайки, че това кръщение и по благодат е по-голямо, и по сила по-възвишено, и по чест по-драгоценно – кръщение, за което се радва Бог и Неговият Христос, кръщение, след което никой вече не греши, което е завършек на преуспяването в нашата вяра и при което отиващите си от света тозчас се съединяват с Бога. Във водното кръщение се приема прошка на греховете, а при кръщението с кръв – венеца на добродетелите”.
Ето защо Църквата почита не само мъченически пострадалите подвижници на благочестието, но дори и люде, които до мъченическия си подвиг са били подвластни на някои човешки слабости, но с изповедничеството и страданията си за Христа са се удостоили с прошка на греховете и нещо повече – уподобили са се на Самия Агнец Божий. Всичко това показва от своя страна, колко високо в Божиите очи стои този подвиг. Сам Спасителят свидетелства, че „никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан 15:13). Мъчениците са истински Христови приятели, които светът е намразил поради омразата си към Самия Христос (срв. Иоан 15:18 и сл.).
През периода на гоненията от страната на езическата римска власт срещу християнството през първите три века, когато бил отнет животът на безброй Христови последователи, започнал да се формира сонмът на мъчениците. Същото се наблюдава и в периода на турското владичество, когато Православната църква в своята цялост при подобни условия на преследвания и насилствени помохамеданчвания на последователите си, ражда нови мъченици. Тези новомъченици са слава и похвала на Христовата църква, с нищо не са по-нисши от древните мъченици – нито в дръзновението си пред мъчителите, нито в изповядването на вярата си, нито в извършването на чудеса. Както онези, свидетелствали за вярата си в Светата Троица, така и тези. Както древните проливали кръвта си за Христа, така и новите. Новомъчениците са нови само по отношение на времето. Само появата им във времето ги прави по-нови, но според венеца на мъченичеството те са подобни на древните. И ако древните са се обявили срещу езическото многобожие и идолопоклонство, новите мъченици са изобличавали нечестивото еднобожие на друговерците агаряни и Мохамедовото суеверие.
Нашествията на турците на Балканския полуостров от началото на 14 в., които в края на века завършили с унищожаването на Българската държава, довели до коренно преобразуване във всички сфери на тогавашното общество. Системното и целенасочено ислямизиране на местното християнско население продължило векове. Открояват се три главни подбуди, наложили това поведение на поробителя, които са и причините за ислямизацията, следователно и повод за мъченичество от страна на онези, които отказвали да променят вярата си:
- Поради верското мохамеданско съзнание, според което турците трябвало, от една страна, да презират неверните, и от друга, да се стремят по всякакъв начин, включително и насилствено, да обръщат неверниците в своята вяра. Едновременно с това са били позволени всякакви наказания спрямо онези, които не приемали да бъдат ислямизирани;
- Поради етническото съзнание на турците, според което с ислямизирането на християните намалявал броят на етническите врагове на поробителя, защото чрез ислямизацията им те били отдалечавани не само от християнската вяра, но чрез това и от неразривно свързаното с нея етническо съзнание;
- Поради финансовата ненаситност на турците и техният стремеж за материално облагодетелстване. След като на властта е било ясно, че в повечето случаи християните не отстъпват пред натиска, ги обвинявали в оскърбление на мохамеданската вяра. Това бил достатъчен повод след мъченическата им кончина да заграбят цялото им имущество. В зависимост от случаите турците изнамирали нови предлози и поводи, за да оправдаят своите действия за присвояване на собствеността. Измисляните поводи обикновено били едни и същи, и повечето пъти – фалшиви и неоснователни, в ущърб на християните. Последните наричали тази тактика авангия, т. е. интрига.
Израсналият и утвърдил се в православнохристиянската вяра българин се сблъсквал с друговереца мюсюлманин, който идвал при него като агресивен враг, целящ политическото му и духовно заробване. В съзнанието на поробения ни сънародник, лишен от собствена държава, заобиколен отвсякъде с представители на чуждата и непонятна за него мохамеданска религия, която освен политическа власт придобивала и все по-голямо социално-икономическо надмощие, като единствена опора, освен родния му български език, била и православната му вяра. Тя прониквала дълбоко в живота му, оформяла целия му бит и се превръщала в най-важния критерий за отличие от поробителя. Опазването на тази вяра и на родния език станали равнозначни на опазването и поддържането на българската народност. Българинът, който смело отхвърлял възможността да се присъедини към привилегированите във всяко отношение мохамедани, приемайки турската вяра, предпочитал да умре в българската, т. е. християнската вяра и ставал мъченик Христов и светец. Подвигът му се съотнасял към мъченичеството на християните от първите векове на християнството, които били добре познати и богослужебно чествани.
Загиналите мъченици през 14 в. в София – Николай и Георги, които били убити от фанатизираните мюсюлманските тълпи, тъй като отказали да променят вярата си, влезли в църковния месецослов под имената св. Николай Нови и св. Георги Нови. Култът към тях се формирал по същия начин както и към древните мъченици – със служби в тяхна чест и съставяне на жития, с богослужебни чествания, с почитане на светите им мощи, дори с изграждане на църкви, носещи имената им.
От горепосочените компоненти, характеризиращи култа към съответния мъченик и степента на неговото прославление, по отношение на св. Райко Шуменски е съществувал дълго време, като че ли, само един – наличие на житие, съставено само 17 години след мъченичеството му. В последно време, във връзка с 200-годишнината от мъченическата му кончина, прославата на родния ни светец се допълни и обогати по инициатива на местната църковна и интелектуална общественост в гр. Шумен и с редица други елементи, които в своята съвкупност оформят един сравнително цялостен и завършен култ. Ето фактите: От близо 10 години е поставено началото на богослужебно честване на паметта на Божия угодник в деня на мъченическата му кончина (14 май). Изографисана и осветена е неговата икона, която е вградена в иконостаса на Шуменския храм „Св. Три светители”. Съставена е поетическа служба на български език в негова чест от монахиня Валентина. За първи път в шуменския печат се появи пълният и автентичен текст на житието му, което беше публикувано в литературния годишник Златоструй.
Както сочат изследванията на покойния епископ Партений Левкийски, житието е съставено от гръцкия йеромонах Никифор Хиоски, който използвал разкази на очевидци. Публикувано е най-напред в сборника Неон лимонарион, издаден на гръцки език в Константинопол през 1819 г. (само 17 години след мъченичеството на младия шуменец). Във встъпителната част на житието, още в самото му начало, житиеписецът пресъздава въз основа на данните, с които разполага, и съгласно постулатите на жанра, всичко свързано с пострадалия за Христос от мохамеданите шуменски гражданин: „… Този Райко беше златар по занаят, живееше и работеше занаята си в центъра на Шумен, и беше на около 18-годишна възраст, много красив по лице, още по-красив по душа, а по вяра и любов към Христа – най-горещ и най-твърд. И както доказаха по-късно работите, и той като свети апостол Петър казваше на Христос в мисълта и сърцето си: „Ако потрябва, с Тебе и да умра, няма да се отрека от Тебе”. И той се показа прекрасен и чуден подражател на патриарх Йосиф Прекрасни в целомъдрието, заради което встъпи в мъченически подвиг и невидимите сили, и накрая умря за Христос като триумфален победител”.
Мнението, че следвайки традициите на мартирологиите като жанр, житиеписците селективно използвали сведения за лицата, чиито живот и подвизи пресъздавали и от реалността черпели само това, което отговаряло на нормата и общата схема-образец и прибавяли само онова, което те диктували, в случая с житието на св. Райко не важи с пълна сила. Йеромонах Никифор добросъвестно борави с известните му сведения, излага последователно фактите, за които се е осведомил от разказите на очевидци. Това определя и реалистичното звучение на житието и му придава характер на автентичен исторически документ както за новомъченика, така и за епохата.
Ако се сравнят житията на някои новомъченици, например житието на св. Георги Нови Софийски, с това на св. Райко Шуменски, прави впечатление приликата между тях по отношение както на отделните детайли, така и на общата схема, по която протичат отразените събития. И двамата мъченици са младежи, дори имат еднакъв занаят – златарство. Устояват твърдо и докрай на съблазните от страна на туркините-прелъстителки. Твърди остават докрай в изповядването на вярата си в Христа, за което са арестувани, зверски измъчвани и умъртвени.
Подобни прилики могат да бъдат обяснени не толкова поради следване от авторите на житията на задължителните схеми-образци, диктувани от жанровите особености на мартирологиите, а от сходните условия на робската действителност в различните места на поробените български земи, където всеки опит на турците за ислямизация генерирал мъченичество, чиито външни и вътрешни прояви често са били сходни дори и в отделните детайли. Според св. Никодим Светогориц новомъчениците, пострадали от агаряните са послужили като нагледен пример за своите поробени сънародници по отношение на твърдостта и търпението, с които са отстоявали православната си вяра.
Подвигът на новомъчениците разпалвал разклатената вяра на съвременните им християни, които подсилвали своята вяра в мъченичеството на древните страстотерпци от зората на християнството, тъй като имали възможност да видят със собствените си очи подобно мъченичество. Мнозина от съвременните християни са били познати и близки с новите мъченици, заедно с тях били отраснали и съпреживявали мъченическия им подвиг. Новомъчениците се превърнали в най-ярките образци за търпение в скърбите и изпитанията, за преданост към Христа, за твърдост до смърт, поради което наследили вечното царство.
Йеормонах Никифор с възхищение облажва мъченическия подвиг на шуменския страдалец Райко, като му изплита със следните слова неувяхващ панегирик: „О, твоята твърда съпротива, всеблажений Райко! О, твоето мъжествено убеждение! О, твоята към Христа най-гореща и пламенна любов! Ти за малко време показа, че дивно си се обогатил с четирите добродетели: благоразумие, целомъдрен, храброст и справедливост. Благоразумие показа, пазейки като главата си безгрешието пред Бога и благочестието. Целомъдрие показа, като не се съгласи да робуваш на страстите на новата египтянка. Храброст показа, като не се изплаши от убиващите тялото, но душата неможещите да убият. Справедливост показа, умирайки за Христа, защото и Той умря за твоето спасение! Но виждаме тук обединени и ясно разпознаваме трите богословски добродетели: надеждата, че заради обещанието и наслаждението от бъдещите блага си пренебрегнал като смет временните, които нечестивите ти предлагаха и обещаваха; вярата, защото до последното си дихание добре я опази; любовта към Бога, защото всеусърно умря за него от жестока и мъчителна смърт”.
Св. Никодим Светогорец разкрива и един друг аспект, касаещ знанието и мисията на новомъчениците. Според него Бог устроил нещата така, че малкото верни , смесени с множеството друговерци-агаряни, да им благовестят Христос, да свидетелстват за православната вяра и ако те я възприемат, по такъв начин да ги доведат до „познание на истината”, както казва св. ап. Павел (1 Тим. 2:4). В потвърждение на това и св. Йоан Златоуст пише: „Затова и Бог смесва множеството с вярващите, за да предадем на друговерците нашето благоверие”.
Подобна роля изиграват и новоявените мъченици, почти всички родени и възпитани сред друговерци и които с голямо дръзновение изповядвали, че вярата на християните е истинна и че Иисус Христос е Син Божий и истински Бог. Това свое изповядване те потвърдили не само с кръвта, която пролели, но и чрез чудесата, които Бог явил чрез тях по време на мъченичеството и след кончината им.
Мнозина от тях проповядвали на мюсюлманите Евангелските истини, но най-често друговерците не пожелавали да отворят очите си за Христовата вяра, не повярвали и затова оставали без оправдание, съгласно писаното: „Ако не бях дошъл и не им бях говорил, грях не щяха да имат, а сега нямат извинение за греха си” (Иоан 15:22).
От житието на св. Райко е видно, че той докрай устоява в твърдото изповядване на вярата си в Христа, като заявява неколкократно: „Християнин съм и няма да се потурча”; „християнин съм и християнин ще умра”. Не са известни сведения, дали страдалческият подвиг на мъченика е довел до обръщане към християнската вяра на някои от турците, каквито случаи се срещали по принцип. Житиеписецът акцентира най-вече на поведението на мъчителите, които в безсилието си да обърнат св. Райко в своята вяра, изнамирали все по-нови и по-ужасни мъчения и така в озлоблението си останали слепи за Христовата истина.
Подвигът на св. Райко Шуменски заема достойно място в контекста на българското новомъченичество. Мъченически подвизавайки се за вяра и род, той е слава и чест за сонма на българските новомъченици. Наш неотменен дълг е да продължим наскоро установената традиция за църковно – богослужебно честване на паметта му, както и да популяризираме сред обществеността заслугите му към неговите съграждани за укрепване на решимостта им с благодатните средства на вярата да се противопоставят на поробителя и да останат твърди докрай срещу опитите за ислямизация.
Използвана литература:
1. Часослов, С. 1982.
2. Отцы и учители Церкви ІІІ века, т. ІІ, М. 1996.
3. Нихоритис, К. Света Гора – Атон и българското новомъченичество, С. 2001.
4. В-к Шуменска заря, 97, 1999.
5. Литературен годишник Златоструй, Шумен 2001.
6. В-к “Шуменски глас”, 53, 2002.
Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kc3f
И рече старецът...
Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.
Св. Антоний Велики
