„Всичко ново е добре забравено старо“. Тази позната максима е напълно приложима към богатата ни църковна история, която очаква да бъде преоткрита и представена по един съвременен начин. Хората винаги са имали нужда от водачи, на които да се доверят, от които да черпят вдъхновение, мотивация и ценностни ориентири и в чийто пример да преоткриват своята духовна идентичност. Това важи в още по-голяма степен за духовните водачи, които без лицемерие са следвали Христос и именно затова Неговата слава се е отобразила в тях. А когато тези ярки личности са живеели по нашите земи, ние ги чувстваме още по-близки, а примерът им е по-жив и по-вдъхновяващ. Личности като св. Йоан Рилски и св. Злата Мъгленска, всеки в своето време и със своето служение, са поддържали жива вярата на поколения наши сънародници и сега продължават да са духовни ориентири за хората, които търсят тяхната молитвена подкрепа.

Но има и друг вид примери. Днес много поместни православни църкви си поставят за цел изграждането на национална църковна идентичност, като популяризират легендарни истории за пребиваването и проповедта на апостолите и техните ученици по своите земи и така повдигат достойнството и ранга на катедрите си. Получава се едно съмнително съревнование за историческо първенство.

За да усили и утвърди православното общение на руснаците в Швейцария и за да удържи и укрепи особено децата в отеческата вяра (само в Женева се възпитавали повече от 250 руски деца в различни учебни заведения), настоятелят на руската императорска мисия в Швейцария протойерей Атанасий Петров се погрижил в средата на 19 в. да прокара идеята за необходимостта от православен храм в Женева. Тази мисъл на младия свещенослужител получила одобрението на император Александър II. Независимо от заделените средства от страна на Царския Дом, Великата княгиня Мария Николаевна като председателка на Художествената Академия поела грижите и издръжката по изготвяне на чертежите и сметките за изграждане на храма. Самото протестантско женевско правителство безвъзмездно отстъпило за нашата църква терен скъпооценена земя. През 1862 г. прот. Атанасий Петров пристигнал в Москва. Но тогава в Москва, както и по цяла Русия, всички повече или по-малко имали нужда от средства, така че не било възможно да се очакват значителни пожертвования. Към тази всеобща оскъдица се добавило и скъперничеството, което под булото на любов към родината и досада от пътешестващите зад граница съотечественици говорело, че не трябва да се изпращат по чуждите земи руските пари. Те са необходими и тук. За какво да се изграждат посред иноверците православни храмове? И на собствените църкви са нужни пособия; своите трябва да поддържаме; у дома следва да се строи. Нека си скитат нашите пътешественици по цял свят. Няма да ги догоним, няма да може да им построим църкви по всички страни на стария и новия свят...

Великите учители на Църквата и на християнския род в Османската империя Макариос Нотарас, Никодим Светогорец и Атанасиос Париос (т. е. от о-в Парос), работили в края на 18 и началото на 19 век, са нова триада големи просветители – подобно на светите Трима светители. Те обаче, разбира се, разполагат с даденостите на своята епоха и с историческото време, в което живеят – с отликите и приликите спрямо епохата на големите древни учители и отци на Църквата.

Към гореспоменатите трима просветители можем да прибавим и Неофит Кавсокаливитис – първенец в хронологично отношение в движението на коливадите. За разлика от него обаче останалите трима са се наредили в числото на светците поради несравнимо по-разгърнатата си и важна за обновата на Православието дейност. В онези години те всичките биват наричани от своите противници на Света Гора иронично „коливади”, тъй като се противопоставяли на нетрадиционната практика да се пренасят помените от събота в неделя. Техният довод бил, че тази практика помрачава възкресния и празничен характер на Господния ден.

Продължение: Движението на коливадите и неговият принос

Размисли за една църковна традиция, която обединява двата съседни народа

Религиите не винаги са добър пример за единство и общение между хората. Нещо повече, миналото е оставило дълбоки белези между иначе близки народи, именно заради религиозни противоречия. В по-новата история на бившите социалистически страни не липсват и примери за разделение на маси от хора, именно заради техните религиозни различия. Липсата на позитивна съпричастност за съжаление вече не е рядкост и сред младите хора. Случайно ли е негативното взиране в историята или зависи от това, как тя ни бива поднасяна още в най-ранна възраст?

Всъщност историята изобилства от позитивни примери за взаимно проникване между съседни народи и този факт ни обвързва с размисъл, дали хората и традициите не изпреварват в правилна посока онова, което учени, държавници и църковни администрации често пропускат. На това място си спомням за една по-нова църковна традиция между гръцкия и българския народ, която е устойчива и в последните години придоби значителна масовост. Причината се корени в чудотворната молитвеност на един събирателен образ за хората и от двата народа, рилският светител Йоан.

Открай време над Византийската църква тегне обвинението в „цезаропапизъм“. Западната наука – както римокатолическата, така и конфесионално необвързаната, е категорична в твърдението си, че във Византия Църквата е била безусловно подчинена на василевса, лишена от каквато и да е свобода и сведена просто до част от държавния „апарат“.

И дори теорията, дори законодателството и да са познавали така наречената „симфония“, т. е. някакво теоретично равноправие и независимост на Църквата и на държавата във взаимните им отношения, в действителност тази норма никога не е била съблюдавана и Църквата е била само „официално християнство, което – на мястото на апологети, мъченици и йерарси, достатъчно силни, за да могат да се противопоставят на кесаря – е разполагало единствено с епископи, застанали в повече или по-малко нисък поклон пред неговите нозе“.[1]