Болшевишката революция в Русия от 25 октомври (7 ноември) 1917 г., извършена от комунистическата партия под ръководството на дръзкия си вожд, се превръща по силата на обстоятелствата в събитие-образец, което ще определи по сетнешния ход на историята през ХХ век, подобно на това, което направи в своето време Френската революция. Специфична особеност на утвърдилия се на власт след края на Първата световна война болшевишки режимi е неговата крайна религиозна нетърпимост и антицърковност, проявили се в безпрецедентния опит за подчиняване на религиозните институции чрез тяхното преследване и унищожение. Руската православна църква е първата църква в света, която опитно познава и понася пряката конфронтация, гонения и физическо изтребление от страна на болшевиките и фактите за нейната мъченическа съдба през 20-те и 30-те години на ХХ век постоянно присъстват на страниците на българския църковен печат и в множество официални решения и документи на Св. Синод от това време.
Позиция на Българската православна църква в условията на социални кризи - спасяването на евреите в България
Преследването на евреите като основна характеристика на политиката на нацистка Германия в годините на Втората световна война представлява предизвикателство за всяка държава, застигната от военния конфликт. Изборът, който се налага да направи и българското правителство се отнася не само до военния съюз с Третия Райх, чиито принципи и цели приема, но също така и до цялостната идеология, която е готово да следва. Отношението към евреите е възлов въпрос, защото поставя на проверка ценностите, спазвани и защитавани от цялото общество и всеки негов представител. В края на 1940 година 25 ОНС приема “Закон за защита на нацията”, с който се легитимира провеждането на дискриминационната политика на антисемитизъм срещу евреите в България. От този момент нататък е въпрос на отговорност на всяка една структура, на всяка организация и на всеки гражданин каква позиция ще отстоява и защитава.
Църковният календар VII част: Произход и символика на Юлиянския календар
(Седма част на поредицата "За църковния календар без емоции", за предишни части вижте [тук], [тук], [тук], [тук], [тук] и [тук])
Малцина са тези, които си задават въпроса за произхода на Юлиянския календар, който следват в богослужебния си живот някои от Православните църкви. Популярно за него се е наложило определението „светоотечески”, което би трябвало да го противопоставя на други календари – които не са „светоотечески” и следователно не са свети. Всъщност, Църквата е следвала в своя празничен цикъл Юлиянския календар не защото е бил „свят” и „богоустановен”, а защото е бил актуалният светски календар за Римската империя. В същото време християни с неразумна ревност вярват дотолкова в „светоотеческия” му характер, че изпадат в ерес, като слагат календара в основата на Църквата и по него определят нейните граници.
Добре е, преди да даваме изблик на емоциите си, да си зададем въпроса, какво всъщност съдържа и изразява Юлианският календар, каква е семантиката и посвещението на наименованията на месеците, които всекидневно използваме. Когато си отговорим на тези въпроси, ще разберем и абсурдността на определения от рода на „светоотечески” календар.
Етнофилетизмът – най-голямото историческо изкушение на православието
Св. Варвара Илиополска – по следите на едно предание
Една от най-популярните и почитани светици в Православната църква е раннохристиянската великомъченица Варвара. В настоящата статия приемаме за своя отправна точка едно атонско предание от средата на ХІХ в. за нейния живот и проследяваме историческата информация за св. Варвара, достигнала до нас и развитието й в агиографски аспект. Въз основа на известните исторически сведения ще се опитаме да извлечем максимално рационалното зърно, съдържащо се в сведението от ХІХ в., в което недвусмислено се твърди, че св. Варвара е родена, живяла и загинала мъченически на територията на днешна България, в района на Разлог.[1] Както не веднъж сме подчертавали, раннохристиянската история на българските земи е слабо, да не кажем почти напълно неизследвана. Това бяло поле в историческата ни памет вменява дълг на всички историци и преди всичко на църковните да издирят оскъдните данни за славното минало на нашите земи, но и да ги осмислят и интерпретират в светлината на православното предание, канони и традиция.
През 1856 г. в Москва са издадени в няколко тома спомените и записките на монах Партений, който както сам пише, е сторил това по молба и с благословението на епископ Атанасий (Томски и Енисейски). В четири обемисти тома монах Партений е изложил видяното и чутото от него по време на пътуванията си и пребиваването на Св. Гора, както и в Русия, Молдова, Турция, Йерусалим и Св. земи. В четвъртия том на тези спомени се съдържа сведението, което провокира интереса ни за написването на тази статия. Поради неговата важност ще си позволим да го поместим тук без съкращения в превод на български:
От изказванията на преподобния Порфирий Кавсокаливийски (Атонски):
„Когато Христос дойде в сърцето, животът се променя. Когато намериш Христос, това ти е достатъчно, не искаш нищо друго, замълчаваш. Ставаш различен човек.
Ти живееш навсякъде, където е Христос. Живееш в звездите, в безкрая, в небето с ангелите, със светците, на земята с хората, с растенията, с животните, с всички, с всичко.
Там, където има любов към Христос, самотата изчезва. Ти си спокоен, радостен, пълноценен. Без меланхолия, без болести, без притеснения, без тревожност, без мрак, без ад“.
Преп. Порфирий Кавсокаливийски