Името на св. Никита Ремесиански е завинаги тясно свързано с църковната история по българските земи чрез делото си по християнизирането на бесите. Въпреки, че неговото име е станало нарицателно за разпространението на християнството в нашите земи през 4-5 в. и често се използва от историци и археолози за илюстрация на този процес, в действителност няма нито едно българско научно изследване върху дейността на този равноапостолен Христов съработник. Далеч сме от мисълта, че настоящата статия може да запълни тази празнота, но искрено се надяваме тя да постави някакво начало, като очертае проблематиката за едно бъдещо цялостно изследване.

Липсата на изворови данни за християнството в Родопите до 4 век, както и несигурната датировка на голяма част от археологическия материал (преди всичко точното датиране на големия брой раннохристиянски църкви там), не ни позволяват да съставим ясна картина за религиозния живот в планината през първите три века след Христа. Тази липса се превръща в благоприятна почва за различни спекулативни твърдения, чрез които някои родни учени искат да привлекат обществения интерес върху значимостта на техните открития.

Един неизвестен български новомъченик, жертва на комунистическата власт в СССР – по данни на Одеския архив.

Отец Любомир Константинов Тодоров е поредната жертва на кървавия терор, който съветската власт налага над Православната църква. Роденият в България свещеник е бил обвинен в контрареволюционна дейност и антисъветска агитация. Бил е признат за виновен дори за това, че неговите роднини живеят в България. Осъден е на разстрел.

В кратката биографична справка към делото му пише, че отец Любомир Тодоров се е родил в гр. Пловдив, в далечната 1881 г. Имал е средно образование – завършил е Духовната семинария. Българин по народност, отец Любомир имал съветско гражданство. В момента на своя арест живеел в с. Беляевка, Одеска област, където служил като свещеник.

На 26 октомври Църквата чества паметта на св. Димитър Солунски – един от най-почитаните раннохристиянски воини-мъченици на Балканите и в целия православен свят. Днес особено тържествено се отбелязва празникът му в базиликата в Солун, където се съхраняват неговите св. мощи. Историята е запазила стотици писмени свидетелства за чудесата, извършени на неговия гроб. Едно от тях е и чудото на мироточенето, което в наши дни се е прекратило, но все още се съхраняват реликварии, съхранявали благоуханното миро, изтичало обилно от тялото на светеца.

Първите сведения за изтичането на миро от св. мощи на мъченика се появята през 10-11 в. в съчиненията на Йоан Камениат (904), Йоан Скилица (1040), Анна Комнина (1081) и др. Като най-безспорен източник, свидетелстващ за чудото се смята Житието на преп. Фантин, написано в края на 10 и началото на 11 в. В него е описано, как поклонниците събирали благовонно масло от гробницата на светеца и го слагали в специални съдове – ампули, напомнящи по форма на раннохристиянските евлогии. Най-старите запазени до наши дни ампули са от 11-12 в. и от едната страна имат изображение на св. Димитър Солунски, а от другата на св. Богородица, преп. Теодор Солунски, мчк Нестор или вмчк Георги.

Публикуваме произведението на архиеп. Теофилакт Охридски „Живот, деяния, изповедания и кратко изложение за чудесата на св. наш отец Климент, български архиепископ“ в изданието му на български език от 1896 г. от известния български учен филолог Д. Матов заедно с неговия предговор. Текстът ни бе любезно предоставен от нашия читател Стоян Василев, който преписа в удобен за публикуване вид старопечатното издание.

В 1885 г., срещу хилядогодишнината от смъртта на св. Методий, аз обнародвах с български превод гръцкото житие на св. Климент под заглавие „Живот, деяния, изповедания и кратко изложение за чудесата на светия отец наш Климент, български архиепископ. Описано от светейшия и православния архиепископ на Юстиниан Първи и на цяла България, Теофилакт, който беше магистър на риторите в Цариград“.[1] Този превод беше извършен с помощта на проф. Марин Дринов, който го придружи и с кратък предговор, гдето изтъкна историко-културната важност на паметника. Досега не е изяснено добре, дали наистина това житие е съчинено от Теофилакт, както е казано в заглавието му, или от другиго. Но няма съмнение, че съчинителят ѝ е ползвал стари и достоверни факти за живота и дейността на св. Климент, а и на светите славянски първоучители Кирил и Методий. Затова този паметник е безценен за нас [2].

Тъй като с първото издание ние имахме за цел да снабдим нашата книжнина с пълен, близък до първообраза превод, трябваше да се запазят в това издание всичките тънкости на тоя първообраз, писан с висок черковно-ораторски език, напъстрен с различни цитати от Светото Писание. Поради това излезе тежък за четене, а на места невразумителен [3].

Ако ХІХ в. преоткри за православието исихазма[1], св. отци  и най-вече името на св. Григорий Палама,[2] то ХХ век определено беше времето на патристичното възраждане, на неопатристичния синтез, на задълбочен анализ, възстановяване и възраждане на Преданието. Без излишно да преувеличаваме, може да кажем, че последните двe-три десетилетия на отминалото столетие бяха белязани от един своеобразен връх в този процес, а именно изваждането от забвение на името на един светец, роден, живял и блажено починал в пределите на България – преп. Калист Мелнишки. Мнозина вероятно си задават вече въпроса, защо да е толкова важно това? Има хиляди забравени светци и мъченици на Църквата, чиято памет и подвизи не са осветлени, кое прави преп. Калист така изключителен, че преоткриването му да бъде определяно като епохално? Преди всичко, това е огромното му богословско творчество, което тепърва предстои да бъде проучено в цялост, анализирано и интерпретирано. Тук трябва да отбележим, че една значителна част от него все още е в неизвестност.