Още в първите векове на християнството Църквата, по поръчение на своя Основател Господ Иисус Христос полага основите на пастирска и благотворителна грижа за бедните, болните и страдащите. Грижата за сираците и болните деца и млади хора е една от основните дейности, наред с богослужението, проповедта и катехизацията в Древната църква. Настоящата статия има за цел да покаже важността на пастирската и социалната грижа от страна на Църквата и нейните духовници за младите хора, които се намират в риск. Данни за такава грижа намираме в учението на св. отци и учители на Църквата и в църковната история от този период.

1. Според учението на св. отци и учители на Църквата от първите векове

В Древната църква са запазени много на брой текстове, в които са указани примери за грижа за болни деца и деца, лишени от родителски грижи. Според учението на Християнската църква, епископът и презвитерът са длъжни да се грижат за такива деца и да ги наставляват и направляват до тяхното пълнолетие. Не случайно едно от най-важните условия за кандидата за епископ или презвитер е да бъде като баща на сираците.[1] Епископът се разпорежда и определя как една църковна общност или отделно християнско семейство трябва да се грижи и какво образование да даде на дете без родители. Епископът или презвитерът определят също така и каква да бъде грижата и лечението за децата, болни от някакво тежко заболяване. Духовникът непрекъснато се грижи за поставените под негова опека деца и млади хора – до пълното им съзряване и възможност за самостоятелен християнски живот.[2]

На 1 октомври бе хиротонията на Агатополския еп. Йеротей (Косаков). За историята на тази древна църковна катедра може да прочетете в следващите редове.

Ахтопол, средновековният Агатопол (споменаван още в различни източници и различни епохи като Тира (х) Перонтик-он (ус), Агатубулус, Гатополи, Гастополи, Ахтебулу и т. н.) възниква около тракийския укрепен дворец-кула Авлеу-тейхос (Аюлеу-тейхос) при днешния Синеморец и е един от петте известни епископски центрове на влизащото днес в територията на България южно черноморско крайбрежие.[1]

За разлика от другите епископски центрове Несебър, Поморие, Дебелт и Созопол, за Ахтопол нямаме запазено никакво сведение, кога християнската проповед прозвучава за първи път на това място, нито кои са първите адепти на новата религия. Това може да се дължи и на неяснотите, свързани с името на древния град, което поставя много въпросителни, но те не са обект на настоящето изследване. Въпреки това може да предположим, че както повечето значими черноморски градски центрове, така и Ахтопол е бил посетен от св. ап. Андрей Първозвани. Според св. Симеон Метафраст († ок. 960 г.) ап. Андрей е проповядвал по цяла Витиния (северозападната част на Мала Азия), Черноморското крайбрежие, Халкидон и др., както и на народите, обитаващи Тракия и Македония.[2]

Проповед, посветена на празника на преп. Силуан Атонски (11 септември) в манастира „Св. Йоан Предтеча” в Есекс

Празничната служба, посветена на този велик светец, стигна почти до своя край. Хубави са тези празници, където стигаш до края, а те точно тогава започват. Те са тези, които след богослужебното величание, поетичното слово, словесното приближаване към светеца явяват неговото тайнствено откровение и усещането за неговото „скрито” присъствие в Църквата.

Св. Силуан е велик светец. Освен това той е особен светец. Той е съвременен светец. Сред нас все още има хора, живели по неговото време. Той е еднакъв с всички други светци като проява на действието на божествената благодат. Светецът обаче е едновременно с това различен като личност, като пазител на божествения образ в себе си.

Живот в пълна незабележимост

Приживе той направи всичко възможно, за да не се прочуе в този свят, да остане скрито неговото духовно наследство – дори от неговите собствените очи. Той направи каквото можа, за да не докосне и разруши скъпоценното съкровище на душата си, да не разпръсне богатството от опита на Царството Божие. Той оползотвори  благоприятните за неговата свещена цел външни условия на монашеското уединение на Света Гора.

Оплетен от грижите на ежедневието, едва оцеляващ с Божията помощ в хаоса на съвременната цивилизация, днешният християнин  жадува да види свеж пример на живот по Бога, който да го окуражи в личния духовен подвиг. И във времето, когато почти са изчезнали живите образци на светостта, в лицето на съвременни старци, направо е удивително да разбереш, че и по нашите земи е имало истински Божии угодници, с евангелски живот, скрити от погледа на обществото, но винаги пламтящи в молитва пред Божия престол. Такъв един светилник „срит под крина” е бил монах Софроний Рилски.

Отец Софроний (със светското си име Васил Митев Челенков) e роден на 3 март 1907 г. (а според данни от Рилския м-р – през 1908 г.) в село Ресилово край гр. Дупница. Едва 19-годишен, през 1926 г., той дошъл като послуш­ник в Рилския манастир.

Скоро след това го взели на военна служба, но след като захвърлил пушката с думите: „Аз няма да убивам човеци!”, го прехвърлили в строителни войски, където прекарал две години. След уволнението се върнал отново в Рилската обител. При игумена Флавиян, на 19 април 1936 г., го постригали в расофорство. По-късно, на 12 февруари 1940 г., под водителството на духовния му старец йеромонах Калистрат (по-късно игумен на манастира), тогавашният игумен архимандрит Натанаил го посветил в монашество с името Софроний.

Празниците на св. братя Кирил и Методий всяка година поставят отново пред нас задачата не само за честването на тяхната памет, но също и за изследването на тяхното дело. Един от нерешените въпроси е за мястото на престоя на св. Методий по време на неговото пленничество в Германия. С оглед на нарастващата българска емиграция отговорът на този въпрос има не просто академичен характер, а следва да помогне и при намирането на място, където да се отпразнува подобаващо тяхното дело. Необходимостта от такова място се проявява и във факта, че още по времето на комунизма беше обявено, че мястото на пленничеството на св. Методий е бил манастирът „Елванген“. Въпреки че тази хипотеза още от самото начало е посрещната скептично от много учени, защото няма нито едно доказателство за такъв престой, това не попречи от „Елванген“ да се направи място за почитане на двамата братя, където идват не само българи, но и представители на други славянски народи, най-вече на македонци и словаци, докато руснаците обикновено отсъстват. През 70-те години българското правителство поставя възпоменателна плоча на това място, а местните политици предприемат всичко възможно, за да придадат на малкото градче международен профил, като го налагат за център на поклонение за славянските емигранти и не само.