Или как се говори за „Църквата и църквите“ в официалните вероизповедни документи на Православната църква

Предлагаме на читателите на Двери откъси от двете известни „Изповедания на православната вяра“, приети от източните патриарси през 1723 г. и 1848 г., от които става видно как може да се общува с инославните християни в дух на уважение, без да се отстъпва от православната вяра, но и без да се демонстрира надменност и презрение, които са чужди на православния човек.

Първото „Послание на патриарсите на Източно-католичната църква за православната вяра“ е съставено от Константинополския патриарх Йеремия ΙΙI, Антиохийския патриарх Атанасий, Йерусалимския патриарх Хрисант и „всички, намиращи се в Константинопол преосвещени архиереи, сиреч митрополити, архиепископи и епископи, и целия християнски източен православен клир“. Между подписалите го е и Пловдивският митр. Антим, който „собственоръчно подписа, изповяда и свидетелства, че това е учението на Католичната и Източна църква“.

Разрушаването на величествения храм „Всех святих“ в Русе през 1975 г. от комунистическия режим остава като рана в съзнанието на местните жители. Русенци са убедени, че над града тегне проклятие заради вандалския безбожен акт, при който за една нощ е унищожен архитектурен шедьовър и свято място, където хиляди хора са отправяли молитви към Бога, където са погребани техните архиереи – митрополитите Василий, Михаил и Григорий.

Храмът е издигнат изцяло с дарения и е първият построен от българите след Освобождението. Сградата, проектирана от Едуард Винтер, се вписва в забележителната архитектура на Русе, но не и в плановете на комунистическата власт, която планира да го превърне в „образцов атеистичен град“.

През 1905 г. в Бачковския манастир е назначен нов игумен, йеромонах Паисий (Пастирев), който се заема с голямо усърдие да уреди древната обител, въздигната от византийския пълководец Григорий Бакуриани. Той показва голяма ревност към изучаването на историята и старините на поверения му манастир. На 20 ноември 1905 г. игуменът решава да провери достоверността на местното предание, че в манастира на определено място е погребан св. Евтимий, патриарх Търновски, и започва разкопки. Те се извършват в притвора на голямата манастирска църква, пред западната порта, което всъщност се пада под олтара на най-старата църква „Св. архангел Михаил“. На това място, според преданието, до 19 век непрекъснато е горяло кандило. На дълбочина 85 см. са открити две плочи от местен камък. Под плочите се отваря гроб, иззидан с тухли, споени с хоросан. В средата на гроба накуп са сложени архиерейски одежди, повредени частично от времето. На 9 декември 1905 г. разкопките, при които са открити одеждите, продължават и се открива един оловен лист с надпис. След почистването му надписът е разчетен: „Св. мощи на Евтимий, преосвещения архиепископ на великия град Търново, патриарх на българите“. Като дата на смъртта на св. Евтимий е посочена 4 април 1404 г.

Новоканонизираният от църквата в Русия (РПЦ - МП) светец Алексей Мечев казва, че „любовта и след смъртта не умира”[1]. Тези негови думи, в основата на които е мисълта на св. ап. Павел[2], предават в същността си християнския есхатологичен възглед за Църквата: във вечността, в царството небесно, Църквата като тяло Христово ще бъде с Христос в общуването на любовта. В пълна степен тези думи се отнасят и за обичания от християните в България архиеп. Серафим Соболев, който за много от нас е останал с нарицателното име „владиката” или „дядо Серафим”. Личността на архиепископ Серафим Соболев, както и неговият живот, учение и завети са изключително важни за нас – християните в България, които живеем в страната и дори в града, в който той е живял и прекарал последните двадесет и девет години от живота си.

Разбира се, във връзка с канонизацията на владиката най-важни са неговият живот, неговата святост и чудесата, които стават по неговите молитви и застъпничество пред Бога. Днес вече никой не се съмнява в светостта на владиката, или ако има такива, то те са малцина. Според древната църковна практика този, който свидетелства за светостта на светеца, е народът Божи. Въз основа на това свидетелство днес се извършва канонизацията от Църквата - народ и клир заедно[3]. Става дума по-скоро за прослава, отколкото само за формално канонизиране, защото владиката Серафим, както и всички светци са просияли много преди исторически да се случи канонизацията. За светостта и чудесата, станали по молитвите и застъпничеството на светителя, има достатъчно записани свидетелства, които са внесени в комисията по канонизация на Московска патриаршия като първи стъпки за неговата официална канонизация. Тъй като той е и архиерей, е необходимо да е изпълнен и критерият за правомислието, т. е. учението, което изповядва архиеп. Серафим Соболев да е в съгласие с православната вяра.                                                                                    

1. Светлата звезда

Преп. Дионисий е една светла звезда – от онези, които светят на мисления небосвод на Църквата ни и с божествения блясък просветяват мрака на земния ни живот.

Надарен с много таланти, той във всяко отношение е достоен да бъде рав-нопоставен с великите и богоносни отци на Православната църква, които са про-сияли сред подвизи.

Човек се удивлява като вижда как в неговия живот се съчетават подвижни-чеството на Господния Предтеча с апостолската ревност и социалната дейност, отшелничеството на исихаста с организираността и управленската дарба на ръководителя, мистичното извисяване на мислителя с непосилните подвизи и накрая – привързаността към точността на канона с човеколюбивата снизходителност и прошката.

Рядко се срещат личности с такава широта на ума и сърцето!

Животът на преподобния и неизброимите му чудеса са допринесли той да се утвърди в съзнанието на църковния народ като светец – гордост и закрилник на областта Пиерия. Паметта му се чества на 23 януари.