Тази година се навършат пет години от едно значимо за църковно-духовния живот у нас събитие – откриването на частици от предполагаемите мощи на св. Йоан Предтеча и Кръстител. На 28 юли 2010 г. екип от археолози под ръководството на проф. К. Попконстантинов при разкопки на манастирския комплекс „Св. Йоан Предтеча“, разположен на едноименния остров срещу Созопол, откри реликварий с шест човешки и три животински костици. На базата на открития в близост друг малък реликварий с надписи „Господи, помагай на своя раб Тома“, „на св. Йоан“ и „24 юни“ беше направено предположение, че частиците във втория реликварий са именно на св. Йоан Предтеча.[1] Реликварият с частиците е открит под олтара на по-стария храм на острова. Направеният впоследствие въглероден анализ на една от костиците в Оксфорд, както и ДНК анализът на три от костиците, направен в Копенхаген, показаха, че става дума за човек, живял през 1 в. сл. Хр., което подкрепя хипотезата, че това наистина са частици от мощите на св. Йоан Предтеча.[2] Събитието беше широко отразено както от българската, така и от международната преса, името на Созопол и България влезе в световните новини, но пет години по-късно много от въпросите, свързани с това откритие, остават и търсят своите отговори, най-вече поради прекъснатото предание и липсата на памет за принадлежността на мощите в олтара на островния храм, както и поради липсата на преки писмени указания за техния произход. Настоящата статия, в която с помощта на историческите извори се проследява накратко съдбата на мощите на св. Йоан Предтеча през вековете, предлага една нова интерпретация на откритието. И по-конкретно се изказва хипотезата, че освен мощи на св. Йоан Предтеча реликварият от Созопол вероятно съдържа и мощи на св. прор. Елисей (9 в. пр. Хр.).
Венчание за царството - исторически обзор
Неотдавна едно решение на Св. синод на БПЦ разбуни духовете в българското общество и стана предмет на остра полемика, която доведе до поредното обществено разделение. Става въпрос за решението на Св. синод от 29 април т.г. „да се споменава името на Негово Величество Симеон II, Цар на българите” по време на богослуженията. Настоящата статия няма за цел да разглежда самото решение, за което се изписа достатъчно много (макар и мотивите за него да не станаха известни), а да се опита от църковно-историческа гледна точка да изясни произхода, съдържанието и развитието през вековете на приеманото днес от мнозина като тайнство на Църквата „венчание за царството” на монарсите християни. Тази необходимост се налага както от факта, че в българската историография липсва подобно изяснение, така и от многобройните спекулации върху това какво всъщност представлява това „венчание” и задълженията, правомощията и най-вече отговорностите, които то поставя пред всеки един монарх.
Идеята за божествения произход, за сакрализацията и деификацията на върховната власт има дълбоки корени в историята. В Древен Египет фараоните, от една страна, осъществяват връзката между боговете и хората, а от друга, се явяват земно въплъщение на бог Хор и небесно на Озирис. Римските императори издигат своя култ, чиято кулминация е Октавиановото обожествяване на императора. Паралелно в древната история на човечеството се развиват два модела на управление – първото легитимира властта чрез сакралността на земния владетел, а при второто е налице теокрация от чист вид, при която „управлението на Бога” е „пряко”, без посредничеството на царете.
Доростолският и Червенски митрополит Софроний – образец на смирение и послушание
Да се изтъкват качествата на архиерей, подвизавал се „с добрия подвиг на вярата“, е трудно и даже неуместно. А още по-трудно е за мен, като приемник по катедра на такъв изряден архипастир, да го характеризирам, съзнавайки своето недостойнство спрямо неговата духовно-благородна същност.
Израснал като полусирак в бедно селско семейство, възлюбил Бога и св. Му Църква от детска възраст и изминал в смирение и послушание своя земен път, дядо Софроний трябва да е пример за всеки монах, осъзнаващ смисъла на иноческото житие.
Но той трябва да е образец и за всеки християнин, защото личността му олицетворява едни от най-великите и трудно постижими добродетели – смирението и послушанието.
Приел монашество още при обучението си в Софийската духовна семинария, той усвоява с прилежност богословските знания, а ваканциите си прекарва в Троянската св. обител, където още като малко момче е бил харизан, под покрова на Божията майка.
Негов добър приятел и съученик от младежките години е Константин Марков (бъдещият Български патриарх Кирил), с когото ги свързва искрена братска обич.
Дядо Софроний – спомени на троянския послушник Иван Босаков
Интересен старец беше блаженопочиналият Доростоло-Червенски митрополит Софроний. Често ни гостуваше в Троянския манастир на път за София и обратно за Русе. За мен беше голяма радост, като килийник на дядо игумен, архим. Геласий, да имам благословението му да се навъртам около архиерея и да му бъда в услуга. Не представляваше за мен, разбира се, никакъв проблем, защото старецът по троянския обичай беше слуга и на себе си. Освен това той не стоеше затворен в килията си. След настаняването му в игуменския копрус той веднага излизаше навън да общува с братята на манастира, с домакина, с портиера, с продавачките в магазините, дори с краварката и свинарката, с пощаджийката Иванка и с народа. Най-обичаше да посещава зеленчуковата градина на манастира и да разговаря с градинаря монах Прохор, който носеше послушание да произвежда хранителните продукти и да задоволява тази част от земното ни съществуване.
Като рожба на този Троянски край, дядо Софроний познаваше много добре бита и душевността на жителите около св. обител, която още от началото на съществуването си е обслужвала като енорийска църква и духовните им нужди. Той обичаше природната хубост, радваше се на шума на реката, наслаждаваше се на вечерника зефир, дишаше свежия въздух с ищах. На богослужение беше пръв. Знаеше Псалтира почти наизуст. В разговорите му с хората и по време на проповед пригодяваше много точно цели изречения на Псалмопевеца. Особено обичаше ст. 6 от Псалом 137: „Висок е Господ: и смирения вижда, и горделивия отдалече узнава“. Може би и затова пред нас се показваше като човек смирен и благочестив, а като монах, изпитан от Господа, Който го познава кога сяда и кога става, кога ходи и кога почива, кога е в тъга и кога е на светло, разбирайки винаги и неговите помисли.
Митр. Софроний – владика не като другите
Това беше дядо Софроний. Самото му определяне като владика беше по инерция, по аналогия с останалите, защото в неговия живот и поведение всъщност нямаше нищо владишко. Ако имаше около себе си хора, които да се грижат за „образа“ (имиджа) му, сигурно щяха да го оприличат на покойния вече Сръбски патриарх Павел. А иначе дядо Софроний си носеше „павловското“ в себе си, но не това на дядо Павел Сръбски (вечна му памет!), а на великия апостол на народите св. Павел. Който за всички стана всичко, та дано по някакъв начин да спаси някого поне (1 Кор. 9:22).
Преди да стане митрополит, дядо Софроний беше малко забелязван. То тогава и медии нямаше, за да показват за щяло и нещяло владици и патрици. А викарният епископ на Видинския митрополит Неофит (1868-1971), който тихо и усърдно служил 40 години в северозападния край на България – от тях 22 години като епископ, е работил за слава Божия, пренебрегвайки напълно своята лична слава. А съгласете се, такова поведение няма да е справедливо да се нарече владишко.
Аз го видях за пръв път през есента на 1962 г. при годишното посещение на патриарха и синодните архиереи в Софийската духовна семинария, тогава заточена на гара Черепиш, Врачанско. Висок, строен, слаб, с поглед, насочен предимно към земята, той привличаше вниманието на нас, семинаристите, повече с ведрия си поглед и благата усмивка, отколкото с някакви „владишки“ атрибути. След години вече започнаха да се натрупват положителните впечатления от този архиерей, който би трябвало да е за пример на владици, клирици и монаси, макар че не винаги следваха примера му. И не защото нямаше какво да се вземе от него като пример, а защото изкривеното църковническо съзнание на клир, че и на миряни, изискваше владиката да владичества!
[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]