Новоканонизираният от църквата в Русия (РПЦ - МП) светец Алексей Мечев казва, че „любовта и след смъртта не умира”[1]. Тези негови думи, в основата на които е мисълта на св. ап. Павел[2], предават в същността си християнския есхатологичен възглед за Църквата: във вечността, в царството небесно, Църквата като тяло Христово ще бъде с Христос в общуването на любовта. В пълна степен тези думи се отнасят и за обичания от християните в България архиеп. Серафим Соболев, който за много от нас е останал с нарицателното име „владиката” или „дядо Серафим”. Личността на архиепископ Серафим Соболев, както и неговият живот, учение и завети са изключително важни за нас – християните в България, които живеем в страната и дори в града, в който той е живял и прекарал последните двадесет и девет години от живота си.

Разбира се, във връзка с канонизацията на владиката най-важни са неговият живот, неговата святост и чудесата, които стават по неговите молитви и застъпничество пред Бога. Днес вече никой не се съмнява в светостта на владиката, или ако има такива, то те са малцина. Според древната църковна практика този, който свидетелства за светостта на светеца, е народът Божи. Въз основа на това свидетелство днес се извършва канонизацията от Църквата - народ и клир заедно[3]. Става дума по-скоро за прослава, отколкото само за формално канонизиране, защото владиката Серафим, както и всички светци са просияли много преди исторически да се случи канонизацията. За светостта и чудесата, станали по молитвите и застъпничеството на светителя, има достатъчно записани свидетелства, които са внесени в комисията по канонизация на Московска патриаршия като първи стъпки за неговата официална канонизация. Тъй като той е и архиерей, е необходимо да е изпълнен и критерият за правомислието, т. е. учението, което изповядва архиеп. Серафим Соболев да е в съгласие с православната вяра.                                                                                    

1. Светлата звезда

Преп. Дионисий е една светла звезда – от онези, които светят на мисления небосвод на Църквата ни и с божествения блясък просветяват мрака на земния ни живот.

Надарен с много таланти, той във всяко отношение е достоен да бъде рав-нопоставен с великите и богоносни отци на Православната църква, които са про-сияли сред подвизи.

Човек се удивлява като вижда как в неговия живот се съчетават подвижни-чеството на Господния Предтеча с апостолската ревност и социалната дейност, отшелничеството на исихаста с организираността и управленската дарба на ръководителя, мистичното извисяване на мислителя с непосилните подвизи и накрая – привързаността към точността на канона с човеколюбивата снизходителност и прошката.

Рядко се срещат личности с такава широта на ума и сърцето!

Животът на преподобния и неизброимите му чудеса са допринесли той да се утвърди в съзнанието на църковния народ като светец – гордост и закрилник на областта Пиерия. Паметта му се чества на 23 януари.

Тази година се навършат пет години от едно значимо за църковно-духовния живот у нас събитие – откриването на частици от предполагаемите мощи на св. Йоан Предтеча и Кръстител. На 28 юли 2010 г. екип от археолози под ръководството на проф. К. Попконстантинов при разкопки на манастирския комплекс „Св. Йоан Предтеча“, разположен на едноименния остров срещу Созопол, откри реликварий с шест човешки и три животински костици. На базата на открития в близост друг малък реликварий с надписи „Господи, помагай на своя раб Тома“, „на св. Йоан“ и „24 юни“ беше направено предположение, че частиците във втория реликварий са именно на св. Йоан Предтеча.[1] Реликварият с частиците е открит под олтара на по-стария храм на острова. Направеният впоследствие въглероден анализ на една от костиците в Оксфорд, както и ДНК анализът на три от костиците, направен в Копенхаген, показаха, че става дума за човек, живял през 1 в. сл. Хр., което подкрепя хипотезата, че това наистина са частици от мощите на св. Йоан Предтеча.[2] Събитието беше широко отразено както от българската, така и от международната преса, името на Созопол и България влезе в световните новини, но пет години по-късно много от въпросите, свързани с това откритие, остават и търсят своите отговори, най-вече поради прекъснатото предание и липсата на памет за принадлежността на мощите в олтара на островния храм, както и поради липсата на преки писмени указания за техния произход. Настоящата статия, в която с помощта на историческите извори се проследява накратко съдбата на мощите на св. Йоан Предтеча през вековете, предлага една нова интерпретация на откритието. И по-конкретно се изказва хипотезата, че освен мощи на св. Йоан Предтеча реликварият от Созопол вероятно съдържа и мощи на св. прор. Елисей (9 в. пр. Хр.).

Неотдавна едно решение на Св. синод на БПЦ разбуни духовете в българското общество и стана предмет на остра полемика, която доведе до поредното обществено разделение. Става въпрос за решението на Св. синод от 29 април т.г. „да се споменава името на Негово Величество Симеон II, Цар на българите” по време на богослуженията. Настоящата статия няма за цел да разглежда самото решение, за което се изписа достатъчно много (макар и мотивите за него да не станаха известни), а да се опита от църковно-историческа гледна точка да изясни произхода, съдържанието и развитието през вековете на приеманото днес от мнозина като тайнство на Църквата „венчание за  царството”  на  монарсите  християни.  Тази  необходимост  се  налага  както от факта, че в българската историография липсва подобно изяснение, така и от многобройните спекулации върху това какво всъщност представлява това „венчание” и задълженията, правомощията и най-вече отговорностите, които то поставя пред всеки един монарх.

Идеята за божествения произход, за сакрализацията и деификацията на върховната власт има дълбоки корени в историята. В Древен Египет фараоните, от  една  страна,  осъществяват  връзката  между  боговете  и  хората,  а  от друга, се явяват земно въплъщение на бог Хор и небесно на Озирис. Римските императори издигат своя култ, чиято кулминация е Октавиановото обожествяване на императора. Паралелно в древната история на човечеството се развиват два модела на управление – първото легитимира властта чрез сакралността  на  земния  владетел,  а  при  второто  е  налице  теокрация  от чист вид, при която „управлението на Бога” е „пряко”, без посредничеството на царете.

Да се изтъкват качествата на архиерей, подвизавал се „с добрия под­виг на вярата“, е трудно и даже неуместно. А още по-трудно е за мен, като приемник по катедра на такъв изряден архипастир, да го характеризирам, съзнавайки своето недостойнство спрямо неговата духовно-благородна същност.

Израснал като полусирак в бедно селско семейство, възлюбил Бога и св. Му Църква от детска възраст и изминал в смирение и послушание своя земен път, дядо Софроний трябва да е пример за всеки монах, осъзнаващ смисъла на иноческото житие.

Но той трябва да е образец и за всеки християнин, защото личност­та му олицетворява едни от най-великите и трудно постижими доброде­тели – смирението и послушанието.

Приел монашество още при обучението си в Софийската духовна семинария, той усвоява с прилежност богословските знания, а ваканциите си прекарва в Троянската св. обител, където още като малко момче е бил ха­ризан, под покрова на Божията майка.

Негов добър приятел и съученик от младежките години е Констан­тин Марков (бъдещият Български патриарх Кирил), с когото ги свързва искрена братска обич.