Или как св. Василий Велики отказал да стане спасител на Църквата, и така се превърнал в стълб и крепило на православието през вековете
Никога преди християните не са четяли толкова много, както днес. Но изобилието, както навсякъде, разглезва. Един съвременен класик беше казал, че съвременният човек вече се е отучил да чете, той просто се осведомява. Така и ние, във века на информацията плуваме в океан от църковна литература, но като мързеливи плувци оставаме винаги на плиткото, а после се хвалим, че морето ни е до колене. Сглобяваме късчета от набързо прочетеното в удобна за нас конфигурация и гръмко тръбим: „Ето това е Православието!“. Всички противоречия са изчистени, всичко е ясно, математически точно и напълно безспорно. Живият опит от живота на Светия Дух в Църквата се подменя от ясна и проста система.
Едно от най-големите изкушения, които трябва да преодолее днешният православен християнин, е представата за Църквата като за електрическа система – ако някъде нещо даде на късо, цялата система изгаря. И тогава идват алтернативите на „по-истински православни“ наши братя и сестри, чиято реклама гласи, че тяхната система никога не дава на късо.
И така, нека обърнем поглед към ранната история на Църквата и по-специално към живота на св. Василий Велики. Бурна епоха, с много противоречия в Църквата, с много смутове, ереси. Когато от една страна, Православието се е утвърждавало като официална религия на Византия, но, от друга, светският дух е нахлувал в църковните среди и на тогавашните светци им се струвало, че Църквата загива…