В българския празничен календар месец септември сякаш е най-наситен със събития, чествания и противоречиви оценки. Ако дните на Съединението (6 септември) и Независимостта (22 септември) се приемат почти безусловно от обществото като повод за национална гордост и единение, то датите 9 септември и 23 септември продължават да провокират и разгарят политически страсти. Познаването на автентичната църковна позиция върху спорно историческо събитие като септемврийското въстание от 1923 г. може да обогати представите ни за миналото и да допринесе за създаването на една по-обективна и идеологически неутрална оценка. Това се налага и от необходимостта за нов прочит на травматичните полета в историческата ни памет, които все още носят заряда на идеологическото противопоставяне и са обременени от историографските клишета.

Обща историческа рамка на „септемврийското въстание“ от 1923 г.

Решението да се вдигне в средата на септември 1923 г. въоръжено въстание в България е наложено от Комунистическият интернационал (Коминтерн) в Москва[1] и показва неориентираност в политическата обстановка и обществените настроения в страната след преврата срещу правителството на БЗНС от 9 юни 1923 г.[2] По това време зад новия министър председател Александър Цанков (9 юни 1923 – 4 януари 1926) и сформираното от него правителство застават Народният сговор, Военният съюз, армията, полицията, ВМРО, значителна част от градската интелигенция и професионалните съюзи, Българската православна църква, политическите партии, обединени в Конституционен блок от 1922 г., национал-либералите и социалдемократите. Поредицата от безпрецедентни дотогава конфликти между Св. Синод и правителството на Александър Стамболийски, както и действията на земеделците, характеризирани като „оранжев болшевизъм“,[3] поставят Българската православна църква сред моралните поддръжници на деветоюнския преврат от 1923 г. и искрени врагове на земеделския режим.

Историята на това свято място започва преди близо два века. Една жена била сляпа по рождение. В навечерието на Успение на света Анна, 25 юли, Господ ѝ се явил и казал: „Ще отидеш в Елехча (старото име на с. Тракиец – бел. ред.). Там, в гората, има един камък, от който извира вода. Ще вземеш от тази вода, ще измиеш очите си и ще прогледнеш“. Отишла жената и намерила извора. Прекарала там цяла нощ и мила очите си. На следващия ден прогледнала. Тогава започнало изграждането на параклиса, който местните нарекли на името на света Анна – покровителка на жените и децата, и майка на Пресвета Богородица.

Параклисът „Света Анна“ до с. Тракиец е изграден изцяло с дарение и труд от хора, на които целебният извор е помогнал. Миряни от цяла България се стичат на святото място, дирейки спасение. Живата вода от аязмото помага не само при проблеми със зрението – много бездетни двойки се сдобиват с първа рожба след посещението си в параклиса. Стотици люде, страдащи от най-различни болки, получават изцеление от св. Анна.

Със словата си ти поучи езичниците в Божията вяра, а с делата си се възвиси до божествения безпечален живот; с чудесата си просия пред ония, които пристъпват с вяра към тебе, а със знаменията преславно озари западните земи.

Затова, Клименте, славим твоята божествена памет[1].

В края на юни и началото на юли имах възможността с група поклонници от България да посетя Република Македония[2], една отдавнашна мечта на моето семейство, която се релизира чрез богоугодната инициатива на Богословския факултет към Софийския университет Св. „Климент Охридски“, подета и осъществена от двама преподаватели на това богохранимо учебно заведение – доц. Павел Павлов и гл. ас. свещ. д-р Сава Кокудев. До този момент Македония (не републиката - б. р.) беше позната за мене от учебниците по гражданска и църковна история, от изследванията на няколко български специалисти по темата и от разказите на моите роднини по бащина линия, които са преселници от нейния Егейски дял.

На 14 май се навършват шестдесет години от смъртта на последния Български екзарх Стефан I, но в църковните среди няма нито едно събитие, което да е свързано с почит и равносметка на неговия принос към Българската православна църква. Няма организирани научни конференции, кръгли маси или дискусионни срещи. На сградата на Софийска митрополия няма никакъв знак, барелеф или паметна плоча, от която да става ясно, че се пази паметта за един от най-емблематичните софийски митрополити. Тази безпаметност се наблюдава в държавната и в общинската политика към църковната история на София в периода между двете световни войни, като изцяло се игнорира реалното участие на софийското духовенство, оглавявано от Софийския митрополит Стефан (1922-1948) за утвърждаването на общочовешките ценности в духовния живот на столичани.

В столицата все още няма паметник на Софийския митрополит Стефан. Защо?

Потъването в забрава на спомена за дългогодишната пастирска дейност на Софийския митрополит Стефан обеднява историческия разказ за църковния живот в София в периода между двете големи войни. Наблюдава се дисконтинюитет в осмислянето на църковната ни история и по този начин на един от важните аспекти от миналото се отказва правото да присъства в настоящето, за да се влее в цялостния поток на историческото време.

Третият и последен екзарх в българската история Стефан I (светското му име е Стоян Попгеоргиев Шоков) ръководи Българската православна църква на този пост само три години – от 21 януари 1945 до 6 септември 1948 г. Преди това в продължение на двадесет и три години той е Софийски митрополит и ключова фигура в църковния и обществен живот на Третото българско царство. Но не с бляскавото кариерно израстване е забележителна неговата личност, а с рядкото съчетаване на църковно съзнание с гражданска позиция, оставило след себе си отчетлива историческа следа.

„Да приберем руските бежанци по домовете си; да се отнесем към тях като братя: с любовно слово и дело, да не ги оставим да се чувстват като в чужда страна“.

(„Църковен вестник", 28 март 1920 г.)

Най-голямата бежанска криза разтърсила Европа и света започва почти преди 100 години и засяга българските граници. Преди 100 години Българската православна църква водена от нравствения си компас различава истината от лъжата, доброто от злото и не позволява на страха и политическите страсти да я заблудят. Нашата църква застава на страната на губещите, на слабите и уязвимите и така запазва силата си на морален авторитет в обществото. И тогава лукави гласове са нашепвали, че руските бежанци са опасни, че „разнасят епидемии сред населението на големите градове, изострят още повече жилищните условия и влошават условията на живот у нас“. И тогава политиците са се опитвали да извличат дивиденти от страданието на бягащите от родината си белоемигранти - жени, деца, старци и врангелови войници. И тогава ситуацията е била изключителна двусмислена и сложна политически.

Припомнянето на тези забравени страници от миналото е повече от необходимо днес, когато страхът от бежанците обезсолва и обезсилва църковните ни позиции. Когато  маската на православни християни се превръща в удобно убежище срещу необходимостта да се определим на чия страна сме в комплицирания геополитически възел на сирийската бежанска криза. Христовата правда обаче е една и не ни оставя място за лицемерие, двуедушие и лукавство.