Въпросът за сключването на уния с Католическата църква през 1861 г., както и личността и съдбата на един от духовните водачи на униатското движение в България, архиепископ Йосиф Соколски, са били и продължават да бъдат обект на многобройни изследвания в българската историография. Изследванията в периода преди 9.9.1944 г. са видимо групирани на про- и антиуниатски, в зависимост от мирогледа на авторите. Унията по правило се разглежда от прокатолическите автори в позитивна светлина[1] и съответно негативните оценки са приоритет на православните автори[2]. Почти в същите две тенденциозни рамки се разглеждат животът и личността на Йосиф Соколски. Трудовете по тази тема, появили се през атеистичния период от историческото развитие на България (1944-1989), въпреки сериозността и религиозната неангажираност на много от изследователите често вървят по вече прокарани пътеки и преповтарят интересни, но спорни констатации. Нещо повече, безкритичното възпроизвеждане на хипотези е превърнало някои от тях в неподлежащи на съмнение истини въпреки липсата на обективни изворови доказателства. Не са рядкост и случаите, когато съществуващите извори влизат в директно противоречие с тези мнения, утвърдили се като безспорни. В настоящата статия ще се опитаме с няколко исторически щриха да въведем читателя в епохата, сключването на унията и да хвърлим малко повече светлина върху съдбата на Йосиф Соколски след заминаването му в Русия. В статията ще използваме и няколко малко познати или въобще неизвестни на родната историография документи от централните държавни архиви на Русия и Украйна.
(Първа част)
Да се обърнем сега към тайнствата, свързани със смъртта. На фона на формалното в различни степени отношение на руските селяни към редовното участие в Тайнствата, изпъква тяхната подчертана заинтересованост от извършването на предсмъртното „напътствие”. В строгия смисъл на думата под термина „напътствие” се разбира причастяването на умиращите. Заедно с предшестващата го изповед, това Тайнство е било важен етап в предсмъртната подготовка. В широкия смисъл изповедта и причастието, извършени последователно, са били предназначени за всеки, който бил близък до смъртта – преди всичко неизлечимо болните и възрастните. И ако лекували „в името” на живота (оживяване), то напътствали заради смъртта. Навсякъде в периоди на масови епидемии рязко се покачвал броят на изповядващите се и на причастниците, В подобни кризисни ситуации към Тайнствата се обръщали цели общини, без значение от възрастта на хората. (…)