По случай 140-годишнината от решението за построяване на храма и 95-годишнината от освещаването му

Какво ли не е видяло християнството през двехилядогодишния си живот! От хората е видяло както много добро, така и много пречки, гонения, геноцид от политически и идейни противници. Дори се смята, че откритите, външни врагове са по-„лесни“ от вътрешните, които в рамките на самата Християнска църква създават не просто затруднения, а често я изправят пред кризисен избор.

Подобна участ не е подминала и Българската църква. Често казват, че Църквата не е „от този свят“, но е „в този свят“. Затова ѝ се налага да се съобразява с държавата, сред която съществува и действа. Намесата на българската държава е налице още при самото приемане на християнството и учредяване на Българската църква. Тази намеса се забелязва много често при поставянето на ръководители на църквата, при елиминиране на нейните врагове, които автоматично се разглеждат и като врагове на държавата.

И така до ден днешен.

На 22 февруари 1945 г. Константинополският Вселенски патриарх Вениамин вдига схизмата върху Българската православна църква и българските християни, клир и миряни, възстановяват евхаристийното си общение с вярващите от всички поместни православни църкви. Това става в присъствието на българска църковна делегация от трима бележити български архиереи – Неврокопски митр. Борис, Великотърновски митр. Софроний и Велички еп. Андрей (сетне Нюйоркски митрополит). С издаването на патриаршеския томос за автокефалията на Българската църква се слага край на повече от 70-годишната схизма, в която пребивава Българската екзархия от 1872 г. В Константинопол митр. Борис успява да убеди представителите на Патриаршията в преговорите, че за приемането в общение на българските християни не е нужен поместен събор, какъвто се провежда при обявяването на схизмата. Така нашата Църква възстановява евхаристийното си общение с всички поместни православни църкви. Низвержението и отлъчването от Църквата на българските йерарси, основатели на Екзархията, е отменено, а българските архиереи отслужват обща св. Литургия с представителите на Константинополската патриаршия в патриаршеския параклис „Св. Андрей Първозвани“.

По този повод публикуваме текста на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф, който ни припомня тази годишнина.

Чест прави на Константинополския патриарх Вениамин и на 12-те членове на синода му, че преди 74 години на 22 февруари са подписали томоса за възстановяването на автокефалното устройство на Българската православна църква.

Тази година се навършиха 150 години от раждането на Видинския митрополит Неофит – един от най-харизматичните църковни лидери у нас през 20 век. Личното му вековно дълголетие (починал е на 103 години през 1971 г.) му позволява да преживее различните етапи на модерната следосвобожденска българска история и да премине през всички йерархични степени на църковното служение. От селски свещеник с основно образование той израства до високообразован и ерудиран митрополит,[1] автор на учебници и книги, председател на Втория църковно-народен събор (1921-1922) и наместник-председател на Св. Синод (1930-1944). Неофит Видински е първият български архиерей, който поставя въпроса за необходимостта от въцърковяване на благотворителността и социалното обгрижване в България като израз на автентичния църковен етос на деятелна любов към ближните. В същото време той е сред тези църковни дейци, които се превръщат в емблема на интелектуалния отпор от позицията на православието на разпространението и налагането на комунизма у нас. Стигматизиран в документите на Държавна сигурност като „убеден фашист“ и „реакционер“,[2] след 9 септември 1944 г. Видинският митр. Неофит е споменаван бегло и идеологически тенденциозно в редките научни изследвания за историята на Българската православна църква в онази епоха.[3]

Паметта им се чества на 1 септември, в началото на новата църковна година.

Българските земи са сред първите, огласени от проповедта на апостолите и техните непосредствени наследници. Те са обилно напоени с кръвта на хиляди мъченици, чиито имена не знаем. Бидейки вече небесни жители, тези хора – удивителни мъже и жени, продължават да бъдат свързани и със своята земна родина, а ние днес сме благословени да живеем по осветените от техния подвиг земи. Убедени сме, че не става дума само за историческа памет и приемственост, но съществува и духовна връзка между християните, подвизавали се на едни и същи места. Тази връзка е преди всичко молитвена – всички, просияли в святост Христови ученици, се застъпват за новите християни в Църквата, които сега полагат духовен труд за постигането на Божието царство. От своя страна и ние, днешните християни, имаме нужда от молитвеното общуване с тях. В нашия живот винаги има неминуеми моменти на Божия намеса, когато виждаме ужаса на своето жалко съществуване, когато осъзнаваме безсилието на своята сила, когато всичко илюзорно, към което цял живот сме се стремили, се разпада и когато с боязън и трепет, но и с надежда се обръщаме към Бога. Именно тогава, когато не ни стига дръзновение и вяра да получим търсенето, ние се обръщаме за помощ към Неговата Майка и към Неговите приятели, които любовта към Него е обожила. Мъчениците са най-ярките свидетели за тази любов.[1] Неслучайно древната Църква е постановила в основите на Светия престол или във вместопрестолието - антиминса да се влагат мощи на мъченик. Забележете - не на светец, не на преподобен, а именно на мъченик.[2] Причината е, че техният подвиг, заради който са получили венци на славата, е най-близък до жертвената смърт на Кръста на Божия Син.

В следващите редове ще се спрем върху житието на едни изключително популярни във Византия мъченици, подвизавали се през 4 век в нашите земи и по-конкретно във Верия, днешна Стара Загора, един от най-древните градове и голям раннохристиянски център.[3]

Светият свещеномъченик Исаак Хамаски е живял през 14-15 в. Текстът на житието му се пази в арабски пергамент №254, който се намира в Париж и датира от 15 в. Св. Исаак е бил родом от района на Ханнак недалеч от днешния сирийски гр. Хама, откъдето идва и прозвището му. Според някои изследователи, това е била древна епархия на Антиохийската църква, чийто център е бил на мястото на съвременния християнски православен гр. Махарде в северозападната част на Сирия.

Като свещеник на Антиохийската църква, който открито и смело е изповядвал вярата си в Иисус Христос, св. Исаак Хамаски е бил заловен от мюсюлманите, за да попречат на проповедта му. Понеже той не е спирал да проповядва и да учи, че Христос е Син Божи, че Той е истински Бог и че християнското вероизповедание е най-достойното и най-доброто измежду всички изповедания. Тъй като обаче св. Исаак е бил уважаван от управниците, те започват внимателно и кротко да го увещават, като едновременно с това го ласкаят и му обещават големи суми пари, в случай че реши да отстъпи от своето мнение и от своята вяра. Той в отговор им казва: „О, маловерни и малоумни люде! Този свят заедно с благата, богатствата, гордостта и всичко, което е в него, е преходен и ще премине. Затова и моята свята вяра е скъпа и скъпоценна за мене“. След което ги упреква и изобличава с много строги слова. Тогава съдиите, разбрали, че той твърдо се придържа към православната вяра и не слуша това, което му казвали било чрез ласкателства, било чрез заплахи, го осъждат на смърт чрез обезглавяване. След това го извеждат извън пределите на гр. Хама – до мястото, на което той ще приеме мъченическата смърт. Тогава той ги моли да му дадат време да се помоли.