Малко провокативно е заглавието, но то просто отразява действителността. Става дума за Горнобанския или Люлински манастир „Св. Кирил и Методий“, известен и като манастир „Свети Крал“. Уикипедията го отблязва като действащ, но той се състои днес само от храма, граден в средата на 19 век, и една нова-новеничка пристройка, сигурно изградена по някакъв европроект, където има маси и столове за повече хора, отколкото би побрал храмът. Това само по себе си говори за отношението на хората към тази иначе древна света обител.

Твърди се, че манастирът датира от Средновековието. Но няма никакви доказателства, а и няма кой да направи археологически проучвания, за да се намерят следи от постройки отпреди османския период. Това, което се знае със сигурност, е, че един горнобанченин (тогава Горна баня е било село на километри западно от София) на име дедо Цене през 1863 г. е убедил своите съселяни да се възстанови манастирът, за който е имало някаква памет. Както всички подобни начинания през турско и това трудно се осъществява, но все пак през 1876 г. Софийският митрополит Мелетий осветил храма.

Както вече посочих в статията си за историята на Синодната палата (тук), след Освобождението заседанията на Св. Синод са били провеждани в сградата на Софийската митрополия. Самата митрополия не е разполагала по това време със собствена сграда, а се е помещавала под наем в църковна къща, собственост на столичния катедрален храм „Св. Неделя“ (или „Св. Крал“, както са го наричали тогава).

Известно е, че през седемнадесетото столетие Софийска митрополия е останала без свещоливница, без митрополитски дом, без много движими и недвижими църковни имоти, с разорен и изпаднал в нищета клир, с огромен дълг към кредиторите… През 1662 г. тогавашният гръцки митрополит Даниил заради многобройните си дългове е бил принуден да продаде митрополитския дом на хаджи Мустафа паша за 60 000 акчета. Този митрополитски дом се намирал на днешната ул. „Калоян“ (погрешно наричана „Цар Калоян“, а трябва да се именува „Севастократор Калоян“).

В различни енциклопедии и пътеводители на град София са публикувани съвсем кратки, противоречиви и дори направо неверни данни за административната сграда на Св. Синод – Синодната палата. Тяхното тиражиране продължава дори до днес, като по този начин продължава и заблуждаването на общественото мнение. Интересно защо в продължение на цяло столетие не се намери някой, който да разнищи историята по построяването на тази великолепна сграда в центъра на столицата. Тук ще се опитам, макар и накратко, да запозная любопитните със събраните от мене бележки и сведения за този архитектурен паметник от началото на двадесетото столетие.

През 1880 и 1881 г. в София е било свикано архиерейско събрание с участието на всички митрополити от Княжеството. Това събрание се е занимало с основния въпрос: как, по какви правила ще се управлява Църквата в свободна България. Изработен е бил законопроект, наречен „Екзархийски устав, приспособен в Княжеството“, като за негова основа е послужил Екзархийският устав, изработен и приет на 14.5.1871 г. от Първия църковно-народен събор. На 4.2.1883 г. княз Александър Батенберг утвърждава този църковно-правен документ и той влиза в сила. През 1890 и 1891 г. той е допълван, а четири години по-късно е утвърден нов устав, който на свой ред е допълван в 1897 и 1900 г. Според устава Църквата в Княжеството се управлява от Св. Синод, съставен от всички митрополити, но на практика постоянно са заседавали само четирима за срок от четири години. С Българския екзарх Йосиф е постигната договореност той да управлява и Църквата в Княжеството посредством свой екзархийски наместник. Такъв се е избирал само от митрополитите в Княжеството и лично екзархът го е одобрявал. Св. Синод не е заседавал постоянно и това е продължило доста дълго време, чак до 1894 г. От тази година насетне той започва да функционира редовно и разглежда всички текущи въпроси в управлението на църковните дела.

Преп. Параскева-Петка Нова е една от най-почитаните светици на Балканите. Тя се родила между 910 и 930 г. в селището Епиват (дн. Селимпаша, Турция), на ок. 40 км. западно от Константинопол, на европейския бряг на Мраморно море. Починала в Каликратия, отново в Източна Тракия, на 27-годишна възраст. Известни са имената на още двама членове на семейството ѝ – баща ѝ Никита и брат ѝ Евтимий Мироточиви, който станал епископ на Мадит и се прославил там с множество чудеса.

Още от малка възраст момичето се отличавало с голямо милосърдие. Раздавала на бездомниците своите хубави дрехи, а взимала техните дрипи. На една просякиня пък подарила златното си кръстче. Красотата, добротата и заможността на семейството ѝ привличали вниманието на много младежи, които искали да се оженят за нея. Затова девойката тайно напуснала семейството си и заминала за столицата Константинопол, където се поклонила на най-големите светини, а после с кораб се отправила към Йерусалим. Там приела монашество в един женски манастир, но скоро след това се оттеглила и заживяла като отшелница. В пустинята прекарала пет години в пост и молитва, търсейки Бога и молейки Го да прости греховете ѝ. Тогава ѝ се явил ангел, който ѝ казал, че скоро ще напусне този свят и трябва да се върне в родното си място.

На 11 юли Православната църква чества паметта на един от десетките новомъченици, пострадали за Христа през османския период – св. Никодим. Според достигналото до нас житие на мъченика, което се съхранява в ръкопис № 398 на Светогорския скит „Св. Анна“,[1] светецът е роден в края на 17 – началото на 18 в. в едно селце недалеч от гр. Корица в Епир (днес Корча, в Албания), оттук идва и прозвището му св. Никодим Албански.[2]  Тъй като през този период населението в този регион е било преобладаващо българско мнозина смятат, че този преподобномъченик е бил с български произход. Архиеп. Филарет Черниговски го нарича „албански славянин“.

Св. Никодим работил като шивач в гр. Берат (западно от Корча). Когато починала третата му жена, той помолил един турчин за разрешение да се ожени за неговата млада прислужница, християнка, с която да встъпи в четвърти брак. Турчинът се съгласил, но поставил като условие за встъпване в брак Никодим да приеме исляма. Заслепен от похот, Никодим публично се отказал от вярата си в Христа и принудил новата си съпруга, а и децата си да последват примера му. Само един от синовете успял да запази християнската си вяра, като негови приятели успели тайно да го изпратят на Света гора.