Това беше дядо Софроний. Самото му определяне като владика беше по инерция, по аналогия с останалите, защото в неговия живот и поведе­ние всъщност нямаше нищо владишко. Ако имаше около себе си хора, които да се грижат за „образа“ (имиджа) му, сигурно щяха да го оприличат на по­койния вече Сръбски патриарх Павел. А иначе дядо Софроний си носеше „па­вловското“ в себе си, но не това на дядо Павел Сръбски (вечна му памет!), а на великия апостол на народите св. Павел. Който за всички стана всичко, та дано по някакъв начин да спаси някого поне (1 Кор. 9:22).

Преди да стане митрополит, дядо Софроний беше малко забелязван. То тогава и медии нямаше, за да показват за щяло и нещяло владици и пат­рици. А викарният епископ на Видинския митрополит Неофит (1868-1971), който тихо и усърдно служил 40 години в северозападния край на България – от тях 22 години като епископ, е работил за слава Божия, пренебрегвайки напълно своята лична слава. А съгласете се, такова поведение няма да е справедливо да се нарече владишко.

Аз го видях за пръв път през есента на 1962 г. при годишното посе­щение на патриарха и синодните архиереи в Софийската духовна семи­нария, тогава заточена на гара Черепиш, Врачанско. Висок, строен, слаб, с поглед, насочен предимно към земята, той привличаше вниманието на нас, семинаристите, повече с ведрия си поглед и благата усмивка, отколкото с някакви „владишки“ атрибути. След години вече започнаха да се натрупват положителните впечатления от този архиерей, който би трябвало да е за пример на владици, клирици и монаси, макар че не винаги следваха примера му. И не защото нямаше какво да се вземе от него като пример, а защото изкривеното църковническо съзнание на клир, че и на миряни, изискваше владиката да владичества!

В продължение на векове западните историци категорично отхвърляха твърдението на Християнската църква в Индия за нейните апостолски корени, а също и претенциите ѝ, че представлява най-старата християнска църква извън пределите на Римската империя.

„Деяния на Тома“ – загадка за историците

Както южно-индийското предание, така и доукрасеният сирийски оригинал на Деяния на Тома, датиран през 2 в., дълго време не изглеждаха нищо повече от апокрифни легенди. Макар много отци на Църквата да съобщават за апостолската мисия на св. Тома в Индия, нямаше исторически свидетелства за споменатите във въпросните Деяния царе, а много от географските названия в този апокриф са неизвестни на науката. Независимо от това, че от възникването си Деяния на Тома са широко разпространени в християнския свят, не съществуваха сигурни доказателства за автентичността на текста и на преданието. Деянията бяха смятани за увлекателна история, традиционно започваща с описанието на момента, когато апостолите разделили помежду си света за своята мисия.

„По времето, когато апостолите били в Йерусалим всички, … те разделили страните помежду си, за да може всеки от тях да проповядва в страната, която му се паднала… И при жребия и разделянето Индия се падна на апостол Юда Тома. А той не пожелал да отиде, казвайки: „Нямам сили за това, защото съм слаб и съм евреин, как мога да уча индийците?“. И като разсъждавал така Юда, явил му се нашият Господ в нощно видение и му казал: „Не бой се, Тома, иди в Индия и проповядвай словото, защото Моята благодат е с тебе“. Той обаче не бил напълно убеден, казвайки: „Изпрати ме, където Ти искаш, Господи наш, само в Индия няма да отида“ (Деяния на Тома).

Още в първите векове на християнството Църквата, по поръчение на своя Основател Господ Иисус Христос полага основите на пастирска и благотворителна грижа за бедните, болните и страдащите. Грижата за сираците и болните деца и млади хора е една от основните дейности, наред с богослужението, проповедта и катехизацията в Древната църква. Настоящата статия има за цел да покаже важността на пастирската и социалната грижа от страна на Църквата и нейните духовници за младите хора, които се намират в риск. Данни за такава грижа намираме в учението на св. отци и учители на Църквата и в църковната история от този период.

1. Според учението на св. отци и учители на Църквата от първите векове

В Древната църква са запазени много на брой текстове, в които са указани примери за грижа за болни деца и деца, лишени от родителски грижи. Според учението на Християнската църква, епископът и презвитерът са длъжни да се грижат за такива деца и да ги наставляват и направляват до тяхното пълнолетие. Не случайно едно от най-важните условия за кандидата за епископ или презвитер е да бъде като баща на сираците.[1] Епископът се разпорежда и определя как една църковна общност или отделно християнско семейство трябва да се грижи и какво образование да даде на дете без родители. Епископът или презвитерът определят също така и каква да бъде грижата и лечението за децата, болни от някакво тежко заболяване. Духовникът непрекъснато се грижи за поставените под негова опека деца и млади хора – до пълното им съзряване и възможност за самостоятелен християнски живот.[2]

На 1 октомври бе хиротонията на Агатополския еп. Йеротей (Косаков). За историята на тази древна църковна катедра може да прочетете в следващите редове.

Ахтопол, средновековният Агатопол (споменаван още в различни източници и различни епохи като Тира (х) Перонтик-он (ус), Агатубулус, Гатополи, Гастополи, Ахтебулу и т. н.) възниква около тракийския укрепен дворец-кула Авлеу-тейхос (Аюлеу-тейхос) при днешния Синеморец и е един от петте известни епископски центрове на влизащото днес в територията на България южно черноморско крайбрежие.[1]

За разлика от другите епископски центрове Несебър, Поморие, Дебелт и Созопол, за Ахтопол нямаме запазено никакво сведение, кога християнската проповед прозвучава за първи път на това място, нито кои са първите адепти на новата религия. Това може да се дължи и на неяснотите, свързани с името на древния град, което поставя много въпросителни, но те не са обект на настоящето изследване. Въпреки това може да предположим, че както повечето значими черноморски градски центрове, така и Ахтопол е бил посетен от св. ап. Андрей Първозвани. Според св. Симеон Метафраст († ок. 960 г.) ап. Андрей е проповядвал по цяла Витиния (северозападната част на Мала Азия), Черноморското крайбрежие, Халкидон и др., както и на народите, обитаващи Тракия и Македония.[2]

Проповед, посветена на празника на преп. Силуан Атонски (11 септември) в манастира „Св. Йоан Предтеча“ в Есекс, Великобритания

Празничната служба, посветена на този велик светец, стигна почти до своя край. Хубави са тези празници, където стигаш до края, а те точно тогава започват. Те са тези, които след богослужебното величание, поетичното слово, словесното приближаване към светеца явяват неговото тайнствено откровение и усещането за неговото „скрито“ присъствие в Църквата.

Св. Силуан е велик светец. Освен това той е особен светец. Той е съвременен светец. Сред нас все още има хора, живели по неговото време. Той е еднакъв с всички други светци като проява на действието на божествената благодат. Светецът обаче е едновременно с това и различен като личност, като пазител на божествения образ в себе си.

Живот в пълна незабележимост

Приживе той направи всичко възможно, за да не се прочуе в този свят, да остане скрито неговото духовно наследство – дори от неговите собствените очи. Той направи каквото можа, за да не докосне и разруши скъпоценното съкровище на душата си, да не разпръсне богатството от опита на Царството Божие. Той оползотвори благоприятните за неговата свещена цел външни условия на монашеското уединение на Света гора.