Новоканонизираният от Църквата в Русия (РПЦ-МП) светец Алексей Мечев казва, че „любовта и след смъртта не умира“.[1] Тези негови думи, в основата на които е мисълта на св. ап. Павел,[2] предават в същността си християнския есхатологичен възглед за Църквата: във вечността, в Царството небесно, Църквата като тяло Христово ще бъде с Христос в общуването на любовта. В пълна степен тези думи се отнасят и за обичания от християните в България архиеп. Серафим (Соболев), който за много от нас е останал с нарицателното име „владиката“ или „дядо Серафим“. Личността на архиеп. Серафим (Соболев), както и неговият живот, учение и завети са изключително важни за нас – християните в България, които живеем в страната и дори в града, в който той е живял и е прекарал последните двадесет и девет години от живота си.
Разбира се, във връзка с канонизацията на владиката най-важни са неговият живот, неговата святост и чудесата, които стават по неговите молитви и застъпничество пред Бога. Днес вече никой не се съмнява в светостта на владиката или, ако има такива, то те са малцина. Според древната църковна практика този, който свидетелства за светостта на светеца, е народът Божи. Въз основа на това свидетелство днес се извършва канонизацията от Църквата – народ и клир заедно.[3] Става дума по-скоро за прослава, отколкото само за формално канонизиране, защото владиката Серафим, както и всички светци са просияли много преди исторически да се случи канонизацията. За светостта и чудесата, станали по молитвите и застъпничеството на светителя, има достатъчно записани свидетелства, които са внесени в комисията по канонизация на Московска патриаршия като първи стъпки за неговата официална канонизация. Тъй като той е и архиерей, е необходимо да е изпълнен и критерият за правомислието, т. е. учението, което изповядва архиеп. Серафим Соболев, да е в съгласие с православната вяра.