Да приберем руските бежанци по домовете си; да се отнесем към тях като братя: с любовно слово и дело, да не ги оставим да се чувстват като в чужда страна.

(Църковен вестник, 28 март 1920 г.)

Най-голямата бежанска криза, разтърсила Европа и света, започва преди почти сто години и засяга българските граници. Преди сто години Българската православна църква, водена от нравствения си компас, различава истината от лъжата, доброто от злото и не позволява на страха и политическите страсти да я заблудят. Нашата църква застава на страната на губещите, на слабите и уязвимите и така запазва силата си на морален авторитет в обществото. И тогава лукави гласове са нашепвали, че руските бежанци са опасни, че „… разнасят епидемии сред населението на големите градове, изострят още повече жилищните условия и влошават условията на живот у нас“. И тогава политиците са се опитвали да извличат дивиденти от страданието на бягащите от родината си белоемигранти – жени, деца, старци и врангелови войници. И тогава ситуацията е била изключителна двусмислена и сложна политически.

Архим. Ириней (Попконстантинов) е роден в семейство, което спазва една библейска семейна традиция, за съжаление пресечена от комунизма, а именно едно дете, обикновено първородният син, в семейството да се посвещава на Бога.[1] Баща му е свещ. Константин поп Николов, син на о. Николай поп Стоянов, син на отец... и така по спомени най-малко пет поколения преди архим. Ириней в неговото семейство е имало поне един свещеник.[2] Бащата на архим. Ириней, о. Константин поп Николов, е духовник с възрожденски плам и дух. Той е основател на храма в Подуене, към който организира и християнско братство, занимаващо се с благотворителност. Братството дава стипендии на няколко талантливи български деца от бедни семейства да продължат своето образование. Едно от тези деца, които получат стипендия от храма, е именитият български оперен певец – тенорът Тодор Мазаров.[3] В семейството на свещ. Константин поп Николов и Николина поп Николова се раждат общо девет деца – седем момчета и две момичета. Две от тях Стоян и Летен, умират малко след раждането.[4] От останалите деца по-голямото момиче става медицинска сестра, а по-малката е домакиня, помага на майка си в обгрижването на многолюдното семейство. От братята един става духовник – архим. Ириней, друг адвокат (Борис),[5] трети офицер, четвърти архитект (Недялко), а петият, най-малкият брат, е известен финансист, за известно време търговски консул в Истанбул, който след 1944 г. не се завръща в България.[6] Освен архим. Ириней, който е убит от комунистите, в семейството има и други, пострадали от комунистическите репресии. Недялко, който завършва архитектура в Италия, непрекъснато е под наблюдението на ДС, редовно е арестуван и пребиван в полицията. Възможно е една от причините за това да е близостта му с папския нунций в България Анжело Ронкали, който става папа Йоан ХХІІІ и който е бил много добър приятел на цялото семейство.[7] Проблеми с комунистическите власти има и братът на архим. Ириней, който е царски офицер.

Архим. Ириней пише: „Роден съм на 27 септември 1910 година”.[8] На тази дата в семейството на о. Константин и Николина поп Николови се ражда поредното дете, което кръщават с името Донко. Младият Донко расте в благочестива среда и от рано попива в себе си християнските добродетели и възлюбва Бога. „Завърших първоначалното си и прогимназиално образование в София, след което постъпих през 1924 година в Софийската духовна семинария, която завърших на 1929/30 год. Записах се в Богословския факултет на Софийския университет...”.[9]

По случай 170-годишнината от рождението му и 55-годишнината от канонизирането му

Днес Църквата празнува паметта на един от най-почитаните съвременни светци и чудотворци – св. Нектарий Егински. Този прочут днес в целия православен свят епископ на Александрийската патриаршия потвърждава в наши дни вечната актуалност на думите на Иисус Христос: „Помнете словото, що ви казах Аз: няма слуга по-голям от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят. Но всичко това ще ви сторят заради Моето име, защото не знаят Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан 15:20-21). Позналите Христовия дух и следващите Неговия път винаги са отпивали от горчивата чаша на мъченичеството, а най-горчиво е гонението от своите си – от тези, които са призвани да ръководят Христовата църква и сами да свидетелстват за истината. По Божи промисъл от св. Йоан Златоуст до св. Нектарий Егински, и до наши дни, стотици пастири на Христовото стадо не само са свидетелствали за своята собствена вярност на Христос, духовно благородство и незлобие, но и пророчески, със самото свое свидетелство, са изобличавали конформизма, светския дух, интригантството на човешките страсти, които разкъсват Христовия хитон – Неговата Църква.

Св. Нектарий е роден в 1846 г. в Силиврия, Тракия (днес гр. Силиври на брега на Мраморно море в Турция), в многобройно семейство, с името Анастасий. Още на 13 години, поради бедността на родителите си заминава да работи в Константинопол. Започва работа във фабрика за тютюн, където неговият работодател го тормози и бие. Анастасий обаче търпи това отношение без ропот. Младият работник намира интересен начин да говори за това, което е горяло в сърцето му: поставя в кутиите с тютюн листчета с евангелски думи... Един ден случаен търговец забелязва как го бие собственикът, съжалява го и го взема в магазина си. Оставя му свободно време да ходи на училище и на църква.

На днешния празник Неделя на православието в миналото, а понякога и днес, в църквите са се произнасяли анатеми срещу всички ереси, с които Църквата се е сблъскала през първите девет века от своето съществуване. Смисълът на това чинопоследование е бил да се възпитава памет у християните за преодолените лъжеучения, които под различна форма се възобновяват във всяка епоха, както и за църковните личности – светци и царе, допринесли за възтържествуването на православното учение. С течение на времето, още преди края на Византийската империя, с анатемите започва да се злоупотребява – те започват да се прибавят към всякакви текстове, дори издадени по незначителен повод и с нецърковно съдържание, с цел да предизвикат страх у четящите ги и да ги възпрат от определени действия. Силата на анатемата да събужда страх в душите на хората е съзнавана от различни користолюбци, които са злоупотребявали и преди, и днес с тях.

Преди няколко години в Двери излезе статия, посветена на лъжеанатемите срещу календара (тук). Тези анатеми се ползват с голяма популярност между старостилците от всички страни и до днес се използват, за да карат по-неопитните християни да напускат Църквата и да се присъединяват към техните църковни фракции. Фалшивият „сигилий с анатеми срещу календара“, създаден уж през 16 в., е любим и на старостилците в каноничната Църква, които вярват в „светостта на календара“.

Или как се говори за „Църквата и църквите“ в официалните вероизповедни документи на Православната църква

Предлагаме на читателите на Двери откъси от двете известни „Изповедания на православната вяра“, приети от източните патриарси през 1723 г. и 1848 г., от които става видно как може да се общува с инославните християни в дух на уважение, без да се отстъпва от православната вяра, но и без да се демонстрира надменност и презрение, които са чужди на православния човек.

Първото „Послание на патриарсите на Източно-католичната църква за православната вяра“ е съставено от Константинополския патриарх Йеремия ΙΙI, Антиохийския патриарх Атанасий, Йерусалимския патриарх Хрисант и „всички, намиращи се в Константинопол преосвещени архиереи, сиреч митрополити, архиепископи и епископи, и целия християнски източен православен клир“. Между подписалите го е и Пловдивският митр. Антим, който „собственоръчно подписа, изповяда и свидетелства, че това е учението на Католичната и Източна църква“.