Мобилно меню

3.8387096774194 1 1 1 1 1 Rating 3.84 (31 Votes)
1_133.jpgМъченичеството или свидетелството (от гр. μάρτυς – свидетел; μαρτυρία – свидетелство) за Христос и за вярата в Христос е характерен белег на християнството от самото му възникванe. В славянската езикова и духовна традиция това свидетелство обикновено се свързва с изтърпяване на мъчения, с проливане на кръв или с неотказване от Христос дори при заплахата от мъченическа смърт, водеща към мъченичество (срв. Откр. 2:13). В гръкоезичната традиция преди всичко се набляга върху свидетелството и изповядването на Христос, а не толкова върху конкретните прояви при отстояването на това свидетелство. В тази връзка може да се отбележи, че в славянската традиция присъства повече чувственост – елемент на страдание и мъка, докато в гръцката езикова традиция е налице една изчистена в онтологично и богословско отношение категория на свидетелстващи за и изповядващи Христос (срв. Мат. 10:32).[1] Отново в същата посока на мисли можем да кажем, че славянската традиция ограничава това понятие само до хора, които са пострадали и са пролели кръвта си за Господ (подобно на св. първомъченик и архидякон Стефан – срв. Деян. 7:57-60), докато гръцката традиция позволява едно разширяване на кръга до всички, които без страх и независимо от обстоятелствата свидетелстват за Христос – с думи, на дело или със своя живот.

4.9459459459459 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (74 Votes)
00А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици; ще хващат змии и ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди; на болни ще възложат ръце и те ще бъдат здрави (Марк 16:17-18).

В древната Църква почти до края на византийския период не съществувала централизирана процедура за обявяването на някой подвижник или мъченик за светец по подобие на днешната практика, когато решението за канонизация се взема от Св. Синод по предложение на епископа, в чиято епархия е живял подвижникът, респ. мъченикът. Когато някой се отличал с благочестие и вяра, която давала плодовете на Духа (Марк 16:17-18 и 1 Гал. 5:22-23) или ако някой мъченически изповядвал вярата си, такъв човек оставал в съзнанието на местната църковна община, която му съставяла тропари, служби, икони и по този начин де факто ставало признаването му за светец. Църковната община или отделно лице получавали благословение от епископа да съхраняват мощите на някой мъченик и да организира ежегодно празнуване на паметта му. Мощите на мъчениците или подвижниците се поставяли под олтара, където християните са извършвали св. литургия. По правило светецът се почитал в своята община, а когато култът към него надхвърлял нейните граници, то името му се вписвало и в Константинополския синаксар. С други думи, в древната Църква светостта била очевидна и християните не познавали проблема за „доказването на светостта”, съответно липсвала и процедура за изследването й. Решението на синодално ниво за прославянето на някой мъченик или подвижник имало за цел не обявяването на някого за светец, а установяването на общоцърковно почитане на неговата памет или, по-рядко, вземане на отношение при спорни случаи.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (120 Votes)

В тоя ден,[1] в първата Неделя от светия пост, Църквата е приела да се чества възстановяването на почитанието на светите и честни икони, извършено от император Михаил и майка му, блажената царица Теодора, а също и от светия Константинополски патриарх Методий. А това стана тъй: При император Лъв Исавър (717-741 г.), бивш свинар и мулетар, но по допущение Божие заграбил царската власт, бе извикан светител Герман, тогава водач на Църквата, който чу думите на царя: „Струва ми се, владико, че иконите по нищо не се отличават от идолите, затова заповядай колкото се може по-скоро да ги приберат и да ги махнат от църквите. Ако са истински свети изображения, то нека да ги окачат по-нависоко, та да не би ние, които се валяме в грехове, да ги оскверним, като ги целуваме“.

Но патриархът отхвърли тия нечестиви слова на царя, казвайки: „Не си ли ти, царю, този, който според пророчеството ще въздигне гонение срещу светите икони и чието име е Конон?“. Той отвърна: „Така бях наречен като дете!“. И понеже патриархът отказа да се подчини на волята му, той го прогони и на негово място постави своя единомишленик Анастасий и тогава вече открито започна борба против светите икони. Казват, че тази ненавист към иконите му била внушена от някакви юдеи, които с врачуване му предсказали въздигането до престола по времето, когато той бил още беден и заедно с тях си изкарвал прехраната като пастир на осли.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (49 Votes)

Bf_2011patr.Kiril_071.jpgБиблиографска справка от и за Кирил патриарх Български (Константин Марков Константинов). Като книжовник и учен, патриарх Кирил е автор на печатни произведения от църковно-исторически и нравствено-богословски характер, събрани в тридесет и три тома. Той е отличен с титлата „Доктор хонорис кауза“ на Софийската, Московската и Ленинградската (Санктпетербургска) духовни академии. На 27 май 1970 г. е избран за академик по Културна история и редовен член на БАН.

† Кирил патриарх Български (1901-1971)

Списък на авторски трудове, налични в Богословската библиотека:

4.8518518518519 1 1 1 1 1 Rating 4.85 (54 Votes)
1.pngПочти всички сборници с правила на Православната църква, особено издадените през последните 5-6 века, започват с така наречените „Правила на Светите апостоли”. Правилата се занимават с проблемите на църковното устройство, йерархия, служението на епископа, презвитера и дякона, някои дисциплинарни въпроси, свързани с отношението към еретиците и др. Читателят неспециалист може да се подведе от името на тези правила и да счете, че те действително са дело на самите апостоли. В някои руски православни издания, в уводната част към правилата може се срещне твърдението, че дори до 15-16 век, при това на Запад, не е съществувало съмнение в апостолския произход на правилата. Като аргумент се привежда едно изказване на испанския йезуит Франциско Торес, познат повече като Turrianus (1501-1584), които освен защитник на доктрината за Непорочното зачатие на Пресвета Богородица в Римокатолическата църква, причастяването на миряните само с Тялото Господне и др., говори не просто за апостолския произход на тези правила, но и уж доказва, че същите  били  издадени писмено  и  непосредствено  от  светите апостоли  на събора  в  Йерусалим (45 г.). Разбира се,  това, което Турианус твърди, не е подкрепено с никакви доказателства. Неслучайно големият историк-класик Давид Блондел го обвинява в липсата на всякакъв критичен подход. Истината в случая е, че като убеден католик-йезуит, Турианус се опитва да използва апостолските правила като аргумент срещу набиращия скорост протестантизъм. Хубавото в случая е, че благодарение на започналата тогава полемика се стига до едно задълбочено научно и критично изследване на тези правила.
 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Гледай да имаш милост към всички, защото чрез милостта човек намира дръзновение да говори с Бога.

Авва Памб