Високопреосвещеният Търновски митрополит Иларион на 8 септември 1872 г. тръгнал от Цариград за новото си седалище Велико Търново, при народа, за който толкова много страдал, за да му посвети в служение последните дни от живота си. При изпращането му до парахода архимандрит Мелетий (сетне Софийски митрополит) в речта си припомнил мъката, с която преди просълзени го изпращали на заточение в Анадола и скърбели тъй, както и сега, че Цариград остава без него.
На следния ден варненци се събрали на пристанището да посрещнат “великия българин” – едни да видят този “народен труженик и да му се порадват”, други да видят този “великан”, “чието име им задавало страх”. По разпореждане на властта войсковото отделение с няколко офицери излязло да посрещне “високия пътник”. С лодка излязъл на брега, застанал на нарочен постамент и бил поздравен официално с военен церемониал, после на “особена каляска” отведен да почине до вечерната служба в катедралния храм. Посетил и българското училище, успял да убеди варненските българи в църковно-административно отношение да се обединят ведно с шуменци, та епархията да бъде Варненско-Преславска, понеже във Варна тогава имало гръцки владика.
На 10 септември при много изпращачи и официални лица - английския консул и австрийския, отпътувал за Русе. Посрещнат бил също официално от гражданската власт и видни българи и турци.
На 12 септември в гр. Бяла бил посрещнат тържествено, една делегация от търновци го чакала да влезне в пределите на Търновска епархия. На следния ден в с. Поликраище, далеч от Търново, бил посрещнат от много народ, свещеници и учители, надошли от околните села. Дошли и от Горна Оряховица на коне, файтони и пеша. От името на насъбралите се учители Сава Сирманов приветствал владиката, като започнал със следните слова: “С неизказана радост, Владико Светий, се обляха сърцата ни, когато ни известиха за окончателното Ви решение да дойдете да пребивавате в пределите на предопределената Вам епархия. Трудно е да се изразят с думи, Владико Светий, Вашите страдания и високи заслуги към българския народ...” От Поликраище към Самоводене народът се придвижил с песни, ликувания и възклицания “Да живее Иларион Търновски!”, дето го очаквал множество народ от околността, представители на военната и гражданска власт от Търново. Читалищната управа разпратила нарочни покани до видни граждани. Чаршията била затворена. Българи и турци задръстили пътя към Самоводене. След речите и приветствия в Самоводене владиката тръгнал към Търново. Камбаните на Преображенския манастир и на отсрещния през р. Янтра - “Света Троица”, ехтели и заглушавали възклицанията на ликуващия по пътя народ. Така този народен непобедим “храборник” влиза във Велико Търново и “възлезе върху отдавна осиротелия престол на старите български патриарси”. В Търново да посрещнат владиката пристигнали от околните градове и отвъд Балкана чак от Казанлък, така че приветствията в града продължили няколко дни. На всички той в отговор благодарял с подходящи слова. След такова знаменито посрещане митрополитът свикал представители от всички околийски центрове на Търновска епархия на “митрополитски събор”. После обходил епархията и навсякъде бил посрещан тържествено. Навсякъде благовестял с кротост, миловидност, “което се изобразявало на лицето му”. На път за Свищов в храма в Стижарово такова въодушевление било, че мнозина се провиквали от радост: “Благодарим Ти, Боже, че доживяхме да видим български владика, който да ни поучава по нашенски!”
В Свищов посрещането му било “особено щастие, същински празник”. В църква и в училищата “държаха му речи, възхваляваха подвизите и трудовете му”. Като го изпращали, доволни от поученията, се провиквали: “Такъв архиерей подобаваше нам! Дано при второ твое посещение ти кажем като евангелските раби: Господине, ето два, ето -пет таланта ти ни остави, ние ги умножихме!”
От Свищов митрополит Иларион заминал за Никопол, Плевен, Ловеч и стигнал до Севлиево. Навсякъде бил тържествено посрещан и оставял хубав спомен с проповедите и поученията си, с упътванията към наука, просвета и взаимна обич.
От Севлиево към Габрово пътят бил препречен от изпращачи и посрещачи. Между група селяни при “Димчовото ханче” един старец, подпрян на тояжката си, разтреперан от вълнение, жаловито извикал: “Дядо владико, дай да ти целуна ръчица. Доживяхме да видим български владика! Надеждата ни е в тебе!” Затрогнат от тоя сърдечен привет, Иларион се затекъл към стареца, прегърнал го и му целунал побелялата глава. Тази трогателна гледка накарала от умиление всички да леят сълзи. Това показва каква предана любов питаел народът към своя владика, угнетен от робската неволя, в очакване да дойде свободата.
В Габрово на 16 декември бил посрещнат вън от града от официални представители, училищни и просветни власти, при биене на камбаните. В една приветствена реч се казало: “С любов и величайша признателност те посрещаме и с надежда и вяра очите ни са отправени към тебе.” В отговор владиката в словото си между другото казал: “Когато Провидението иска да извърши на земята някое важно събитие, то си избира между човеците един за свое оръжие. В случая Богу било угодно мене да избере, тъй че аз не съм друго освен пръст Божий. И за това не на мене, а на Него отдайте слава и хвала...” И като описвал твърдостта на народа в праотеческата вяра, увещавал: “Това наследство ви завещавам и аз, мои възлюбени в Христа чеда. До когато Православната наша вяра се пази чиста и непорочна, до тогава и народът ни ще бъде честит, нравствен и строг пазител на своята народност...” В квартирата си в града бил посещаван от представители на висшата власт, духовенство, чорбаджии, учители и много други, у които е оставил отлични спомени.
На 22 декември по покана на една делегация, дошла от Казанлък да посети този град, митрополитът напуснал Габрово и привечер същия ден бил на Шипка, където стотина конници и няколко файтона от Казанлък го чакали. Към 15,30 ч. следобед край града надошли свещеници от града и селата, дошли и турци и ученици от еврейското училище и го чакали. Учениците изпели нарочно съставен химн за владиката. Един учител с “кратка, но многосъдържателна реч, описал страданията му с неговите съратници владици Авксентий и Паисий. А свещ. Хр. Караджов с “пламенната си реч” удивил самия Иларион. После се отправили в града в църквата, дето го поздравили отново. По Рождественските празници бил там: държал прочувствени речи, посетил девическото училище, похвалил дейността на женското дружество за благотворителната му дейност, осветил църквата в Крън, посъветвал селяните да си построят училище, двама братя пред него подарили и място за това.
На 13 януари от Крън Иларион потеглил за Енина. Народ, свещеници в одеяние, в литийно шествие го посрещнали при биене на тежко желязно клепало. Спрял файтонът му. Всички в един глас спонтанно извикали: “Благослови, владико светий!” и паднали на колене. А група младежи, приготвени отпреди, заобиколили файтона и на ръце снели от него “любимия си пастир”. Той дигнал ръце и “благословил народа и бистри едри сълзи оросиха светителското му лице”. След реч от местен учител влезли с шествие в селото и тръгнали към храма по улици постлани с килими. Отпред вървели певци и пеели “великото славословие”. След приветствена реч в храма, владиката между другото в отговор казал: “Богу хвала и слава за всичко. Угодно било Богу да се молим за народа си на наш език. Бог ще ни усогуби (удвои) свободата” и завършил речта си молитвено, като вдигнал ръце и поглед нагоре и заговорил: “Благодарим Ти, Господи Боже, за всичко!... На следния ден, в края на светата служба, завършил словото си с думите: “Вярвайте в Бога. Надявайте се на Него за всичко; обичайте Го и Той ще ущедри много и много нашия многострадален народ.” (Това са сведения от бургаския прот. К. Христов от Енина.)
От Енина пак през Казанлък отишъл в Стара Загора, където се заел да уреди административно-църковното ръководство, избрано от гражданството, състоящо се от четирима духовници-свещеници и четирима миряни, и по желание на гражданството поставил свой архиерейски наместник.
Митрополит Иларион посетил и Пловдив по покана на митрополит Панарет. Върнал се пак в Стара Загора, дето жителите му поднесли нарочен поздравителен адрес, задето е успял да примири и обедини църковните среди. Посетил Нова Загора, върнал се отсам Балкана, посетил Трявна, Дряново, Килифарево, Горна Оряховица, Лясковец и навсякъде бил посрещан тържествено. Най-сетне отишъл в родния си гр. Елена, дето от 17 години не си бил ходил, да си отдъхне и прекара Великденските празници сред своите си родственици.
След това, като обиколил някои по-големи села на Еленска околия, се върнал в Търново и през есента посетил Бяла Черква. Посрещнат бил от народа начело с учителя Бачо Киро. Учителят го приветствал, а бил стъкмил и песен, което изпели учениците. Посетил и околните села. Говорел особено назидателно против разни суеверия, “врачки и гледачки” и “седенки”.
След обиколката си митрополит Иларион свикал на 14 септември 1873 г. втори епархийски събор и предложил да се основе в Петропавловския манастир над гр. Лясковец Богословско училище. За учебната сграда на която дарил първоначално 10 000 гроша.
Каква власт и воля е имал митрополит Иларион и с какъв авторитет се е ползвал в поробената ни страна, личи от следния случай. По каква причина не се знае, едно българско момиче се явило в Търново в мезлича (турското управление), за да се потурчи. Научил за това, Иларион лично отишъл да поиска да бъде освободено, за да го разубеди. Мюфтията казал: “Олмас, попе” (не бива, попе). “Не съм поп, отвърнал Иларион, аз съм владика с царски берат”, станал и излязъл из мезлича. Стреснал се “мютесарифинът”, скочил и тръгнал подире му до последното стъпало на стълбата да го моли да се върне; ще му предаде момичето. Иларион, без да обръща внимание на тия пашовски обещания, си отишъл в митрополията. Силно разтревожен, пашата се връща в мезлича и почнал на всички съветници, събрали се там, да разправя какъв човек е Иларион, как бил съсипал патриаршията, която била цяло царство и, че му писали от Великата порта да го гледа и варди като “рохко яйце”. Не го сърдете, добавил пашата, защото този човек голямо зло може да докара до главите ни”. След това пашата изпратил с един “жандарин” момичето в митрополията. Иларион тутакси се разпоредил да намерят едно бедно момче, на което дал 4000 гроша и накарал един свещеник да ги венчае без да известява за това на пашата.
Всички тия съобщения, разказани от мен накратко по описание от Милан Радивоев, за посрещането на Иларион и неговата воля като Търновски митрополит, идват да ни явят с каква любов народът се е вживявал в борбата за църковна независимост. Те ни сочат също колко високо народът е ценял усилията за това, особено тия на Иларион, и как се е радвал, че може на роден славянобългарски език да слуша евангелското слово, проповед и богослужение с надежда и за политическа свобода.
На снимката: Бюст на Иларион Макариополски в двора на родната му къща в гр. Елена
На 10 септември при много изпращачи и официални лица - английския консул и австрийския, отпътувал за Русе. Посрещнат бил също официално от гражданската власт и видни българи и турци.
На 12 септември в гр. Бяла бил посрещнат тържествено, една делегация от търновци го чакала да влезне в пределите на Търновска епархия. На следния ден в с. Поликраище, далеч от Търново, бил посрещнат от много народ, свещеници и учители, надошли от околните села. Дошли и от Горна Оряховица на коне, файтони и пеша. От името на насъбралите се учители Сава Сирманов приветствал владиката, като започнал със следните слова: “С неизказана радост, Владико Светий, се обляха сърцата ни, когато ни известиха за окончателното Ви решение да дойдете да пребивавате в пределите на предопределената Вам епархия. Трудно е да се изразят с думи, Владико Светий, Вашите страдания и високи заслуги към българския народ...” От Поликраище към Самоводене народът се придвижил с песни, ликувания и възклицания “Да живее Иларион Търновски!”, дето го очаквал множество народ от околността, представители на военната и гражданска власт от Търново. Читалищната управа разпратила нарочни покани до видни граждани. Чаршията била затворена. Българи и турци задръстили пътя към Самоводене. След речите и приветствия в Самоводене владиката тръгнал към Търново. Камбаните на Преображенския манастир и на отсрещния през р. Янтра - “Света Троица”, ехтели и заглушавали възклицанията на ликуващия по пътя народ. Така този народен непобедим “храборник” влиза във Велико Търново и “възлезе върху отдавна осиротелия престол на старите български патриарси”. В Търново да посрещнат владиката пристигнали от околните градове и отвъд Балкана чак от Казанлък, така че приветствията в града продължили няколко дни. На всички той в отговор благодарял с подходящи слова. След такова знаменито посрещане митрополитът свикал представители от всички околийски центрове на Търновска епархия на “митрополитски събор”. После обходил епархията и навсякъде бил посрещан тържествено. Навсякъде благовестял с кротост, миловидност, “което се изобразявало на лицето му”. На път за Свищов в храма в Стижарово такова въодушевление било, че мнозина се провиквали от радост: “Благодарим Ти, Боже, че доживяхме да видим български владика, който да ни поучава по нашенски!”
В Свищов посрещането му било “особено щастие, същински празник”. В църква и в училищата “държаха му речи, възхваляваха подвизите и трудовете му”. Като го изпращали, доволни от поученията, се провиквали: “Такъв архиерей подобаваше нам! Дано при второ твое посещение ти кажем като евангелските раби: Господине, ето два, ето -пет таланта ти ни остави, ние ги умножихме!”
От Свищов митрополит Иларион заминал за Никопол, Плевен, Ловеч и стигнал до Севлиево. Навсякъде бил тържествено посрещан и оставял хубав спомен с проповедите и поученията си, с упътванията към наука, просвета и взаимна обич.
От Севлиево към Габрово пътят бил препречен от изпращачи и посрещачи. Между група селяни при “Димчовото ханче” един старец, подпрян на тояжката си, разтреперан от вълнение, жаловито извикал: “Дядо владико, дай да ти целуна ръчица. Доживяхме да видим български владика! Надеждата ни е в тебе!” Затрогнат от тоя сърдечен привет, Иларион се затекъл към стареца, прегърнал го и му целунал побелялата глава. Тази трогателна гледка накарала от умиление всички да леят сълзи. Това показва каква предана любов питаел народът към своя владика, угнетен от робската неволя, в очакване да дойде свободата.
В Габрово на 16 декември бил посрещнат вън от града от официални представители, училищни и просветни власти, при биене на камбаните. В една приветствена реч се казало: “С любов и величайша признателност те посрещаме и с надежда и вяра очите ни са отправени към тебе.” В отговор владиката в словото си между другото казал: “Когато Провидението иска да извърши на земята някое важно събитие, то си избира между човеците един за свое оръжие. В случая Богу било угодно мене да избере, тъй че аз не съм друго освен пръст Божий. И за това не на мене, а на Него отдайте слава и хвала...” И като описвал твърдостта на народа в праотеческата вяра, увещавал: “Това наследство ви завещавам и аз, мои възлюбени в Христа чеда. До когато Православната наша вяра се пази чиста и непорочна, до тогава и народът ни ще бъде честит, нравствен и строг пазител на своята народност...” В квартирата си в града бил посещаван от представители на висшата власт, духовенство, чорбаджии, учители и много други, у които е оставил отлични спомени.
На 22 декември по покана на една делегация, дошла от Казанлък да посети този град, митрополитът напуснал Габрово и привечер същия ден бил на Шипка, където стотина конници и няколко файтона от Казанлък го чакали. Към 15,30 ч. следобед край града надошли свещеници от града и селата, дошли и турци и ученици от еврейското училище и го чакали. Учениците изпели нарочно съставен химн за владиката. Един учител с “кратка, но многосъдържателна реч, описал страданията му с неговите съратници владици Авксентий и Паисий. А свещ. Хр. Караджов с “пламенната си реч” удивил самия Иларион. После се отправили в града в църквата, дето го поздравили отново. По Рождественските празници бил там: държал прочувствени речи, посетил девическото училище, похвалил дейността на женското дружество за благотворителната му дейност, осветил църквата в Крън, посъветвал селяните да си построят училище, двама братя пред него подарили и място за това.
На 13 януари от Крън Иларион потеглил за Енина. Народ, свещеници в одеяние, в литийно шествие го посрещнали при биене на тежко желязно клепало. Спрял файтонът му. Всички в един глас спонтанно извикали: “Благослови, владико светий!” и паднали на колене. А група младежи, приготвени отпреди, заобиколили файтона и на ръце снели от него “любимия си пастир”. Той дигнал ръце и “благословил народа и бистри едри сълзи оросиха светителското му лице”. След реч от местен учител влезли с шествие в селото и тръгнали към храма по улици постлани с килими. Отпред вървели певци и пеели “великото славословие”. След приветствена реч в храма, владиката между другото в отговор казал: “Богу хвала и слава за всичко. Угодно било Богу да се молим за народа си на наш език. Бог ще ни усогуби (удвои) свободата” и завършил речта си молитвено, като вдигнал ръце и поглед нагоре и заговорил: “Благодарим Ти, Господи Боже, за всичко!... На следния ден, в края на светата служба, завършил словото си с думите: “Вярвайте в Бога. Надявайте се на Него за всичко; обичайте Го и Той ще ущедри много и много нашия многострадален народ.” (Това са сведения от бургаския прот. К. Христов от Енина.)
От Енина пак през Казанлък отишъл в Стара Загора, където се заел да уреди административно-църковното ръководство, избрано от гражданството, състоящо се от четирима духовници-свещеници и четирима миряни, и по желание на гражданството поставил свой архиерейски наместник.
Митрополит Иларион посетил и Пловдив по покана на митрополит Панарет. Върнал се пак в Стара Загора, дето жителите му поднесли нарочен поздравителен адрес, задето е успял да примири и обедини църковните среди. Посетил Нова Загора, върнал се отсам Балкана, посетил Трявна, Дряново, Килифарево, Горна Оряховица, Лясковец и навсякъде бил посрещан тържествено. Най-сетне отишъл в родния си гр. Елена, дето от 17 години не си бил ходил, да си отдъхне и прекара Великденските празници сред своите си родственици.
След това, като обиколил някои по-големи села на Еленска околия, се върнал в Търново и през есента посетил Бяла Черква. Посрещнат бил от народа начело с учителя Бачо Киро. Учителят го приветствал, а бил стъкмил и песен, което изпели учениците. Посетил и околните села. Говорел особено назидателно против разни суеверия, “врачки и гледачки” и “седенки”.
След обиколката си митрополит Иларион свикал на 14 септември 1873 г. втори епархийски събор и предложил да се основе в Петропавловския манастир над гр. Лясковец Богословско училище. За учебната сграда на която дарил първоначално 10 000 гроша.
Каква власт и воля е имал митрополит Иларион и с какъв авторитет се е ползвал в поробената ни страна, личи от следния случай. По каква причина не се знае, едно българско момиче се явило в Търново в мезлича (турското управление), за да се потурчи. Научил за това, Иларион лично отишъл да поиска да бъде освободено, за да го разубеди. Мюфтията казал: “Олмас, попе” (не бива, попе). “Не съм поп, отвърнал Иларион, аз съм владика с царски берат”, станал и излязъл из мезлича. Стреснал се “мютесарифинът”, скочил и тръгнал подире му до последното стъпало на стълбата да го моли да се върне; ще му предаде момичето. Иларион, без да обръща внимание на тия пашовски обещания, си отишъл в митрополията. Силно разтревожен, пашата се връща в мезлича и почнал на всички съветници, събрали се там, да разправя какъв човек е Иларион, как бил съсипал патриаршията, която била цяло царство и, че му писали от Великата порта да го гледа и варди като “рохко яйце”. Не го сърдете, добавил пашата, защото този човек голямо зло може да докара до главите ни”. След това пашата изпратил с един “жандарин” момичето в митрополията. Иларион тутакси се разпоредил да намерят едно бедно момче, на което дал 4000 гроша и накарал един свещеник да ги венчае без да известява за това на пашата.
Всички тия съобщения, разказани от мен накратко по описание от Милан Радивоев, за посрещането на Иларион и неговата воля като Търновски митрополит, идват да ни явят с каква любов народът се е вживявал в борбата за църковна независимост. Те ни сочат също колко високо народът е ценял усилията за това, особено тия на Иларион, и как се е радвал, че може на роден славянобългарски език да слуша евангелското слово, проповед и богослужение с надежда и за политическа свобода.
На снимката: Бюст на Иларион Макариополски в двора на родната му къща в гр. Елена
