Отношение към смъртта

Умиране

4.7826086956522 1 1 1 1 1 Rating 4.78 (46 Votes)

Когато Краси напусна този хубав свят, не знаех какво да направя – май нищо неможе да се направи срещу умирането... Пиша често за това. Умирането ме плаши и тревожи мислите ми. Затова пиша често за него. Но този път не исках да философствам. Исках нещо повече – да разкажа как един мой стар приятел си тръгна. Ние всички някой ден ще постъпим като него – ще си отидем от тук. До един.

Исках да напиша разказ за Краси. Краси живя на този свят. Родил се е някъде през седемдесетте, май беше седемдесет и втора. После е бил дете. Растял е като всички останали деца в квартала. Още тогава е разбрал, че има талант и се е записал да учи в каменоделско средно училище. Влечаха го скулпторите. Нещо някъде се е объркало, както често се получава. И вместо да се отдаде на таланта си, вместо да го развива, Краси постепенно го занемарил. Липсвала му вяра в собствените сили.

Цялата статия: Умиране

За Страшния съд и прошката

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (75 Votes)

Ще дойде ден, когато всички ще застанем пред Бога, всеки с каквото е пожънал и, както казва кн. Откровение, всяко царство и всеки народ със славата и позора си.

В този ден времето на вярата ще е отминало; защото вярата е увереност в невидимото, а тогава, в ослепителното сияние на славата Божия, ние ще виждаме: ще виждаме Него, както ни вижда Той, ще Го познаем, както Той ни познава. И времето на надеждата ще е отминало; защото надеждата е очакване, а в този ден всичко ще се изпълни; това ще бъде осмият ден – последният на историята и първият от вечността.

С какво ще застанем на този праг? Какъв ще бъде плодът на живота ни? Не като на тълпа разделени индивиди, а като живо тяло на кръстените в Христа, призовани към единство със силата на Светия Дух да бъдем единороден син Божи в Единородния Божи Син. Когато вярата и надеждата отминат, единственото, което ще остане, ще бъде любовта.

Цялата статия: За Страшния съд и прошката

Страданието и взискателността на разума

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (30 Votes)

Дори и без да е мотивиран от стремеж към метафизическо осмисляне на отношението на Бога към сътворения от Него свят, проблемът за смисъла на страданието неизбежно насочва мисълта към търсене на обяснения, които следва да потвърдят една всеобща и принципна неотменимост. Задачата на подобна спекулация е да потвърди основанията, поради които Бог, Който може да предотврати страданието в сътворения от Него свят, все пак го допуска. „Аргументите“ на Бога се реконструират според откровеното от Него Самия за началото и за предела на този свят. Човешкото страдание се историзира като събитие, което е причинено от непожеланото от Бога грехопадение, но чието битийно основание е в желаното от Бога спасение на творението. Очертаната схема е приложима както към систематическото изясняване на проблема за страданието и злото и за отношението на Бога към тях (различните теодицеи), така и по отношение на онзи ориентир за истинно познание и правилно живеене, постигането на който е усилие, отчетливо разграничаващо човешкото битие от другите форми на живот на планетата.

Цялата статия: Страданието и взискателността на разума

Панихидата

4.9259259259259 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (54 Votes)

Богослужението, свързано с края на земния път на човека, не започва с момента, когато настъпи смъртта и тленните останки на починалите очакват в храма последния църковен обред. Нито тогава, когато около ковчега се тълпят опечалените и в същото време непричастни свидетели на тайнството на смъртта. Не, това богослужение се извършва всяка неделя, на всеки празник, с възхождането на Църквата на небето, когато се отделяме макар и за малко от „всички житейски грижи“, за да станем съпричастни на Бога в тържеството на Църквата. Това богослужение е дълбоко вкоренено в радостта на Пасхата Христова. Тайнството на нашата смърт е квинтесенцията на църковния живот, който провъзгласява смъртта на Господа и свидетелства и изповядва Неговото Възкресение.

Думата панихида в превод от гръцки означава „всенощно пеене“, т. е. това е молитва, която се извършва в продължение на цялата нощ. Самото название свидетелства за древността на този църковен чин, за времето на гоненията против Църквата. Още в първите векове се е развило правилото през нощта християните да се молят над телата на починалите си сестри и братя. Поради страх от ненавистта на езичниците, нощта е била единственото време, когато християните са можели да прибират и погребват телата на мъчениците. Тогава, необезпокоявани, те са можели да се молят и над гробовете им. В отдалечената пещера, в гробището, в катакомбите или в някой уединен и отдалечен дом, под прикритието на тъмнината, символизираща нравственото състояние на древния свят, християните са палили свещи около телата на своите мъченици и с гореща вяра и любов към Господа са извършвали заупокойно пеене и са възнасяли молитви през цялата нощ, а на сутринта са предавали тленните им останки на земята с вярата, че душите са се възнесли към своя Създател, към „Слънцето на Правдата“ Христос. От това време е останала практиката последованието за починалите християни в Църквата да се нарича панихида. Св. Йоан Златоуст обяснява значението на запалените свещи при погребението като израз на горещата вяра, надежда и любов в молитвите за починалия.

Цялата статия: Панихидата

Помен за мъртвите, милост за живите

4.8604651162791 1 1 1 1 1 Rating 4.86 (86 Votes)

Гнуся се от смъртта, отвращава ме самата мисъл, че някой от моите близки може да умре, затова доскоро я пъдех и дори прескачах молитвите за починали сродници в молитвеника. Детският ми спомен за Задушница – баба става рано, ритуално замесва корите, поръсва ги с овче сирене и цялата къща ухае на печена баница, после излизаме на гробищата – пикантно място за пикник сред кръстове и паметници; милите селски жени ми предлагат лакомства, които приемам, но отблъсквам скръбта им и спомените за мъртвите.

Детското ми усещане за безсмъртие не може да се примири и да приеме, че смърт има и тя е реалност, подобно на злото около нас. Така се чувствах само до преди месец, когато трябваше да посрещна и проумея смисъла на тайнството на раздялата с най-любим човек. Да се смиря и порасна, явно смъртта на родител е нещо като инициация за детето, за да стане възрастен – не знам, може би... Но е доста корав урок за преглъщане. За мене най-трудните уроци за това как да живея като християнин идват чрез моите най-ближни-роднини-родители-и-братя по кръв, по-лесно ми е да обичам цялото човечество, отколкото тях...

Цялата статия: Помен за мъртвите, милост за живите