Идването на смъртта в светаСпоред учението на Св. Писание и отците на Църквата смъртта не идва от благата Божия воля. „Бог не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите”(Прем. Сол. 1:13), се казва в Свещеното Писание.
Професор Георги Манзаридис, като се основава върху светоотеческото предание, пише, че Бог създал човека със склонност да приеме и смъртта, и безсмъртието. Бог го поставил между смъртната и безсмъртна природа „способен да приеме и двете”. Безсмъртието на човешката душа не е естествено безсмъртие, а безсмъртие по благодат и причастност. Тя не е безсмъртна сама по себе си, а е била сътворена да стане безсмъртна. Само Бог по Своята природа е безсмъртен като самия живот и извор на живот. Естественият живот, в който човекът участва, е резултат от творческата енергия на Бога. Божественият живот обаче е участие в Неговата обожаваща енергия. Усъвършенстването в този живот, което трябвало да стане чрез пазенето на Божията заповед, тоест когато човек участва в божествената енергия, било осуетено чрез непослушанието[i].
Цялата статия: Тайната на смъртта
Когато Краси напусна този хубав свят, не знаех какво да направя – май нищо неможе да се направи срещу умирането... Пиша често за това. Умирането ме плаши и тревожи мислите ми. Затова пиша често за него. Но този път не исках да философствам. Исках нещо повече – да разкажа как един мой стар приятел си тръгна. Ние всички някой ден ще постъпим като него – ще си отидем от тук. До един.
Дори и без да е мотивиран от стремеж към метафизическо осмисляне на отношението на Бога към сътворения от Него свят, проблемът за смисъла на страданието неизбежно насочва мисълта към търсене на обяснения, които следва да потвърдят една всеобща и принципна неотменимост. Задачата на подобна спекулация е да потвърди основанията, поради които Бог, Който може да предотврати страданието в сътворения от Него свят, все пак го допуска. „Аргументите“ на Бога се реконструират според откровеното от Него Самия за началото и за предела на този свят. Човешкото страдание се историзира като събитие, което е причинено от непожеланото от Бога грехопадение, но чието битийно основание е в желаното от Бога спасение на творението. Очертаната схема е приложима както към систематическото изясняване на проблема за страданието и злото и за отношението на Бога към тях (различните теодицеи), така и по отношение на онзи ориентир за истинно познание и правилно живеене, постигането на който е усилие, отчетливо разграничаващо човешкото битие от другите форми на живот на планетата.
Богослужението, свързано с края на земния път на човека, не започва с момента, когато настъпи смъртта и тленните останки на починалите очакват в храма последния църковен обред. Нито тогава, когато около ковчега се тълпят опечалените и в същото време непричастни свидетели на тайнството на смъртта. Не, това богослужение се извършва всяка неделя, на всеки празник, с възхождането на Църквата на небето, когато се отделяме макар и за малко от „всички житейски грижи“, за да станем съпричастни на Бога в тържеството на Църквата. Това богослужение е дълбоко вкоренено в радостта на Пасхата Христова. Тайнството на нашата смърт е квинтесенцията на църковния живот, който провъзгласява смъртта на Господа и свидетелства и изповядва Неговото Възкресение.
