Отношение към смъртта
Умиране

За Страшния съд и прошката
Ще дойде ден, когато всички ще застанем пред Бога, всеки с каквото е пожънал и, както казва кн. Откровение, всяко царство и всеки народ със славата и позора си.
В този ден времето на вярата ще е отминало; защото вярата е увереност в невидимото, а тогава, в ослепителното сияние на славата Божия, ние ще виждаме: ще виждаме Него, както ни вижда Той, ще Го познаем, както Той ни познава. И времето на надеждата ще е отминало; защото надеждата е очакване, а в този ден всичко ще се изпълни; това ще бъде осмият ден – последният на историята и първият от вечността.
С какво ще застанем на този праг? Какъв ще бъде плодът на живота ни? Не като на тълпа разделени индивиди, а като живо тяло на кръстените в Христа, призовани към единство със силата на Светия Дух да бъдем единороден син Божи в Единородния Божи Син. Когато вярата и надеждата отминат, единственото, което ще остане, ще бъде любовта.
Страданието и взискателността на разума

Панихидата
Богослужението, свързано с края на земния път на човека, не започва с момента, когато настъпи смъртта и тленните останки на починалите очакват в храма последния църковен обред. Нито тогава, когато около ковчега се тълпят опечалените и в същото време непричастни свидетели на тайнството на смъртта. Не, това богослужение се извършва всяка неделя, на всеки празник, с възхождането на Църквата на небето, когато се отделяме макар и за малко от „всички житейски грижи“, за да станем съпричастни на Бога в тържеството на Църквата. Това богослужение е дълбоко вкоренено в радостта на Пасхата Христова. Тайнството на нашата смърт е квинтесенцията на църковния живот, който провъзгласява смъртта на Господа и свидетелства и изповядва Неговото Възкресение.
Думата панихида в превод от гръцки означава „всенощно пеене“, т. е. това е молитва, която се извършва в продължение на цялата нощ. Самото название свидетелства за древността на този църковен чин, за времето на гоненията против Църквата. Още в първите векове се е развило правилото през нощта християните да се молят над телата на починалите си сестри и братя. Поради страх от ненавистта на езичниците, нощта е била единственото време, когато християните са можели да прибират и погребват телата на мъчениците. Тогава, необезпокоявани, те са можели да се молят и над гробовете им. В отдалечената пещера, в гробището, в катакомбите или в някой уединен и отдалечен дом, под прикритието на тъмнината, символизираща нравственото състояние на древния свят, християните са палили свещи около телата на своите мъченици и с гореща вяра и любов към Господа са извършвали заупокойно пеене и са възнасяли молитви през цялата нощ, а на сутринта са предавали тленните им останки на земята с вярата, че душите са се възнесли към своя Създател, към „Слънцето на Правдата“ Христос. От това време е останала практиката последованието за починалите християни в Църквата да се нарича панихида. Св. Йоан Златоуст обяснява значението на запалените свещи при погребението като израз на горещата вяра, надежда и любов в молитвите за починалия.
[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]
Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.
Игумен Нектарий (Морозов)