Да кажем съвсем недвусмислено и ясно: въпросът за религията, за Бога, за вярата е неотделим в човешкото съзнание от въпроса за смъртта. Или по-скоро от въпроса за това дали след смъртта има нещо или не. Това е прословутият, непрестанно измъчващ човека въпрос за задгробния свят и задгробния живот. И тъй като няма никакви научни, тоест позитивни, очевидни и поддаващи се на проверка доказателства по този въпрос – нито в едната, нито в другата посока, нито положителни, нито отрицателни – то този въпрос остава вечно открит и хилядолетия наред предизвиква разгорещени и мъчителни спорове.
Наистина, официалните отрицатели на задгробния свят претендират, че са доказали нещо научно, а именно, че както съществуването на каквото и да е след смъртта, така и безсмъртието на душата могат да бъдат научно отречени. Но всички тези доказателства могат да бъдат разбити така, както едва ли не мимоходом ги разбива Владимир Набоков в едно от своите произведения (при това трябва да отбележим, че самият Набоков не е вярващ).
В един от романите му след дълго и мъчително боледуване умира човек. Няколко минути преди да настъпи смъртта той идва на себе си – събужда се след продължително бълнуване и пред него за последен път с всичка сила изниква въпросът: има ли нещо там – след това, или не. В стаята, където лежи умиращият, капаците на прозорците са затворени и зад тях се чува ромолене на вода. И умиращият си казва: “Разбира се, че няма нищо, това е толкова ясно и очевидно, както и това, че в момента вали.” “А в това време, - отбелязва Набоков, - зад прозореца сияеше радостно пролетно слънце и квартирантката от горния етаж поливаше цветята си на перваза, така че водата с ромолене се лееше по долния прозорец”.
При Набоков това е иронично опровержение на всички така наречени “доказателства” – да, вали дъжд, това е ясно и очевидно, а всъщност няма никакъв дъжд – има слънце.
По тази причина, явно не към науката трябва да се обръщаме с въпроси за задгробния свят и за това какво се случва след смъртта. За науката тук всъщност няма място, защото цялата работа е там, че науката се занимава изключително с тукашния свят и всичките й методи, инструменти, хипотези и изводи са приспособени само към него и неговото изучаване.
Но ако не към науката, то към кого и към какво? Към философията? Да, от самата зора на човешката мисъл философията се е опитвала да даде окончателен отговор на този мъчителен въпрос.
Например знаменитият диалог на Платон “Федон” е изцяло посветен на доказването на безсмъртието на душата. Това по всяка вероятност е едно от най-дълбоките произведения, написани на тази мъчителна тема. И неслучайно героят на друго литературно произведение, един от романите на Алданов,[1] трескаво търси именно тази книга преди да завърши живота си със самоубийство: “Ето сега ще разбера, казва той, има ли там нещо или не”. Наистина, той не успява да намери книгата.
Но все пак и доказателствата на Платон изглежда въздействат само на онези, които и без него вече вярват в безсмъртието на душата. Като че ли през цялата историята на човечеството не се е чуло някой, прочитайки платоновия “Федон” да каже – да, по-рано не вярвах в безсмъртието на душата, но ето че Платон го е доказал, и сега вече вярвам.
Същото може да се каже и за почти всички философски опити да се направи това, като допълнителната трудност или недостатъкът на доказателства от рода на платоновите се състои в това, че за да утвърдят другия свят те всъщност подкопават реалността и ценността на този, тукашния свят.
“Целият живот на мъдреца, – казва Платон – е едно вечно умиране”. В този свят има само страдание, само безсмисленост, само промяна, значи, - такъв е аргументът на Платон – трябва да има друг свят, където всичко е щастие, всичко е вечност, всичко е блаженство и неизменност. И така е почти винаги – тук е лошо, затова чакайте онова, което е там.
Но нали именно заради това развенчаване на нашия, единствено познат ни свят, против неговото отричане, обезценяване и обезсмисляне е избухнал по света великия бунт, именно поради това е настъпило великото отдръпване на човек от религията. Защото все пак не може Бог да е сътворил света и живота с цялата им красота и всичките им възможности само заради това човек да ги отрича и да се отказва от тях в името на някакъв неизвестен, само обещан му друг свят? И доколкото именно към това призовава религията, всъщност всички религии, то тогава – долу религията, ще минем без нея, ще заживеем колкото се може по-добре тук, на земята.
И се получава като че ли формално човечеството се е разделило на два лагера, постоянно враждуващи помежду си – заради какво? Заради смъртта. Заради нейното осмисляне. Едните в името на отвъдния, задгробния свят действително обезценяват този свят, този живот, отстъпват го на безсмислието и злото, защото само там, казват те, няма безсмислие и зло. Другите в името на този свят, в името на тук, отричат каквато и да било възможност за вечност, но по този начин превръщат човека в случайно, мимолетно, временно явление.
Но може ли да се признае едно от тези решения за приемливо? Нима наистина изборът пред нас е, в крайна сметка, избор между две безсмислици? От едната страна е вярата в Бога–Творец и отрицанието на Неговото творение, жаждата да се напусне този Божий свят; от друга – утвърждаването на света, ужасяващ в своята безсмисленост, тъй като единственият, който може изобщо да го използва и да му се наслаждава – човекът – е случаен гост в този свят и е обречен на пълно унищожение. Тази безсмислена и страшна дилема ни довежда до онзи въпрос, който всеки от нас трябва да си зададе – как се отнасям аз, дълбоко в себе си, към този угнетяващ, присъщ на всички, постоянен въпрос за смъртта?
Какво казва християнската вяра, основаваща се на учението за преодоляването на смъртта и възкресението по този повод? Ето въпросите, с които ще започне това обсъждане на мъчителния, безкрайно мъчителния проблем за смъртта. И може би цялата работа е там, че е настъпило времето да се изправим пред него с мъжество и смирение?
Този отговор обаче е според мен неудовлетворителен, защото именно за този отвъден свят човек не знае нищо. А как можем да превърнем в предмет на любовта си нещо, което не познаваме? Оттук идва бунтът на човечеството против тези “погребални”, “траурни” религии, отрицанието на такъв пронизан от печал мироглед. Но отричайки ги в името на този живот, на тозисвят, човек все пак не се освобождава от натрапчивото усещане и съзнание за смъртта. Напротив, лишен от перспективата на вечността, той става още по-крехък, още по-ефимерен на тази земя.
И цялата съвременна цивилизация се оказва пронизана от страстното желание да бъде заглушен страха от смъртта и произтичащото от него, подобно на разяждаща отрова, усещане за безсмислие на живота. Какво друго представлява напрегната борба с религията, ако не безумен стремеж да се изтрият от човешкото съзнание спомена и въпроса за смъртта, а следователно и въпроса: защо живея този кратък крехък живот?
И така, има две решения, които в крайна сметка не дават никакъв истински отговор. Именно това ни кара да запитаме, какво казва по въпроса за смъртта християнството, тъй като дори почти нищо да не знаем за него, не може макар и смътно да не си спомняме, че неговият подход към смъртта е различен и не може да бъде сведен до нито един от двата, за които току-що говорихме.
“А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта”. И ето че сякаш веднага попадаме в съвсем друго измерение: смъртта е враг, който трябва да бъде изтребен. И ето че се оказваме безкрайно далечни от Платон и от усилията му да ни застави не просто да свикнем с мисълта за смъртта, но да я обикнем, да превърнем самия си живот в “упражнение за смъртта”.
Христос плаче пред гроба на Своя приятел Лазар – какво потресаващо свидетелство! Той не казва: “Затова пък той сега е в рая, там му е добре; освободи се от този труден и печален живот”. Христос не казва всичко това, което казваме ние в жалките си и неутешителни утешения. Той не казва нищо, Той плаче. И след това според разказа в Евангелието, Той възкресява Своя приятел, тоест връща го именно в този живот, освобождаването от който ние уж би трябвало да възприемаме като благо.
И после, нима в самия център на християнството не стои Пасха, с радостната си вест, че смъртта е победена? “Смертию смерт поправ” (със смъртта смъртта победи) – нима християнството не идва в света и не го побеждава столетия наред с тази нечувана вест за това, че “смъртта е победена”? Нима християнската вяра не е преди всичко вяра във възкресението на Христа от мъртвите? В това, че “восстанут мертвие и сущие во гробах возрадуются”?
Да, разбира се, всичко това е така, но като че ли и в самото християнство, у самите християни също е отслабнала тази победна, тази действително нова и от гледна точка на познатия ни свят безумна вяра; християните също са започнали тихомълком да се завръщат към Платон с неговото противопоставяне не на живота и смъртта като два врага, а противопоставянето на два свята: “този” и отвъдния свят, в който уж блаженстват безсмъртните души на хората.
Но нали Христос говори съвсем не за безсмъртието на душата, а за възкресение на мъртвите! И как може да не е ясно, че между тези две явления лежи цяла пропаст! Та нали ако въпросът е само в безсмъртието на душата, значи няма и смърт, за какво тогава са всички тези приказки за победа над нея, за разрушението й и за възкресение?“А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта.” Нека се запитаме: в какъв смисъл врагът е смъртта? Чий враг е тя? И как този враг е станал цар на земята и господар на живота? Помните ли стихотворението на Владимир Соловьов: “Смърт и Време на земята царуват, / Господари недей ги нарича...” Но как можем да не наричаме господар всичко онова, което е станало норма, закон на съществуването, с което самият човек вече отдавна се е примирил, срещу което самият той е престанал да протестира и да се възмущава и в своята философия, религия и култура се опитва да намери някакво примирение и компромис с този враг?
Да, нечувано е християнското учение за смъртта, и самите християни не могат да го удържат, защото не за примирение със смъртта, а за въстание против смъртта става дума в християнството. И когато заговорят така, веднага се раздава гласът на разума, гласът на примирението, гласът на неизбежността. Но ако е така, то повтарям, безсмислена е християнската вяра, защото апостол Павел казва: “Ако пък Христос не е възкръснал, празна е и вашата вяра.” (1 Кор. 15:14). Към тази тема – християнското разбиране за смъртта – ще преминем в следващата ни беседа.
Превод: София Шиндарова
Следва[1] Има се предвид Алаксандър Браун, герой от романа на М. А. Алданов Пещера (1935 г.). Виж: Алданов, М. А. Собр. соч., т. ІІ, М. 1991, с. 390-391, 408.
