4.8333333333333 1 1 1 1 1 Rating 4.83 (18 Votes)
Vaskresenie.jpg Всичко, което казахме в миналите беседи за смъртта, сега ни отвежда до главната и възлова тема на християнството – благовестието на възкресението. Подчертавам – не просто безсмъртието на душата след раздялата й с тялото, не просто някакво тайнствено развъплътено съществуване в някакъв мистичен и ефирен отвъден свят, а именно възкресението.
 
“Ще оживеят мъртвите и тези, които са в гробовете ще се възрадват”. Как отекват тези думи! Колко тържествено и радостно, като обещание, като сегашно съзиране на бъдното, прозвучават те късно през нощта на Велики Петък, когато, през мрачната печал на гроба, кръста и плащаницата започва потайно да се разгаря светлината на настъпващата Пасха. И най-древното изповядване на вярата, така наречения апостолски символ, утвърждава просто: “Вярвам във възкресението на тялото”.

След възкресението на Христос, когато Той се явява на изплашените и объркани ученици, те, по думите на Евангелието, мислели, че виждат привидение. Но Той им казва: не бойте се, това съм Аз. Пипнете Ме и се убедете, защото привидението няма тяло. И след това взима храна – риба и хляб – и яде пред тях (Лука 24:36-43).

Emaus.jpg Апостолите са тръгнали от Йерусалим с проповедта за възкресението, за възкресението на мъртвите са проповядвали до краищата на земята. И именно тази вяра, тази радостна новина, това благовестие са приемали, на него са се радвали и с него са живели онези, за които благовестието на апостолите е ставало свое.

А за тогавашния свят това е била нечувана, абсурдна проповед. Този свят все още някак си е можел, криво-ляво и неохотно да вярва в безсмъртието на душата, но възкресението на тялото му е изглеждало абсурдно. Когато апостол Павел говори за това в Атина, в самото сърце на гръцката мъдрост и просвещение, слушащите го философи се разсмяли и му казали: “Е, ще послушаме за това друг път” – и си тръгнали (Деян. 17:32).

Но аз смело мога да кажа, че и сега, две хиляди години след основаването на християнството, е трудно и почти невъзможно човек да приеме и разбере тази проповед, да схване, защо именно от нея се въздига и в нея пада самото християнство. Да, празнуваме Пасха, да, несъмнено нещо се случва в нас и с нас, когато всяка година чуваме как нощната тишина се раздира от един-единствен възглас: “Христос возкресе!”, и от един-единствен отговор: “Воистину возкресе!”.
 
Но дори тогава да се замислим за смисъла на всичко това, да се запитаме какво все пак празнуваме в пасхалната нощ, на какво и защо се радваме и какво означава тази радост за нас - за мен, всичко започва да става все по-смътно и неразбираемо.

Възкресение на тялото – какво ли означава това? Къде е то, това тяло, разложило се в земята, върнало се в тайнствения кръговрат на живота? Какво, нима тези кости ще възкръснат? А и за какво ни е тяло в този тайнствен за нас, отвъден  духовен живот? Не сме ли научили от философите и мистиците на всички времена, че именно в това е положителният смисъл на смъртта, че тя ни освобождава от този, по техните думи, затвор на тялото, от вечната зависимост от материалното, физическото, телесното, че най-после прави душата ни до край лека, безтегловна, свободна, духовна?

Но може би тези въпроси ще ни се представят в друга светлина ако вникнем по-дълбоко в понятието за “тяло”. И то не абстрактно, не философски отвлечено, а така да се каже опитно – ако се опитаме да се замислим за участието на тялото и неговото място в нашия, моя живот.

Разбира се, от една страна е съвършено очевидно, че тялото на всеки от нас представлява онова, което е изменчиво и непостоянно. Учените биолози са пресметнали, че всичките клетки, съставящи тялото ни, без изключение се сменят на всеки седем години. И че по този начин, физиологически, на всеки седем години ние имаме ново тяло. Следователно, тялото, което в края на живота полагат в гроба – погребват или изгарят – е не повече мое тяло, отколкото всички предшестващи тела, тъй като в крайна сметка тялото на всеки от нас не е нищо друго освен неговото въплъщение в света, освен вида на неговата зависимост от света, от една и страна, и вида на неговия живот, на неговото действие в света – от друга.

Тялото всъщност е моето отношение към света, към другия, това е моят живот като общение и като взаимовръзка. Всичко, абсолютно всичко в тялото, в човешкия организъм е създадено за тази връзка, за това общение, за това сякаш излизане от себе си. И разбира се, не случайно в тялото намира своето въплъщение любовта – най-висшата форма на общение; тялото е онова, което вижда, чува, чувства и по този начин ме извежда от самотата на моето аз.

Но тогава може би трябва да кажем обратното: тялото не е затвор за душата, а нейна свобода, тъй като тялото е душата като любов, душата като живот, душата като движение. И затова, губейки тялото, отделяйки се от тялото, душата всъщност остава без живот, умира, дори това умиране на душата да не е пълно изчезване, а “успение” или сън.

И наистина, всеки сън, а не само сънят на смъртта е някакво умиране на организма, защото в съня спи и бездейства именно тялото, и тогава няма друг живот освен призрачен, нереален, няма нищо освен сън. А ако е така, то когато християнството говори за оживяване на тялото, става дума не за оживяване на костите и мускулите, защото и костите и мускулите, и цялата материя и цялата тъкан на нашия свят представляват същите няколко елемента, в крайна сметка – атоми; а и нали в тях няма нищо специфично лично – нищо вечно мое.

Християнството говори за възстановяване на живота като общение, то говори за онова духовно тяло, което през целия ни живот сами се си създали с любовта, интереса, общението, излизането от себе си; то говори не за вечността на материята, а за окончателното й одухотворяване, за света, който изцяло и до край става тяло - а това значи човешки живот и любов; за света, който става до край приобщение към Живота.

Култът към гробищата и паметниците не е християнски култ, тъй като не за разложената в природата част от материята, била нечие тяло, става дума в християнското благовестие, а за възкресението на живота в цялата му пълнота и цялостност, осъществени посредством любовта.

В това е смисълът на Пасха, в това е същинската сила и радост на християнството. “Смъртта биде погълната с победа” (1 Кор. 15:54).
 
Край
 
Превод: София Шиндарова