Богослужението, свързано с края на земния път на човека, не започва с момента, когато настъпи смъртта и тленните останки на починалите очакват в храма последния църковен обред. Нито тогава, когато около ковчега се тълпят опечалените и в същото време непричастни свидетели на тайнството на смъртта. Не, това богослужение се извършва всяка неделя, на всеки празник, с възхождането на Църквата на небето, когато се отделяме макар и за малко от „всички житейски грижи“, за да станем съпричастни на Бога в тържеството на Църквата. Това богослужение е дълбоко вкоренено в радостта на Пасхата Христова. Тайнството на нашата смърт е квинтесенцията на църковния живот, който провъзгласява смъртта на Господа и свидетелства и изповядва Неговото Възкресение.
Думата панихида в превод от гръцки означава „всенощно пеене“, т. е. това е молитва, която се извършва в продължение на цялата нощ. Самото название свидетелства за древността на този църковен чин, за времето на гоненията против Църквата. Още в първите векове се е развило правилото през нощта християните да се молят над телата на починалите си сестри и братя. Поради страх от ненавистта на езичниците, нощта е била единственото време, когато християните са можели да прибират и погребват телата на мъчениците. Тогава, необезпокоявани, те са можели да се молят и над гробовете им. В отдалечената пещера, в гробището, в катакомбите или в някой уединен и отдалечен дом, под прикритието на тъмнината, символизираща нравственото състояние на древния свят, християните са палили свещи около телата на своите мъченици и с гореща вяра и любов към Господа са извършвали заупокойно пеене и са възнасяли молитви през цялата нощ, а на сутринта са предавали тленните им останки на земята с вярата, че душите са се възнесли към своя Създател, към „Слънцето на Правдата“ Христос. От това време е останала практиката последованието за починалите християни в Църквата да се нарича панихида. Св. Йоан Златоуст обяснява значението на запалените свещи при погребението като израз на горещата вяра, надежда и любов в молитвите за починалия.
С отслабването на натиска и преследванията на християните от държавата заупокойното богослужение добива допълнително развитие и тържественост. Още дори преди излизането на Медиоланския едикт (313 г.) започват да се извършват тържествени траурни шествия. Телата на починалите започват да се внасят в храма, да се поставят в средата, срещу царските двери, с открито лице в посока изток, по подобие на молещите се християни, за да може душата на починалия да се моли заедно с живите си братя. По този повод св. Григорий Нисийски (4 в.), като съставя житието на своята сестра св. Макрина, казва, че девиците, стоящи в храма около тялото ѝ, прекъсвали псалмопението, за да се любуват на излъчващото благодатна светлина лице на светицата.
Най-ранните свидетелства, че в деня на погребението на починалия се е извършвала св. божествена Литургия са също от 4 в. Погребението на имп. Константин Велики е извършено след св. Литургия. По подобен начин са изпратени в последния си земен път св. Амвросий Медиолански и бл. Августин. Днес опелото за починали може да се извърши както след св. Литургия, така и след вечерната. Православната църква е създала няколко особени чина на опелото: за миряни, за монаси, за свещеници и за младенци.
Същността на панихидата се състои в молитвено поменаване на починалите наши отци, братя и сестри, тъй като никой освен Бог не е без грях и всички се нуждаем от молитвите на духовниците и събратята си за прошка на греховете и даруване на вечен живот, особено когато вече сме приключили земния си път и не можем да принасяме плодове на покаяние. По време на панихидата Църквата насочва вниманието на живите към възхождането на душите на починалите към Бога, разказва за това, как застават пред Божия съд и със страх и трепет изповядват делата си пред Сърцеведеца. Без да дръзва да предузнава всеправосъдната тайна на Божия съд над душите на нашите починали предшественици, Църквата ни разкрива основния закон на този съд – божественото милосърдие, като ни призовава към молитва за покойниците за прошка на греховете им и привличане на Божията милост.
Подбра: В. Каравълчев
