Из цикъл беседи на митр. Атанасий върху книгата на стареца Софроний (Сахаров) "Да виждаш Бога, както е"

Днес любовта е изключително популярна дума. Виждаме, че в името на любовта се вършат дори престъпления и други болестни неща, които биват прикривани под предлог, че се вършат от любов. Много често любовта се проявява като най-силната енергия на нашия егоизъм. Затова нерядко наблюдаваме следното явление - човек, който мисли, че обича другия, всъщност го мрази, не му оставя свобода, не го оставя да се усъвършенства в неговата независимост, в неговата персоналност, а иска да го покори, да заличи неговата индивидуалност поради привидно голямата си любов. Най-трагичното е, че не разбираме, че тази т. нар. любов не е истинска любов, а енергия на нашия болен егоизъм. Затова отците поставят като предпоставка за истинската любов смирението, което означава човек да не иска нещо за себе си, да не търси нещо за себе си, а единствено за другия. Защото любовта на Христос, любовта е щастие, което е несравнимо с нищо друго на света. Тя е такова състояние, толкова е богата, велика, неоценима, че няма нещо в света, с което може да я оприличим, да кажем, че тази любов изобщо прилича на нея. Отците са стигнали дотам да говорят за Христовата любов с най-дръзки думи и с най-смели образи, но и те не били достатъчно силни, за да изобразят реалността на Христовата любов. Това обаче е само единият аспект на любовта - като щастие, усъвършенстване на нашата личност.

Когато разговарям с деца в училищата, виждам, че някои от тях, повлияни от духа на епохата ни, не разбират Христовото послание, далеч са от духа на православното учение. Едно от тях ми каза: 

-  Задължително ли е това, за което говорите, да може да се преживее само в Църквата? Тоест, само там ли можем да станем щастливи? Само до Христос ли можем да бъдем радостни? Само ако създадем християнско семейство ли можем да се утвърдим в живота и да сме спокойни, да имаме цел и смисъл, чувство за мир? Не става ли и по друг начин? Няма ли друг път? Нима всички останали сме осъдени да се провалим?

И започват с различни философии - всеки казва това, което е чул или чел, в което вярва, което си представя. Въпросът сега не е да им възразяваш, да крещиш, убеждавайки ги, защото накрая разбираш, че дори не става дума за аргументи. Аргументи има, просто умът на младия човек използва твърде много въображението, работи прекалено много със самоубеждението, със самоуверената нагласа да изпита себе си: "Аз сам ще опитам и ще го постигна по друг начин! Не искам да правя това, което ми казваш!" Ако вникнем в това настроение, ще видим, че то е проявя на егоизъм, защото казва: "Ще докажа, че съм прав!". Знаете ли какво отговарям в такива случаи? Нямам какво да отговоря. И често пъти, тази моя немощ, това незнание, тази моя нищета дори ми харесват.

Без любовта всичко остава неопределено и незавършено. Любовта е „свръзката на съвършенството” (Кол. 3:14), първата и последна мяра и критерий за личностите, събитията и нещата. Казахме вече, че животът би могъл да се нарича любов и любовта – живот. „Твоята цел е животът и животът ти е любовта, тоест всеки друг (човек)”. Другият не е моят ад, а моят рай. Той става мой ад, когато аз не ставам негов рай. „Колкото повече се отдалечаваме помежду си, толкова повече се отдалечаваме и от Бога. . . и колкото повече се съединяваме с ближния, толкова повече се съединяваме с Бога”(Авва Доротей). „Не можеш да срещнеш Бога, освен в любовта към другия, която стига дотам да превърнеш неговата болка в своя, защото, ако Бог е любов, не може да живееш, освен в състояние на любов към другия”. Любовта е „път по-превъзходен” (1 Кор. 12:31; 13:1), в който християнският живот и евангелското съвършенство трябва да намерят своя израз: ако искаш да спасиш живота си, трябва да го загубиш. В истински свободната любов не просто изразяваме чувства и любопитстваме, а следваме пътя на кеносиса на Кръста, на оттеглянето от претенциите на индивидуалистичния живот, както и на приемането на изискванията на живота на другите.

Елена Костандис поставя наболели въпроси, които съпътстват живота на бездетното православно семейство. Не на всички тях може да бъде даден отговор, но те са покана за разговор към свещеници, многодетни майки, жени, на които Господ все още не е дал деца и такива, които все още не са готови да станат родители.

„Не отлагайте повече с децата, семейството без деца – не е семейство”. „Млади сте още, не бързайте да създавате деца, поживейте за себе си” – такива полярно противоположни изказвания чува всяка млада двойка, която встъпва в законен брак. Но дали тези изказвания са толкова противоположни? И в единия, и в другия случай съветниците са твърдо убедени: те знаят как е необходимо. Те знаят как е правилно. Всичко, което не се вмества в рамките на техните представи за младо семейство (за хубавото време, за вкусните баници – нужното да се подчертае, липсващото да се допълни), няма правото да съществува.

Старият Завет изобилства с примери за отношението към чадородието като към неотменим закон, даден свише. Любимата на съпруга си Рахил не може да стане майка, а нелюбимата Лия ражда синове един след друг. В отчаянието си Рахил (днес психолозите биха нарекли нейната постъпка опит за манипулация) дава слугинята, за да зачене тя дете от съпруга й Яков и да „роди на скута й”. Рахил упреква мъжа си: „Дай ми деца; ако ли не, умирам”. (Бит. 30:1 – бел. прев.), – и наистина умира по време на второто раждане.

Моята съпруга е дъщеря на свещеник. И отначало ми се струваше, че ще бъде много лесно да изградим истинско християнско семейство. Отваряш Библията и прочиташ на жена си: «жената да се бои от мъжа си», «жената да слуша мъжа си във всичко, като Господа» — и край! Въпросът за това кой е главният в семейството е решен окончателно и безвъзвратно.

Но животът много бързо ни показа, че тези думи не работят сами по себе си, а ако ги откъснем от всичко останало, казано в Св. Писание за брака, те могат да се използват като "благословение" за истински деспотизъм в семейството. Когато разбрах това, когато видях, че даже с много вярваща жена призивите за "послушание" не работят, се замислих. Нима Господ ми е дал най-лошата жена? И ето до какво откритие ме доведоха тези размисли.