Във всеки договор съществуват определени условия. Един договор между две страни, били те юридически или физически лица, предполага отговорност и на двете страни всяка от тях да изпълни своите задължения. Съществуват такива условия, които започват с „ако“. Ако ти направиш това, другият трябва да направи това, а когато той направи еди-какво си, ти трябва да направиш еди-що си. Но в съпружеския договор няма условия. Никъде в последованието на брака не се споменава „ако съпругът обича съпругата, тя остава в семейството“ или „ако съпругата се подчинява на съпруга си, само тогава той е обвързан със семейната връзка“. Бракът е обвързване без условия.

В повечето договори има условия за отказ. Тези условия казват, че ако едната от страните не изпълни задълженията си, тогава другата страна се освобождава от обвързаността си. В брака няма такива условия. Бракът няма никаква надежда да успее, ако не съществува обвързване на съпрузите без опасения и изчисления. Липсата на такъв вид обвързване осъжда брака на неуспех. Статистически, психологически и социални изследвания уверяват, че прочутите пробни бракове на Запад завършват с раздяла. Почти сигурно е, че ако някой иска да гарантира неуспех на своята брачна връзка, е достатъчно да „опита“ брак за една година преди да се определи. Съпружески връзки, от които липсва обвързването за осъществяването на съединението, рядко имат шанс да оцелеят. Много млади хора, които пристъпват към пробни бракове, твърдят, че имат намерение да запазят и заздравяват връзката си и, следователно, не се нуждаят от формализация и узаконяване на брака, нито от църковно тайнство, които те смятат за глупави и подтискащи условности. Истината обаче е, че всъщност те не са приели факта на стабилното обвързване помежду си. Държат вратата отворена. И когато се явят сблъсъците, неизбежни при всички тесни връзки, почти сигурно е, че съпрузите от пробните бракове ще се разделят и ще се отдадат отново на необвързано и затова празно търсене на други партньори, с които си мислят, че ще си подхождат повече. Нежеланието на тези хора да запечатат законно връзката си показва единствено, че свързването им един с друг е частично. Нито брачното свидетелство, нито сватбеното последование в църквата са формалности, а преди всичко – символи на отговорност. По този начин съпрузите заявяват публично това, което вече са си казали насаме, а именно че поемат някаква отговорност спрямо другия, не само когато става дума за красивите емоционални и духовни страни на семейния живот, но и при онези прозаични ежедневности, които са и толкова конфликтни – парите, собствеността, болестта.

В Църквата днес като че ли не е прието да се говори много за човешките чувства. Сякаш ако ги нямаше, човекът би бил някак „по-силен“ и „по-съвършен“. И така неусетно се изправяме в ролята на обвинител на Твореца, подобно на онзи несмислен философ, който казал: „Ако аз бях на мястото на Бога, щях да създам човека с по-съвършени сетива“.

Източник: Църковен вестник, 2001 г.

О. Михаил (Хаджиантониу) е роден през 1955 г. в гр. Пела, Гърция. Бил е монах в манастира „Симонопетра“ (на Света гора) от 1973 до 1988 г., а след това до 1998 г. пребивава в манастира „Св. Екатерина“ (на Синай). Понастоящем се подвизава в скит, близо до гр. Коринт.

Автор е на множество книги, сред които Послушанието и злоупотребата с него, Духовното старчество и самоусъвършенстването, Умната молитва и психическите заболявания в две части, Жената през погледа и мисълта на православния монах, Вергина и албанските въпроси, Слово на един монах в три части, Кризата на Гръцката църква или в капана на зилотизма.

Книгата му Антихристът е преведена и издадена на български език (София: „Вик`с Трейдинг“ ООД, 2001 г.).

Предлагаме на читателите откъс от една необичайна книга, чиято основна тема е не просто жената, а отношенията между мъжа и жената през погледа на един православен монах. Авторът споделя с читателите възгледите си по въпроси, които си задават много православни християни, като например на какво се дължи крахът на толкова много християнски семейства днес, при все че и двамата съпрузи са вярващи хора, защо сред „Христовите чеда“ изобилстват незрелите емоционално личности, комплексирани и неуверени в отношенията си с външния свят, защо вместо позитивни личности, които свидетелстват пред света радостта от живота в благодатта, лице на Църквата ни често стават потиснати и меланхолични християни, за които тъжният и съкрушен израз на лицето е задължителен признак на духовния човек.