Раждането на дете е много отговорна постъпка, която трябва да бъде плод на зряло решение. Човек се подготвя за това със съзнание за своето задължение спрямо идващия живот, така че да е в състояние да покрие житейските нужди на детето си, но и да даде възможност на личността му да се развие. С появата на децата в семейството поемаш служение – един вид дякония към други личности и трябва да имаш достатъчно сили за това начинание. По своя характерен начин подчертаваше тази отговорност старецът Паисий. Едно от неговите чеда, което се изповядваше при него, се запознал с девойка и пожелал да му я представи, за да ги благослови и така с неговата благословия да започнат брака си. В манастира Суроти старецът благословил и двамата, но накрая прибавил нещо, което те не очаквали:Цялата статия: Многодетните семейства
Размишлявах върху заглавие на рубрика, която любезно ми предложиха да водя. Ставаше дума за нещо от рода на “Сексът и християнството”. Но... някак не се съчетават тези две понятия, получава се явен дисонанс между тях. Не можем да ги произнесем заедно, без да изкривим смисъла на едното от тях. Излиза, че това са различни нива на възприемане на реалността... И какво от това – продъжавах да мисля по темата – нима християните живеят без секс? Очевидно не. Тогава ми хрумна изводът: където започва християнството, там свършва сексът. Но кой секс? Сексът в профанния смисъл на тази дума, сексът с ехидна усмивка, сексът-похот, сексът-техника, сексът като инструмент за манипулиране на хората. За християнството е характерно, че в него понятията се очистват, облагородяват, преобразяват. И в този ракурс – в християнството действително говорим не за секс, а за любов.
Предлагаме на нашите читатели откъс от новата книга на монах Михаил (Хаджиантониу) "Сексуалното възпитание в Православната църква днес", която излезе неотдавна на български език. В познатия вече на българския читател стил авторът приканва с усмивка да пристъпим към един откровен разговор за сексуалните отношения между половете, събеседници в който ще ни бъдат и много съвременни старци и известни духовници в Гръцката църква. Книгата не е наръчник с готови решения, а е покана за диалог, както с автора, така и с нас самите.
Енцикликата на римския папа Павел VI „Humanae vitae"1:, обнародвана през 1968 г., беше отговор на отдавна назрялата необходимост в Римокатолическата църква да се изясни въпросът за „контрола върху раждаемостта" - употребата на противозачатъчни средства, и да се потвърди съществуващата от по-рано категорична забрана за католиците да използват такива средства, съпроводена и с препоръка да се възползват от естествените възможности за тази цел. Енцикликата предизвика бурни реакции, които засегнаха и други въпроси, като например папския авторитет и целибата на духовенството. Представената по-долу беседа предлага възгледа на Сурожкия митрополит (за Великобритания на Руската православна църква) Антоний Блум по тези въпроси.2
Св. ап. Павел казва, че семейството е малка църква, т. е. че в него присъстват всички или поне основните черти на църковната любов. Има древен евангелски ръкопис, намиращ се в Кеймбридж, Англия, който съдържа няколко откъса, не влезли в обичайния евангелски текст. Един от тези откъси гласи, че попитали Христос: Кога ще дойде Царството Божие? – и Той отговорил: Царството Божие е там, където са двама – те вече не са двама, а един… Това разбира се, започва в семейството, защото такова единение, такава любов, каквито се изграждат в семейството, въпреки трудностите, въпреки нашата греховност, никъде няма да намерим. И разширяването на това единство трябва да се изгражда по образец на семейството, а не по някакъв теоретичен образец, т. е. общност от хора, които помежду си са се споразумели да бъдат единни, не могат да постигнат тази пълнота на единението, която съществува в семейството.
