4.7692307692308 1 1 1 1 1 Rating 4.77 (65 Votes)
Размишлявах върху заглавие на рубрика, която любезно ми предложиха да водя. Ставаше дума за нещо от рода на “Сексът и християнството”. Но... някак не се съчетават тези две понятия, получава се явен дисонанс между тях. Не можем да ги произнесем заедно, без да изкривим смисъла на едното от тях. Излиза, че това са различни нива на възприемане на реалността... И какво от това – продъжавах да мисля по темата – нима християните живеят без секс? Очевидно не. Тогава ми хрумна изводът: където започва християнството, там свършва сексът. Но кой секс? Сексът в профанния смисъл на тази дума, сексът с ехидна усмивка, сексът-похот, сексът-техника, сексът като инструмент за манипулиране на хората. За християнството е характерно, че в него понятията се очистват, облагородяват, преобразяват. И в този ракурс – в християнството действително говорим  не за секс, а за любов.

Именно християнството може да ни каже много за любовта. В Св. Писание откриваме удивителни прозрения, чрез които улавяме не само духовното, но и земното се изправя пред нас осмислено по нов начин. Да разгърнем Посланието на апостол Йоан – “Съвършената любов пропъжда страха... Който се бои, не е съвършен в любовта” (1 Иоан. 4: 18). А не е ли символично, че първото Си чудо – превръщането на водата във вино – Спасителят извършва именно на сватбено тържество (Иоан 2:11).


По този начин интимните отношения между мъжа и жената в християнството придобиват своя тайнствен, истинен и висш смисъл. Един от светите отци казва: “Да обичаш жената, означава да я виждаш такава каквато я вижда Бог”. Съвременен християнски писател добавя: “Да кажеш: “Обичам те”, означава да кажеш: “Ти никога няма да умреш”. “Наистина ли всичко при вас е така сухо и скучно?” – ще ми възразят съвременните еснафи. Но да помислим: нима целомъдрието отнема радостта? В богатия език на Свещеното Писание глаголът “да позная” обозначава две действия – да узная нещо и да се съединя с някого. Може би именно в това се крие висшата радост от интимността – във възвишения цикъл – опознаване-докосване-сливане – вечно, несекващо опознаване! А нали най-добрата възможност за непрекъснато вглъбяване в любовта – на телесно, емоционално и духовно равнище – се осъществява именно в благословения от Църквата нелицемерно моногамен брак. И може би от всички останали религии единствено християнството възприема брака като Тайнство, тоест той носи в себе си онзи мистичен смисъл, в който “двамата стават едно”.

На тези страници ще поразсъждаваме в какво се състои смисълът на сексуалното влечение, присъщо на нашата природа и как да го реализираме така, че да огрее света, който изнемогва от недостиг на любов. Ще разберем защо известно въздържание може да ни помогне за по-пълното и всеобхватно осъществяване на едно еротично оцветено чувство. Ще осъзнаем, че истинската любов e винаги безгрешна и свята, а животът – твърде кратък, за да се задоволим с фалш. И ще открием какво е имал предвид учителят на Църквата блажени Августин, когато казва: “Обичай Бога и прави каквото искаш”. Да започваме...

Интимност и духовност. Влюбеност и любов

Какво може да бъде по-далеч от истината от предразсъдъка за противопоставянето между духовността и секса? Може би цялата драма на съвременния човек се корени в това, че под влиянието на фарисейската култура той се е научил да разделя в себе си висшето от нисшето, сакралното от профанното, благочестивата тържественост от битовизма. Често човек с подобни представи или съзнателно лъже, като се превръща  в лицемер пред хората, но развихря въображението си в самота; или искрено смята себе си за безстрастен, докато в същото време потиснатото му либидо бушува, готово да опустоши всичко наоколо в удобен момент; или лукаво се оправдава: “В неделя ходя в храма, а през останалите дни, какво да се прави, слаб човек съм, а кой е без грях?” Подобни модели на мислене нямат нищо общо с християнството, нещо повече – те основателно отблъскват от Христа онези, които биха могли да станат Негови верни и радостни свидетели.

Какво мисли Църквата за интимните отношения между мъжа и жената, какво може да предложи тя за изцеление на болното общество? Болно? Несъмнено. И засиленият интерес към секса е един от симптомите на болестта. В медицината има поговорка: “Здравото сърце е сърцето, което не усещаш – все едно, че го няма”. Онова, което пари, безпокои, боли – показва необходимосттта от лечение. Сексът действително е обект на изострен интерес в наши дни и вероятно така е било винаги. Това означава само едно – че човекът все още не е осъзнал в пълна степен своята огромна свобода и отговорност; все още не е узрял духовно, за да приеме, че интимността хармонично се вплита в духовността, превръщайки се в удивителен източник на енергия, творчество и благодарност за безценния дар на пребиваването ни тук, на Земята.

Бог създава света. И в този свят Той създава Свой образ – човека. Това загадъчно същество – човекът, носи в себе си чертите на богоподобието наред със своята “земност” – причастността си към животинския свят. Но човекът дори биологично се отличава съществено от по-нисшите твари. Прост пример – животните са способни да оплождат в редки интервали от своя жизнен цикъл, докато човекът е открит към себеподобните си през по-голямата част от живота си. Този факт ни помага да осъзнаем, че човешкия стремеж към интимност не е напълно идентичен с инстинкта за размножаване у животните. Стремежът към близост, включително и на физическо ниво, е нещо много по-дълбоко и качествено различно. Той ни е дар от Бога, остава да проумеем какъв е смисълът на този дар.

На първи план може да ни се разкрие, че грижливо вложеният в нас стремеж към интимност е призив да излезем извън пределите на самите себе си. Да си представим колко студен и скучен би бил светът, ако хората не се стремяха един към друг. Колко красиви неща, подвизи, открития не биха се осъществили! Стремежът да разкриваме своята привлекателност изразява основната ни потребност – потребността от другия. Тя подтиква ленивите към действие, богатите – да споделят онова, което имат, талантливите – да даряват радост, тщеславните – въпреки всичко да правят добро. Поради потребността ни от внимание светът става по-уютен, по-разнообразен, по-красив.

Светците се отличавали от останалите с това, че умеели да откриват възвишен смисъл във всичко. Има един разказ за строг монах подвижник, който живеел в пустинята и заедно с учениците си отишъл в богат източен град. По пътя срещнали процесия, съпровождаща известна куртизанка, която седяла на носилка. Старецът дълго гледал след нея и накрая заплакал. На въпросите на учениците си той отговорил: “Как прекрасна е тя и как нищожен съм аз! Ако можех да посветя за спасението на душата си толкова време и усилия, каквито тя полага в грижи за своята външност, бих се приближил към Бога”. Да отбележим – нито дума на упрек, само поразително смирение и готовност да се учиш от всеки, когото срещаш по пътя си.

Великият християнски писател Достоевски, размишлявайки върху най-ужасните форми на разврат, достигнал до своето кредо: “Красотата ще спаси света”. Поривът към красота във всичките й проявления е втория пласт на възприемане на интимността от перспективата на духовността. Френският крал Людовик, канонизиран от католическата църква, веднъж казал пред поданиците си: “Вие, жени, обличайте се красиво, за да ви обичат мъжете ви”. Странно е да чуеш тези думи от светец, нали. Но в това е и смисълът на красотата – като преддверие към любовта.

А какво е любовта? Не очаквайте от мен отговор на въпроса, лежащ в основата на човешкото битие. Можем само да предположим, че онова, което наричаме “любов” невинаги се оказва действително любов. Ще илюстрираме това с феномена на влюбването. Вероятно това състояние е познато на всички. Да си спомним думите на поета: “Влечението е вид болест”. Обща разгорещеност, вътрешен дискомфорт, безпокойство... Мислите постоянно се връщат към обекта на страстта. Предишните интереси и близки хора отстъпват на втори план. Времето, което не е свързано с присъствието на любимия или любимата, се обезценява. Чувствата, насочени към обекта на влюбеност, са изострени до краен предел. Всичко останало губи своята актуалност, престава да ни интересува. Делим събитията на две – тези, които имат отношение към  любимия, смятаме за изключително важни, а онези, които нямат – престават да ни вълнуват.

Във влюбеността можем да отбележим няколко аспекта, които имат действително духовен смисъл. Първият – ние отделяме любимия от останалия свят. Вероятно, ако бяхме добри християни, бихме били влюбени във всеки човек, в този смисъл, че бихме го виждали прекрасен и неповторим, какъвто го вижда и неговият Създател. Второ – когато сме влюбени, сме готови да се жертваме. Най-големият грях в християнството е гордостта, тоест прекомерно раздутото “аз”, което измества всичко останало. Така че когато сме влюбени, мислим повече за друга личност.  Подобно жертване на удобството, състоянието, здравето, времето, а понякога и на чувството за самосъхранение, ни напомнят християнския принцип: “Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан 15:13 – бел. прев.). Това е наистина много деликатен момент. Но тук е важно да не се объркаме. Действително ли за другия сме готови да отдадем живота си, или за другия, отнесен към нас? С други думи, не го ли правим заради собствените си чувства? Ако е така, излиза, че не е заради другия, а заради собствената ни личност, проектирана върху него. Това е капанът на “непросветената” влюбеност.

Но кардиналната разлика между влюбването и истинската любов е, че влюбването е винаги частично. То не обхваща образа на другия в цялост, а му приписва нереални качества. За влюбения е непоносима мисълта, че обектът на неговата страст ходи, да речем, в тоалетната. В същото време истинската любов приема другия цялостно – с неговите силни и слаби страни, с красотата и страданието му. И често именно битът, всекидневният съвместен живот се явяват онзи реактив, който безпогрешно ни разкрива истинския характер на чувствата – влюбването отминава, а любовта става по-богата, по-чувствена, по-интензивна, въпреки че може да се прояви в различни форми.

Традиционен християнски брак описва Н. В. Гогол в прекрасната повест “Старосветские помещики”. Да си припомним тези мили старци, които по волята на писателя откриваме в последния етап от добродетелното им съпружество. Как грижовни и ласкави са те един към друг и как много и разнообразно се хранят. Запознатият с психологията съвременен читател без усилие ще си представи младите им години и благородно ще завиди колко ли прекрасен, богат и непринуден, без загуба на целомъдрие е бил интимният им живот.

И тук ни се разкрива третият аспект от духовния смисъл на любовта – преобразяването на личността и нейното приближаване до Бога чрез другия. В това е мистиката на любовта. Докосването до Твореца чрез цялостното приемане на другата личност – физически, емоционално, интелектуално, духовно. И може би, в крайна сметка, друг път към Бога няма...   

Превод: Радостина Ангелова