Древната Църква и римското право

Римляните са разбирали брака на първо място не като средство за осигуряване на  потомство, а като съглашение между две свободни в избора си страни. Известният принцип на римското право, според който „бракът не е общение, а съгласие“ (nuptius non concubitus, sed consensus facit), както и тезата на Модестин, че „съжителството със свободна жена представлява брак, а не конкубинат“ – от което следва, че съжителството с робиня, нямаща право да даде свободно съгласие, при никакви условия не може да се нарече брак – са залегнали в основата на гражданското право на всички съвременни цивилизовани страни. Същността на брака се вижда в съгласието, което от своя страна придава значимост и законност на брачния договор.

Фактът, че съгласно Римското право бракът се е сключвал между две свободни страни, предполага значителен социален прогрес, особено в сравнение с възгледите за брака в други цивилизации на Древния свят. Това е дало правни основания за повсеместната еманципация на жените и правното им равенство с мъжете.

Днес психолози и социолози анализират безрадостния семеен живот и са разтревожени от неустойчивостта на брака и от болката, която тази неустойчивост причинява както на съпрузите, така и на децата. Това е така, защото изначалният смисъл на брака днес се оказва неразбираем за хората. Мнозина разглеждат брачната институция просто като частен договор и му придават утилитарен характер. Някои разглеждат брака от чисто социално-държавна гледна точка. При нея семейството се превръща в малка частица, клетка от държавния организъм, натоварена с голяма тежест, често не по силите ѝ.

Психологията и социологията обаче, изхождайки от своите области, които са ограничени от постановката на проблемите и областите на изследване, не могат да достигнат до пълнотата на брака и неговото предназначение както това е разкрито в опита на Църквата.

Водена от спасителната си мисия в света, Църквата отрежда на брака специално място, дава на мъжа и жената, встъпващи в брак, особено благословение наречено „тайнство“, а тайнство по думите на св. Николай Кавàсила са вратата, през която Христос се връща отново, за да пребивава в Своята Църква. Изхождайки от това, тайнството не е религиозна форма на „регистрация“, а живо общение с Христос.