Ако има нещо, на което всички сме били свидетели, то това е крахът на детското възпитание, който се дължи не на липса на желание у родителите (горко им, ако е така), а на факта, че много често нашите методи за възпитание показват нещо много трагично - а именно, че не познаваме кои са нашите деца, колкото и странно да звучи това. Думата „възпитание” идва от глагола "αγω", което означава водя. Актуалният въпрос е дали реално знаем къде искаме да отведем децата си, какви искаме да станат, дали имаме ясно разбиране и път. На практика възпитанието се оказва едно пътуване, но реално не натам, където искаме да ги отведем. Обичам много децата и повече от 30 години съм близо до тях и като свещенослужител, и като преподавател, и като директор на училище с много проблеми, като така имах възможността да общувам с децата, а и досега общувам с тях. Изпитвам особена радост, но и много голяма надежда, когато влизам в клас да говоря с децата – деца, които днес са считани за  бунтари, неукротими, и оставам поразен и трогнат, когато виждам същите тези деца да внимават с вниманието на дете, на което разказваш приказка. Това показва тяхната жажда за истината, показва, че всъщност много пъти децата ни не знаят много важни неща, които всъщност искат да знаят. Винаги ще си спомням спонтанната реакция на една ученичка от гимназията, която вдигна ръка и каза:

В Стария Завет Бог дава заповеди на хората главно по негативен начин, чрез забрана: не трябва  да лъжеш, да крадеш, да пожелаваш нещата на твоя съсед. Тоест, Бог учи на доброто чрез забрани, докато в Новия Завет Христос говори по друг, изцяло положителен начин, с положителен подход, вече не под формата на  заповеди, в които се казва „не!” на едно или друго нещо. Христос учи, че човекът, който е милостив, кротък, търпелив и казва истината, е блажен. Факт е, че заради  негативния подход на забраните немалко млади хора казват:

- Защо да ходя на църква, след като там ще слушам постоянно: „Не прави това, не прави онова!”

Забранява се едно, забранява се друго и се оказва, че да бъдеш в Църквата е някак си трудно и отблъскващо. Човекът влиза или иска да влезе в определено пространство и какво вижда пред себе си? Един списък със забрани и нареждания – това наистина изглежда трудно и не може да го привлече, особено ако е млад. Начинът, по който заповедите присъстват конкретно в Стария Завет, естествено, не е привлекателен, но те се отнасят към първото духовно движение на човека, за да може той да се изтръгне от оковите, които го държат в плен, от страстите и от греховете. Обикновено първото движение трябва да бъде рязко и отрицателно. С други думи, човек трябва да вземе един меч и  да отсече рязко връзката със своите  грехове. Това е така, защото когато човек е замаян от действието на страстите, той не може да разбере защо е щастлив другият, който например дава милостиня – щастлив е, защото обича Бога. Човек може да разбере това и други подобни неща, когато има известна свобода в себе си, когато има известен уют, известно знание и опит какво означава Бог. Когато не е вкусил Бога, той не може да разбере защо си радостен, когато отиваш в храма, гледа те и си мисли: „Какво му става, че така се радва, като отива в храма?”. Много пъти наблюдаваме това при родителите, които имат деца. В определен момент детето взема решение – или в крайна сметка има някаква повратна точка и променя целия си живот и влиза в Църквата. А родителят не може да го разбере:

Какви критерии трябва да имаме предвид, когато някой реши да създаде семейство

Темата за Брака е изключително важна. Много сериозно нещо е човек да избере своя спътник в живота. Много важно, сериозно и изискващо голямо внимание е преди да кажеш каквото и да е на другия човек, преди да отвориш устата си да обещаеш нещо или да му кажеш: „Искам те!”, или „Искам да се оженя за тебе!”, или какво и да е от тези неща, да бъдеш достатъчно сигурен в думите си. Ако не си 1000 % сигурен, по-добре нищо не казвай, изчакай малко, така че постепено да се увериш в намерението си, за да  го кажеш и това да бъде нещо сигурно и трайно.

Трудно е да се говори за критериите за този избор. Когато трябва да живееш с даден човек, го оглеждаш от всички страни, а не само от една. Не е достатъчно да е църковен човек. Не забравяйте, че и църковните хора могат да бъдат чепати, може да е църковен човек, но да не става за брак, да не е човек, с който да можеш да живееш, да е своенравен, егоист, да не те разбира, да е студен,  да е тесногръд. Не е достатъчно, че ходи на църква - това не е признак, че е способен на брак; или поне за теб; за други може да е подходящ. Това не означава, че е подходящ за всички.

Въпросът дали хората „се раждат със сексуалната си ориентация” често е представян като основен проблем за хомосексуалните права. Ако „това е начинът, по който ме е създал Господ”, казват защитниците, то това не е ничия друга работа. Консерваторите обикновено отговарят, че сексуалното предпочитание не е вродено, а е избор, и затова не заслужава специална защита.

Но вижте по колко много начини може да се развие въпросът. На първо място, налице е проблемът с NAMBLA, който кара дори гей активистите да чувстват, че трябва да има някакви граници в това как се изразява сексуалността. Мъже, които правят секс с момчета тийнейджъри – това е достатъчно тревожно само по себе си; ами ако някой заяви, че е роден с ненаситно влечение към петгодишни момиченца? Или може да задоволи сексуалния си апетит, само ако партньорът е малтретиран? Гладът на тялото може да тръгне по много пътища и във всякакви посоки; ако контекстът е гняв, а не секс, това ще доведе до малтретиране или убийство. Ако приемем принципа, че „телесните импулси не бива да се отхвърлят”, ще си навлечем огромни неприятности.

Подобна нелогичност мори и консервативната страна. Откога вярваме, че понеже едно поведение е следствие на избор, не трябва да се защитава от закона? Християните искат да им се позволи да си държат Библията върху бюрата си на работата, или да обучават децата си у дома. Но ако това е просто избор, а не генетична принуда, не заслужават ли защита? Това е друга предпоставка, която подлежи на дискусия.

Трябваха ми около 200 мили да призная, че съм сгрешила. Няколко часа преди това трясках вратите из къщата, раздразнена, че закъснявам и тръгвам сама на път с колата дезорганизирана, притеснена, оплакванията ми постепенно се увеличаваха, докато не обхванаха всичко, за което можах да се сетя по отношение на бедния ми съпруг. Не знаех защо е виновен, но ако ми дадяха минутка, щях да измисля нещо. Разбира се, най-голямото престъпление е, че не ме разбира. Разбира се, основната причина бе, че аз действах нелогично.