Най-тежко е, когато човек трябва да погледне в лицето своята отговорност. Когато някой ден се завърне у дома и намери бележка на масата, че жена му много съжалява, но не вижда друг изход, освен да го напусне (взела е и ключовете от колата); когато „детето“ е заминало да поработи малко в чужбина, а ето че започва да се обажда по телефона един път на шест месеца  от някоя далечна наркоманска комуна (за пари, естествено); когато не ти остава друго, освен да се кандидатираш за депутат, за да ковеш закони за другите там, където сам си се провалил...

Да се опитаме да бъдем честни към себе си: колцина от нас, мъжете, се оказахме на висотата на отговорността, която ни е поверена? Обичахме ли жените си, борихме ли се за тях и с тях, когато им беше нанагорно или ги оставяхме „кавалерски“ те да се справят с трудностите? Изслушвахме ли ги търпеливо и внимателно, как споделят с нас своите болки и проблеми, или бяхме втренчени в някой екран, който ни интересуваше много повече от „безкрайните женски истории“? Бяхме ли винаги налични за своите деца или се измъквахме с оправданието, че това не е мъжка работа („Нали знаеш, скъпа, не разбирам от подобни неща...“)? Трябва ли тогава да сме толкова изненадани от писмото на масата и от гласа на онова същество по телефона, в коeто не разпознаваме нашето дете?

Сряда, 11 февруари 1976 г.[1]

… Съвременната култура мята върху съзнанието ни, върху нашия „изначален“ опит, ласото на принципите, които – макар да ни изглеждат „положителни“ – са на дело отрицателни и не произтичат от никакъв опит. „Всички хора са равни“ – ето го един от корените, най-неистинното от всички съждения a priori. Или: всички хора са свободни. Или: любовта винаги е положителна (оттук например оправдаването на хомосексуализма и пр.). Всяко ограничение е репресивно. Докато самите християни приемат всички тези „принципи“ и културата, построена върху тях, не е възможно да разсъждаваш за невъзможността на женското свещенство, без да се самозалъгваш и да звучиш лицемерно. Казано накратко, ако се тръгне от някакво отвлечено, несъществуващо, натрапено на природата равенство между мъжете и жените, то никаква аргументация не е възможна. А това означава, че трябва да се започне с разобличаването на самите тези принципи като лъжливи – за свободата, за равенството и пр. – лъжливи именно в своята отвлеченост, „измисленост“. Трябва да бъде отхвърлена цялата съвременна култура в нейните духовни – лъжливи и дори демонични – предпоставки. Най-дълбоко лъжливият от всички е принципът на „сравняването“, който лежи в основата на патоса за равенството. Със сравняване не се постига нищо и никога, то е източник на зло, т. е. на завист (защо аз не съм като него), след това на злоба и накрая, на въставане и разделение.

Из цикъл беседи на митр. Атанасий върху книгата на стареца Софроний (Сахаров) "Да виждаш Бога, както е"

Днес любовта е изключително популярна дума. Виждаме, че в името на любовта се вършат дори престъпления и други болестни неща, които биват прикривани под предлог, че се вършат от любов. Много често любовта се проявява като най-силната енергия на нашия егоизъм. Затова нерядко наблюдаваме следното явление - човек, който мисли, че обича другия, всъщност го мрази, не му оставя свобода, не го оставя да се усъвършенства в неговата независимост, в неговата персоналност, а иска да го покори, да заличи неговата индивидуалност поради привидно голямата си любов. Най-трагичното е, че не разбираме, че тази т. нар. любов не е истинска любов, а енергия на нашия болен егоизъм. Затова отците поставят като предпоставка за истинската любов смирението, което означава човек да не иска нещо за себе си, да не търси нещо за себе си, а единствено за другия. Защото любовта на Христос, любовта е щастие, което е несравнимо с нищо друго на света. Тя е такова състояние, толкова е богата, велика, неоценима, че няма нещо в света, с което може да я оприличим, да кажем, че тази любов изобщо прилича на нея. Отците са стигнали дотам да говорят за Христовата любов с най-дръзки думи и с най-смели образи, но и те не били достатъчно силни, за да изобразят реалността на Христовата любов. Това обаче е само единият аспект на любовта - като щастие, усъвършенстване на нашата личност.

Когато разговарям с деца в училищата, виждам, че някои от тях, повлияни от духа на епохата ни, не разбират Христовото послание, далеч са от духа на православното учение. Едно от тях ми каза: 

-  Задължително ли е това, за което говорите, да може да се преживее само в Църквата? Тоест, само там ли можем да станем щастливи? Само до Христос ли можем да бъдем радостни? Само ако създадем християнско семейство ли можем да се утвърдим в живота и да сме спокойни, да имаме цел и смисъл, чувство за мир? Не става ли и по друг начин? Няма ли друг път? Нима всички останали сме осъдени да се провалим?

И започват с различни философии - всеки казва това, което е чул или чел, в което вярва, което си представя. Въпросът сега не е да им възразяваш, да крещиш, убеждавайки ги, защото накрая разбираш, че дори не става дума за аргументи. Аргументи има, просто умът на младия човек използва твърде много въображението, работи прекалено много със самоубеждението, със самоуверената нагласа да изпита себе си: "Аз сам ще опитам и ще го постигна по друг начин! Не искам да правя това, което ми казваш!" Ако вникнем в това настроение, ще видим, че то е проявя на егоизъм, защото казва: "Ще докажа, че съм прав!". Знаете ли какво отговарям в такива случаи? Нямам какво да отговоря. И често пъти, тази моя немощ, това незнание, тази моя нищета дори ми харесват.

Какви проблеми имат хората, колко мъки, колко болки. Какво да правиш? Надяваш се на Бога, доверяваш се на Христос, заемаш мястото си във вселената и казваш: Господи, мястото ми е тук, не мога да съм по цялата земя, не мога да преследвам детето си… Какво да правя? Моля се, Христе мой. Моля се на Тебе, Който си навсякъде и всичко изпълваш, аз не съм навсякъде, аз живея у дома, на конкретна улица. Не мога да отида някъде другаде, не мога да тичам и да гоня детето си, жена си, мъжа си, който е кривнал или жена ми, която се е забъркала в нещо. Слушаш различни неща в изповедта, различни неща се случват. Молитва, непрестанна молитва да отправяме, да казваме: Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Господи Иисусе Христе помилуй детето ми, жена ми, мъжа ми, всички хора. И да помниш, че всички са много добри. Не съществува лош човек, и твоето лошо дете – помниш ли, че веднъж говорихме за това? – то е много добро. Просто трябва да стане по-добро и да се видят тези тайни, които го скриват, и тази красота, която сега е покрита с пороци, с плевели и с тръни, но под тези плевели съществува красота, изящество, хубост. Зад всяко лошо дете има красота. Но само Христос вижда това.