Мо­же би вие ня­ма­те де­ца или ва­ши­те ве­че са го­ле­ми. Въз­мож­но е до­ри да има­те из­к­лю­чи­тел­но крот­ки де­ца, ко­и­то се­дят на ед­но мяс­то и не шук­ват през ця­ло­то бо­гос­лу­же­ние, но със си­гур­ност не всич­ки имат ва­шия къс­мет. Мно­го де­чи­ца прев­ръ­щат бо­гос­лу­же­ни­е­то в ис­тин­с­ко из­пи­та­ние за сво­и­те ро­ди­те­ли, пък и за ос­та­на­ли­те бо­го­мол­ци в хра­ма. Пи­та­ме се: стру­ва ли си изоб­що да хо­дим, щом и за нас, и за нев­ръс­т­ни­те ни де­ца  бо­гос­лу­же­ни­я­та се прев­ръ­щат в мъ­че­ние. И ако ­ да, от как­ва въз­раст мо­же да ста­ва то­ва, кол­ко чес­то и за кол­ко вре­ме?  

“Ти не ме слу­шаш”, е най-чес­то­то оп­лак­ва­не в се­мейс­т­во­то и меж­ду при­я­те­ли. Мо­же би за­що­то чо­век ин­с­тин­к­тив­но усе­ща, че да те оби­чат, оз­на­ча­ва и да те из­с­луш­ват как­то тряб­ва, от­да­вай­ки ти ця­ло­то си вни­ма­ние.

Кой съм аз? Он­зи ли, на когото му “ид­ва от­вът­ре” да се ка­ра с хо­ра­та, или он­зи, кой­то ис­ка да има мно­го при­я­те­ли и да не огор­ча­ва близ­ки­те си? Он­зи ли, кой­то не ис­ка да се впря­га мно­го в уче­не, или он­зи, кой­то ис­ка да знае, да мо­же и да ус­пее в жи­во­та? Он­зи ли, на кого­то му се ис­ка да из­ме­ни, или он­зи, кой­то ис­ка да ос­та­не ве­рен? Как да пос­тъ­пя, за да бъ­да мак­си­мал­но се­бе си? И в край­на смет­ка: Как да бъ­да се­бе си, ка­то не знам кой съм аз?

Какво е старостта? Тежка и продължителна зима, за която отрано трябва да се подготвим, или дългоочаквана пролет, прелюдия към същинския живот на пребогатото слънчево лято, когато никой не оскъдява, каквото е животът в Бога?
Може би ни е рано да мислим за старостта, а може и да сме закъснели? Едно е сигурно: колкото и здравословно да живеем, колкото и да се опитваме да спрем времето няма да се усетим кога ще остареем: ще отслабнат силите ни, зрението ни, слуха ни. Все по малко неща ще можем да вършим и все повече усилия ще ни коства това, все повече ще се стеснява периметърът ни от дейности, места познанства и цели. Ние имаме единствено избора да роптаем или да се примирим, да приемем старостта като трагедия или с благодарност.

 В есе­то си “Х­ляб вмес­то ка­мъ­ни” Ел. Шус­лър­-Фи­о­рен­ца от­с­то­я­ва по­зи­ци­я­та, че “Биб­ли­я­та не са­мо е на­пи­са­на с ду­ми­те на мъ­же­те, но и слу­жи да се ле­ги­ти­ми­ра пат­ри­ар­хал­на­та власт и по­тис­ни­чес­т­во, до­кол­ко­то тя “п­ри­да­ва” на Бог мъж­ки пол и оп­ре­де­ля вър­хов­на­та ре­ал­ност в мъж­ки тер­ми­ни, ко­и­то пра­вят же­ни­те не­ви­ди­ми или ги мар­ги­на­ли­зи­рат.” Ав­тор­ка­та са­мо­у­ве­рено за­я­вя­ва, че се опит­ва да раз­ра­бо­ти “ед­на фе­ми­нис­т­ка биб­лейс­ка хер­ме­нев­ти­ка, т. е. те­о­рия, ме­тод или пер­с­пек­ти­ва на раз­би­ра­не и тъл­ку­ва­не. Та­ка бих ис­ка­ла, пи­ше тя, да доп­ри­не­са за фе­ми­нист­ко­то ар­ти­ку­ли­ра­не на ед­на но­ва на­уч­на па­ра­диг­ма в тъл­ку­ва­не­то на Биб­ли­я­та и те­о­ло­ги­ята.