Ед­ва ли има чо­век, кой­то в ня­кой миг от жи­во­та си да не си е за­да­вал въп­роса има ли смисъл да живея още. Ако досега той не е заставал с цялата си острота пред нас, то кой ни гарантира, че така ще бъде винаги? Как­во ка­ра хо­ра­та да стиг­нат дотам, че да се от­ка­жат съз­на­тел­но от най-цен­но­то, ко­е­то при­те­жа­ват и без ко­е­то гу­бят и всич­ко ос­та­на­ло; как­во ги ка­ра да се от­ка­жат от най-цен­ния си дар ­ дар, кой­то са­мо вед­нъж се по­лу­ча­ва и кой­то за­гу­бят ли, гу­бят за­ви­на­ги (бук­вал­но за веч­ност­та)? Как ста­ва та­ка, че жи­во­тът в под­ред­ба­та на  при­о­ри­те­ти­те им по­па­да по-нис­ко от дос­тойн­с­т­во­то, чест­та, мяс­то­то в об­щес­т­во­то... Как­во ка­ра да по­сег­нат на жи­во­та си и мла­ди хо­ра в раз­ц­ве­та на си­ли­те си, и до­ка­за­ли се­бе си мъ­же и же­ни, и въз­рас­т­ни омъд­ре­ли хо­ра, ко­и­то би тряб­ва­ло да це­нят все­ки ден от жи­во­та си?

В Руската православна църква като покровители на любовта и верността се почитат св.  Петър и Феврония Муромски. Светите съпрузи се прославили с благочестието си. Починали в един и същи ден  25 юни 1228 г., като преди това приели монашеско пострижение с имената Давид и Ефросиния. Телата им били положени в общ гроб.  Светите Петър и Феврония са образец за християнско съпружество. Тяхната любов победила всички изпитания и те останали заедно не само в земния си живот, а и в отвъдния. С молитвите си те изпросват Божието благословение над встъпващите в брак и младите съпрузи.

14 февруари е ден на влюбените. Влюбването нещо лошо ли е от гледна точка на Православието? Нима Църквата ни се състои само от монаси? Само монашеският път ли е спасителен и нима влюбването не трябва да се съпровожда с молитва?

Разбира се, повечето от тези, които празнуват деня на влюбените, дори не помислят да се молят на свети Валентин... Но точно тук е мястото Църквата да заяви: “Как може в деня на св. Валентин да не запалим свещичка на светеца и да не му се помолим?!” Традицията за празника у нас е все още неустановена, затова е изменчива, пластична и Църквата, вместо да мърмори, може да окаже влияние на формирането й.

Историята за Ромео и Жулиета описва бебешката фаза на една любов, да кажем, периода на кърменето. Тя завършва със смъртта им и не продължава нататък, защото може да се предвиди, че когато порасне сукалчето, то ще се превърне в мошеник, а любовта няма да издържи изпитанията на времето. И зад розовите облаци на красивата приказка прозира болка и горчивина. Няма по-голяма болка от очакваното предателство на една голяма любов.

За да устои любовта, тоест, за да се превърне в зряло и устойчиво чувство, са нужни уравновесени сърца. Според православното аскетично предание никоя личност не е здрава и уравновесена, докато не е преминала лечението на Светия Дух. Православното предание в здравата си форма, а не във вид на канони и отживели разбирания, облагородява човека, стреми се да засили волята му и най-вече да развие умереност и разсъдливост. Онова, което предава и осъжда на смърт любовта, е егоистичното поведение. За да оцелее любовта, за да разцъфти и даде плодове, са нужни умереност, мъдрост и смирение. Истинското смирение и мъдрост обаче са резултат на лечение и идват като плод на нашето общение със Светия Дух. В ежедневието си днешния човек не познава смирението, но и няма откъде другаде да се научи на него освен от православната аскетична традиция.