14 февруари е ден на влюбените. Влюбването нещо лошо ли е от гледна точка на Православието? Нима Църквата ни се състои само от монаси? Само монашеският път ли е спасителен и нима влюбването не трябва да се съпровожда с молитва?

Разбира се, повечето от тези, които празнуват деня на влюбените, дори не помислят да се молят на свети Валентин... Но точно тук е мястото Църквата да заяви: “Как може в деня на св. Валентин да не запалим свещичка на светеца и да не му се помолим?!” Традицията за празника у нас е все още неустановена, затова е изменчива, пластична и Църквата, вместо да мърмори, може да окаже влияние на формирането й.

Историята за Ромео и Жулиета описва бебешката фаза на една любов, да кажем, периода на кърменето. Тя завършва със смъртта им и не продължава нататък, защото може да се предвиди, че когато порасне сукалчето, то ще се превърне в мошеник, а любовта няма да издържи изпитанията на времето. И зад розовите облаци на красивата приказка прозира болка и горчивина. Няма по-голяма болка от очакваното предателство на една голяма любов.

За да устои любовта, тоест, за да се превърне в зряло и устойчиво чувство, са нужни уравновесени сърца. Според православното аскетично предание никоя личност не е здрава и уравновесена, докато не е преминала лечението на Светия Дух. Православното предание в здравата си форма, а не във вид на канони и отживели разбирания, облагородява човека, стреми се да засили волята му и най-вече да развие умереност и разсъдливост. Онова, което предава и осъжда на смърт любовта, е егоистичното поведение. За да оцелее любовта, за да разцъфти и даде плодове, са нужни умереност, мъдрост и смирение. Истинското смирение и мъдрост обаче са резултат на лечение и идват като плод на нашето общение със Светия Дух. В ежедневието си днешния човек не познава смирението, но и няма откъде другаде да се научи на него освен от православната аскетична традиция.

Мо­же би вие ня­ма­те де­ца или ва­ши­те ве­че са го­ле­ми. Въз­мож­но е до­ри да има­те из­к­лю­чи­тел­но крот­ки де­ца, ко­и­то се­дят на ед­но мяс­то и не шук­ват през ця­ло­то бо­гос­лу­же­ние, но със си­гур­ност не всич­ки имат ва­шия къс­мет. Мно­го де­чи­ца прев­ръ­щат бо­гос­лу­же­ни­е­то в ис­тин­с­ко из­пи­та­ние за сво­и­те ро­ди­те­ли, пък и за ос­та­на­ли­те бо­го­мол­ци в хра­ма. Пи­та­ме се: стру­ва ли си изоб­що да хо­дим, щом и за нас, и за нев­ръс­т­ни­те ни де­ца  бо­гос­лу­же­ни­я­та се прев­ръ­щат в мъ­че­ние. И ако ­ да, от как­ва въз­раст мо­же да ста­ва то­ва, кол­ко чес­то и за кол­ко вре­ме?