Размишлявах върху заглавие на рубрика, която любезно ми предложиха да водя. Ставаше дума за нещо от рода на “Сексът и християнството”. Но... някак не се съчетават тези две понятия, получава се явен дисонанс между тях. Не можем да ги произнесем заедно, без да изкривим смисъла на едното от тях. Излиза, че това са различни нива на възприемане на реалността... И какво от това – продъжавах да мисля по темата – нима християните живеят без секс? Очевидно не. Тогава ми хрумна изводът: където започва християнството, там свършва сексът. Но кой секс? Сексът в профанния смисъл на тази дума, сексът с ехидна усмивка, сексът-похот, сексът-техника, сексът като инструмент за манипулиране на хората. За християнството е характерно, че в него понятията се очистват, облагородяват, преобразяват. И в този ракурс – в християнството действително говорим  не за секс, а за любов.

Продължение от част І

По какъв начин Църквата предава на хората и ги възпитава в това отчество, чрез което между тях отново да се утвърди не-проядената от егоизъм святост на живота и човекът да се роди духовно за вечен живот? За това говори цялото й битие и цялата й методология, и богочовешкото отношение към човека и света. Нейното отчество, независимо дали става дума за Божието отчество или за благодатното отчество на пророците, апостолите, светите отци и духовния отец, не е отчество на завладяването, тиранията и господство над човешките съвести и души, а е отчество в родилни мъки с неизразимо смирение и човеколюбиво себе-пожертвувание за другия. Ако физическото раждане създава неразривни връзки между бащата, който ражда и синът, който се ражда, толкова повече това важи за духовното раждане, на което физическото е само блед символ. За да бъде истинско, то трябва да представлява общение не само в славата и властта Христови, но най-напред в Неговата кръстна смърт и в страшното слизане в Бого-отчуждения ад.

 

Нашето време се отличава с незапомнен в историята бунт срещу всякакъв авторитет.  Какъвто и да е авторитетът: религиозен или морален, обществен или семеен – той е поставен под въпрос и е в дълбока криза. Тази всеобща криза е обхванала и възпитанието, неговите ценности и цели. И тук всичко е “поставено под въпрос”, по думите на известния педагог Пол Лангрън. Създава се впечатление, казва той, “сякаш човечеството е прерязало своите въжета и се е впуснало в огромна авантюра, на която не се виждат ясно нито основата, върху която се развива нито целите, които иска да постигне”. Авторитетът се е превърнал в символ на насилието и принудата. “Какво е авторитетът, какво е Бог?” – пишеше на стените на Сорбоната по време на студентските размирици през май 1969 г. В продължението пишеше “И едното и другото са представа за бащата, чиято естествена функция е насилничеството”.

Предлагаме на нашите читатели откъс от новата книга на монах Михаил (Хаджиантониу) "Сексуалното възпитание в Православната църква днес", която излезе неотдавна на български език. В познатия вече на българския читател стил авторът приканва с усмивка да пристъпим към един откровен разговор за сексуалните отношения между половете, събеседници в който ще ни бъдат и много съвременни старци и известни духовници в Гръцката църква. Книгата не е наръчник с готови решения, а е покана за диалог, както с автора, така и с нас самите.

Текст от книгата можете да прочетет - тук.

Децата от всички векове, всички страни, всички времена и народи играят. Игрите са толкова естествени, така нужни за физическото, интелектуалното, емоционалното, моралното и социалното им развитие, че нищо чудно “инстинктът за игра” да е изначално вложен от Твореца в биологическата програма на високоразвитите същества.

Днес все по-рядко човек може да види групи играещи деца по улиците и междублоковите пространства. Нашите деца все повече заменят традиционните подвижни и интелектуални игри, с които са израсли поколения наред, с нов тип игри – екранни, които грабват вниманието им и с часове ги приковават към екрана на GSM-и, компютри, телевизори. Родителите са доволни: децата не вдигат шум, не ни разхвърлят къщата, не се мотаят по улицата и няма никаква опасност да си разбият главата или да си олющят коленете. При това производителите и разпространителите на видео- и компютърни игри уверяват, че те спомагат за развитието на разни умения у децата.
Но могат ли тези игри да заменят традиционните?

Могат ли да развият у децата онези умения и качества, които традиционните игри развиват и които са така нужни, за да навлезеш в света на възрастните, да станеш пълноценен член на обществото, в което живееш?