Не бях виждала Полина Владимировна повече от година.
„И по-добре да не я бях виждала още толкова“ – си мислех аз, докато гледах как с бърза походка приближаваше към мене.
Грях ми на душата, но хич не я обичах. Според мене тя беше лоша жена. Дори зловредна.
Все беше недоволна от нещо и винаги съскаше на всички – деца, възрастни. Нали знаете – има едно такова „православно“ съскане: „Спас-с-с-си, Гос-с-с-споди“, през зъби. И ти разбираш, че е дошъл краят ти! Понякога ми се струваше, че тя съска дори на свещениците. Само че наум.
Макар че може би съм се отнасяла към нея предубедено. И всичко беше съвсем различно.
Моята предубеденост към Полина Владимировна беше следствие от нейните, както ми се струваше на мене, странни религиозни възгледи. Нейните ултраправославни убеждения („Моли се, кай се и не смей да се радваш на живота. Ако не скърбиш по цели дни, няма да се спасиш. Крачка надясно, крачка наляво – грях и разстрел“) някак витиевато преливаха в истински фашизъм.