През октомври по традиция възобновяват своята дейност енорийските центрове у нас. Макар техният брой да е относително малък и те да са концентрирани предимно в столицата и големите областни градове, към тяхната просветна дейност има голям интерес и все повече хора се включват в различните инициативи – въведителни курсове в православната християнска вяра за възрастни и деца, школи по иконопис, музика, дърворезба, младежки клубове и др. В Двери ще запознаем нашите читатели с една интересна пастирска инициатива в съседна Гърция, която се провежда в т. нар. „училища за родители“, които се организират в много гръцки енории. „Истината за приказките“ е идея на о. Спиридон Василакос, клирик в Тива, който предлага на родителите един интересен прочит на най-известните детски приказки, от които биха могли да се вземат множество поводи за разговор с децата на различни християнски теми. Предлагаме ви беседата върху приказката „Новите дрехи на царя“ от Ханс-Кристиян Андерсен.

Новите дрехи на царя

Преди много години в едно кътче на планетата, сред богатство и разкош живеел един суетен цар. Той не се интересувал от проблемите на царството му. Единствената му грижа била да си набавя бляскави дрехи, които носил съобразно часа от деня или лицата, които приемал. Една дреха сутринта, друга вечерта. Една одежда за официалния гост и друга за посредствения човек.

Един ден на вратата на двореца почукали двама измамници, които знаели как да експлоатират слабостите на хората и заявили, че били знатни шивачи. Обещали на царя уникални дрехи, които щели да стават за всички часове от деня и за всички лица.

Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята, която Господ, Бог твой, ти дава

Както всички заповеди, така тази има за цел не просто да регулира връзката между децата и родителите, а да ни покаже, че нейното изпълнение има вечни измерения в царството Божие, защото всяка заповед има пряко въздействие върху целия човек. Всъщност проводникът на Божията благодат, която е кислородът на нашата душа, е пазенето на заповедите. Един отец казва, че както Адам, така и дяволът не се отрекли от Бога - те не са паднали заради това. Не казали, че Бог не съществува или отричаме се от Него, а нарушили Неговата заповед. Затова пазенето на Божиите заповеди води до пряко общуване с Бога и има спасително, сотириологично значение за нас.

Ще отговоря на няколко въпроса, които сте ми задали:

Какво да правя, когато родителите не ме разбират и не мога да комуникирам с тях?

Когато те спорят и не говорят помежду си, трябва ли да бъда с единия или с другия?

Юношеската възраст, т.нар. пубертет е много важна възраст. Този период може да донесе на родителите толкова болезнени изненади, че те да се окажат по-застрашени от младежите, защото не знаят какво да правят, сблъсквайки се с поведението на своите деца.

Не бива да гледаме изолирано на отделните възрасти, т.е. на детската възраст, юношеската, младежката и т.н. Човек започва да се формира от първия момент на своето зачеване и вече научно е доказано съществуването на генетичния код. Днес говорим за психология на ембриона (пренатална психология), т.е. за възрастта, в която детето още е в утробата на майката. Може да кажем, че детето съществува в родителите си много преди да се появи на бял свят. Всички знаем колко голям фактор е наследствеността; едно дете носи в себе си много неща от своите родители, баба и дядо. Когато виждаме поведението или мисленето на едно дете и познаваме родителите, бабите и дядовците, тогава разбираме и констатираме, че много неща идват от предците. Затова човекът не може да се разглежда изолирано - само през пубертета и да се чудим как онова добро дете, което в основното училище беше ангелче, в гимназията стана тиранин, с толкова труден характер? Със сигурност не е станала някаква трансформация, това дете е същото, което е било в утробата на майка си, което се е родило, пораснало, стигнало е до пубертета и по-късно ще стане младеж. Но е факт, че най-болезненият период за родителите е пубертетът на техните деца, защото през тази възраст за тях е характерно желанието да се освободят от родителската опека и да гледат по различен начин на нещата. В техния душевен свят започват търсенията, съмненията, отхвърлянията, търсенето на свободата, засилва се чувството, че им се оказва натиск от родителите, от учителите, от обществото, те търсят образци, присъединяват се към различни групи - спортни клубове, музикални групи и т.н.

Как ще реагираш, когато ти причиня болка? А аз как ще реагирам на болката, която ти ми причиниш? Именно тук ще се разкрие качеството на взаимната ни обич.

Ако се отнасяш към мен така, както искам, тогава всичко е наред – отношенията ни са чудесни, аз те обичам и ти ме обичаш. Обичта ни се върти около личното ни „его“.

Кой обаче обича истински и без условия? Кой обича и когато го отблъснат и му причинят болка? Знаеш ли кога ще проличи дали обичта ни е истинска? Когато нещо стане и се сблъскаме. Когато между нас се получи недоразумение и ме обидиш. Когато се скараме. Ако и тогава продължа да те обичам, значи вътре в мен има нещо истинско. За тази цел обаче трябва да гледаме отвъд събитията, да виждаме скритите неща. И в момента на скарването да си спомням истини, които често забравям: а именно, че Бог ще изведе от това нещо добро, че е позволил този конфликт да се случи с цел смирението и на двама ни, че имаш една красива душа въпреки грозното ти поведение.

Когато не се караме, е лесно и изгодно да се обичаме. Сега например, някой ме хвали и засипва с поздравления: „Колко хубаво говорите, отче… Радвам се, че Ви видях... Ах, колко хубаво говорите…“. И аз отговарям същото: „А, вие сте господин и госпожа еди-кои си, които ме слушахте? Браво!“.

Храмовото благочестие като задача-максимум

В края на 80-те – началото на 90-те години на миналия век в Църквата дойдоха много хора и за няколко години православните християни се увеличиха многократно. Църковното пространство в онова време беше нещо такова − храм, често полуразрушен, свещеник, който служи на няколко места, и богослужение. Така от само себе си възникна нагласата за въцърковяване през богослужението.

Няма нищо лошо в това, тази практика е много стара, но в резултат се формира мнение, че въцърковеният християнин трябва да съответства на определени норми на църковния живот – да усвои съответния стил на поведение, лексиката, да чете молитвеното правило, да участва в богослуженията, да спазва постите, да отбелязва църковните празници, тоест да се влее в начина на живот на християнина, характерен за дореволюционните години. Точно така бе обозначена задачата-максимум. В тази задача, освен изброеното, влизаше и възпитанието на децата – също в руслото на традиционната църковна култура, прекъсната след Октомврийската революция.

Струва ми се, че тъкмо в това, външно погледнато разбираемо движение към възстановяване, възобновяване на църковния живот, е заложен възелът от проблеми, които започнаха да се проявяват по-нататък в живота и на дошлите в Църквата хора, и на техните деца.