Когато разговарям с деца в училищата, виждам, че някои от тях, повлияни от духа на епохата ни, не разбират Христовото послание, далеч са от духа на православното учение. Едно от тях ми каза:
- Задължително ли е това, за което говорите, да може да се преживее само в Църквата? Тоест, само там ли можем да станем щастливи? Само до Христос ли можем да бъдем радостни? Само ако създадем християнско семейство ли можем да се утвърдим в живота и да сме спокойни, да имаме цел и смисъл, чувство за мир? Не става ли и по друг начин? Няма ли друг път? Нима всички останали сме осъдени да се провалим?
И започват с различни философии - всеки казва това, което е чул или чел, в което вярва, което си представя. Въпросът сега не е да им възразяваш, да крещиш, убеждавайки ги, защото накрая разбираш, че дори не става дума за аргументи. Аргументи има, просто умът на младия човек използва твърде много въображението, работи прекалено много със самоубеждението, със самоуверената нагласа да изпита себе си: "Аз сам ще опитам и ще го постигна по друг начин! Не искам да правя това, което ми казваш!" Ако вникнем в това настроение, ще видим, че то е проявя на егоизъм, защото казва: "Ще докажа, че съм прав!". Знаете ли какво отговарям в такива случаи? Нямам какво да отговоря. И често пъти, тази моя немощ, това незнание, тази моя нищета дори ми харесват.