Интервю с прот. Алексей Умински за съвременното семейство и запазването на любовта между членовете му. О. Алексей е председател на храм „Живоначална Троица“ в Хохловка, Москва, публицист, писател, телевизионен водещ

- През 80-те години в съветското училище имаше предмет „Етика и психология на семейния живот“. Струва ли си днес да се преподава нещо подобно на учениците?

- Труден въпрос. Времената се променят бързо, променя се етиката на отношенията. Разбира се, във всеки смисъл би бил полезен предмет като „Етика на човешките отношения“ или „Психология на човешките отношения“. Всъщност да се формулира какво е семейството за съвременния човек е доста сложно. Ние, като православни християни, сме привлечени от традиционните формулировки за семейството и се опитваме да настояваме, че семейството е само онова, което разбираме и виждаме, но съвременният свят отиде твърде далеч от понятието за традиционно семейство. Струва ми се, че ако в училищата бъде въведен предмет за семейните отношения, той така или иначе ще се базира преди всичко на логиката на сексуалните отношения, вместо на традиционните отношения. Въпросът е в какво състояние се намира съвременният свят, как той вижда и разбира семейството. Съвременният свят дава сложно определение на такова понятие като семейството. То съвсем не е онова, което е било през 19 в. И не по този начин се е образувало семейството в традиционното общество, когато представата за семейството е била съсловна. Хората, встъпващи в съюз, на практика са живеели в условия, когато не са приемали личностни решения за брака, а въпросът за женитбата и омъжването се е решавал преди всичко чрез родителите на младите хора и съответно самото семейство е ставало сериозна структура, определена от най-традиционната доминанта на обществото. Можем, например, да си спомним, че не толкова отдавна, в средата на миналото столетие, в Западна Европа разводът беше сложна работа. Така държавните закони на Италия не позволяваха толкова лесно да се разведеш, както можеш да направиш това днес. Затова и съществуват филми като „Развод по италиански“. Макар и да знаем, че в Русия преди Революцията е било същото: тогава разводът е бил изключително трудно нещо. За да го получиш е трябвало да преминеш през доста сложни процедури, както и да встъпиш във втори брак също е било съвсем нелеко.

От богословска гледна точка знаем, че семейството служи на общението на хората и затова то се нарича умалена Църква, защото целият смисъл на Църквата е общението на хората помежду им. Ако семейството се нарича „малка Църква“, то не е защото в него има икони или тамян – които също са необходими, – а защото то служи на същата цел, на която служи Църквата, а именно общението на хората в любовта, спасението и освещаването.

Колкото повече човек преживява тази богословска истина, толкова по-защитен става пред предизвикателствата на социално-културното развитие и се справя с тях. Защото предизвикателствата пред брачната връзка – а в нашето време има много изкушения – се преодоляват тогава, когато всеки от двойката се задълбочи в мисията на общението, в това какво означава да се обичаме един другиго. Връзката с децата също изисква общение между хората и човек трябва да се научи как става то. Когато говорим само ние, когато водим монолог с децата си, това не е общение на личности.

Живеем в земя на чудесата, в земя на божествената лудост, както казваше старецът Порфирий, а сме твърде слаби, за да можем да се отзовем подобаващо на случващото се тук. Позволете ми съвсем накратко да поговаря за терапевтичната педагогика на стареца Порфирий, както аз я наричам. Наричам я терапевтична, защото се основава на „словото със сила“, за което говори св. ап. Павел, и от тази сила педагогическото ръководство на стареца поема по два пътя: първият е на възпитанието на човешката личност, а другият е терапевтичният, на който ще се спра малко по-обстойно.

Старецът Порфирий е сред най-забележителните духовни личности на 20 в. и от гледна точка на историята на християнската педагогика застава редом до мнозина големи светци. В тази редица са отците-коливади и филокалийното възраждане с духовното о̀тчество. Тук са св. Нектарий, Амфилохий Макрис, Филотей Зервакос, Паисий Светогорец, Яков Цаликис, Софроний Есекски.

Старецът Порфирий като светец и мъдър човек, при това само с начално образование, за мене е интересен заради същността на неговата педагогика, която несъмнено е духовното възраждане на човека за живот в Христос, т. е. пътят към обòжението.

Промяната на политическия режим в Източна Европа неминуемо се отрази върху цялостния живот на хората в тези страни, включително и върху религиозния. Почувствали се свободни да изразяват своите убеждения и вярвания, те се обърнаха и към традиционната православна вяра на своите предци. А църковните служители изведнъж се оказаха изправени пред небивали предизвикателства. Интересът на хората към църковния живот надвишаваше физическите възможности на клириците. Така в стремежа си да приемат нови вярващи и да ги обгрижват, клириците не успяваха да вършат своята проповедническа мисия. Затова се стигна до парадокса, че от много работа те не можеха да вършат основната си работа.

В някои от църквите, особено в Българската православна църква, остро се чувства недостиг на клирици. И въпреки това нашата църква не съумява да ангажира други хора да помагат на клириците в нелекото им дело. Човешките ресурси не са достатъчни за чисто култовите задължения, а да не говорим за разпространението на вярата и за социалната дейност. А тъкмо в тези две области биха били много полезни дяконисите. Въпреки това обаче консервативно мислещите ръководители на църквата дори не смеят да помислят за подобно решение на проблема.

„Понякога се изумявам, когато се срещам със случаи, при които децата на много духовни, религиозно образовани хора не познават нито Евангелието, нито църковния живот, нито богослужението… Майката ходи по църкви, при свещеници или по-скоро при попадиите, спазва строго постите, бленува за аскетичен живот и въздържание, а децата растат като религиозни диваци, без да знаят нищо за света, в който се старае да живее родната им майка“ – беше писал протойерей Глеб Каледа.

Сигурна съм, че и на вас се е случвало да общувате с такива многодетни, твърде достойни родители, за които се оказва предизвикателство включването на децата в духовния живот. Как да се направи така, че цялото семейство като „една душа“ да живее църковен живот? За нас, жителите на мегаполиса, откъснати от традициите, това е особено трудна задача. И тази задача наистина не е лека.