Есенният ден вече мирише на зима. Вятърът гони последните листа, дърветата се готвят за дълбок, зимен сън. Вървя по пътя към храма. Сама съм. Децата отлетяха, внуците пораснаха. Не е ли в това смисълът на човешкия живот? Децата...

Наскоро прочетох една мисъл: Християнското семейство е Ноев ковчег в потопа на живота. Малко високопарано, но ми хареса. Сега, в есента на живота си, не се бях замисляла кое остана важно в него, кое определи пътя ми? Децата..., семейството... То е домашната ми църква. Тук гори кандилото на вярата. Нямам предвид панелката, където израснаха деца и внуци, а сърцето си, душата си. Защото, трупайки години и мъдрост, човек трупа тъга.

Като дете една вечер се разсърдих на родителите си. Тогава живеехме под наем в една стая и не помня вече с какво ме бяха ядосали обожаваните от мен майка и татко. Те бяха актьори, красиви, неповторими, хората от нашата улица ги познаваха, много се гордеех с тях. Избягах от стаичката и се крих под балконите на сградата, където живеехме. Падаше мрак. Децата се бяха прибрали, аз тихичко плачех и се инатях, наказвах ги, надявах се веднага да хукнат да ме търсят, да ми се извиняват, да ме прегърнат, така исках да ме прегърнат!

Св. Григорий Богослов: "..Защото не ви предписваме закон, но ви даваме съвет"

Свидетели сме на поредното прибързано и, струва ми се, недобре обмислено предложение (решение) на Св. Синод на БПЦ – да бъдат съкратени до минимум дните, в които може да бъде извършвано тайнството Венчание, което де факто е вече в сила с промените, отразени в новоиздадения църковен календар. Не знам какви са подбудите, стоящи зад това решение, но беше редно приелите промените да обяснят, от какво са наложени те. От изтеклата в медиите информация, както и от разясненията, които „в движение” се опитват да направят някои наши архиереи и църковници, се вижда, че и те самите нямат яснота по въпроса и често се налага да се крият зад общи, мъгляви дежурни фрази от рода „понеже това повеляват правилата, каноните... традицията на Църквата”, допълнено с богословски непонятните твърдения „събота е ден на мъртвите”, „сряда, петък и събота са кръвни дни” и др. Общото позоваване на канони и правила може и да удовлетворява някои от вярващите, но последните години показаха, че в Църквата ни расте едно ново, високо образовано и любознателно поколение, което е особено подозрително и чувствително към подобен род опити за  размиване на проблема и бягане от същността му. Това са хора израснали  и израстващи в реалиите на  съвременното общество, което търси и дава конкретни отговори на въпросите, които го вълнуват и пряко засягат. За това поколение каноните и правилата не са разтеглива до безкрайност абстракция, а живият опит на Църквата, изразен в конкретни решения по проблеми, възниквали в живота на християнската община през вековете.

Любовта между братята е в основата на християнската общност. Да бъдем заедно, като части от един общ организъм - такава връзка не може да се преживее никъде, освен в Църквата. И аз усетих реално силата на тази връзка.

Почина баща ми. След боледуване от рак. Лекарите не можаха да направят почти нищо. Белият дроб се пълнеше с вода и възпрепятстваше притока на кислород до дроба и сърцето. Нито пункциите, нито операцията помогнаха. Татко гаснеше пред очите ни. Моята общност живееше тази лична болка заедно с мен. Всеки ден братята и сестрите се молеха Бог да се смили над баща ми. Всеки ден усещах тяхната подкрепа. Знаех, че не съм сама. Чрез тях Бог ми даваш куража и силата да продължа напред.

Силно ме вълнуваше въпросът какво ще се случи с душата на този най-скъп на сърцето ми човек. Не знаех дали някога изобщо се е изповядвал, нито дали е взимал причастие. Целият му съзнателен живот е преминал в лоното на БКП и марксиско-ленинската идеология.

Не са ме кръстили като бебе. Всъщност имало е кръщене, но не в храма и не чрез свещенодействието на Божии служители, а в съвета (както го нарича и до днес майка ми) в името на Комунистическата партия. Какво е представлявал самият ритуал – никой не може да ми обясни. Останали са снимки от този ден – някаква дама с изящна фризура държи лист хартия и нещо обяснява на родителите ми. На друга фотография кръстницата ми ме е гушнала и ме показва високо на всички. С гордост. С убеждение, че прави нещо много, много ценно за мен. И навярно тези хора са вярвали във важността на онзи момент.