Как да не ги превърнем в разговор без продължение

Грешките на духовниците и злоупотребите с духовна власт, проблемите в семействата на свещениците и неразбирането на идеята за брака, възникването на секти вътре в Църквата – всички тези проблеми станаха част от църковния живот. Сериозните разговори за тях вече започнаха, но останаха без продължение, смята игумен Нектарий (Морозов). Той споделя своите мисли за причините и за начините, по които проблемите могат да се решават, а не да се забравят.

Винаги, когато се обръщам към някой според мен важен, животрептящ проблем и се опитвам да напиша нещо повече или по-малко значимо, си казвам: „Това е само началото на един много сериозен разговор“. Или пък някой друг казва същото. При последния подобен случай, със схиигумена Сергий (Романов), у мен най-накрая се зароди едно устойчиво усещане за дежавю, както го наричат. Много далеч съм от мисълта, че това усещане се появява само при мен.

И колко такива важни разговори са начевани в последните години? А колко са били продължени? Кои са приключили с нещо, макар и далечно напомнящо на темата, породила първоначалния разговор?

Ето няколко примера.

Когато свещеникът и жена му са си чужди

През 2018 г. прот. Фьодор Бородин изнесе чудесен доклад за кризата в семейния живот на духовенството. На сайта „Правмир“ текстът на доклада излезе със заглавие „Децата на свещеника растат без баща, а жена му стои с гръб към него и плаче“. О. Фьодор отбелязва, че няма достъпна статистика за броя на свещенослужителите, които са разделени с жените си, но споменава, че само сред неговите съученици за двадесет и пет години са се развели и са били лишени от сан десет души.

Една майка на дете със синдрома на Даун за християнството, което не е ефективен мениджмънт и не е търговия с Бога.

Вече повече от две години съм майка на дете със синдрома на Даун − не е много, но не е и малко. Изхождайки от собствения си опит, разбрах, че най-тежко възприемат раждането на едно такова дете хората от Църквата. Точно ние, да. Би трябвало да е обратното, но уви.

Самата аз минах през всичко това, когато чух в родилния дом диагнозата на Маша. Цялата ми многогодишна „стоманобетонна“ вяра рухна на минутата като кула от карти. Струваше ми се, че е разрушен не само земният благополучен живот, но и онова „небесното“, което беше неговият смисъл. И изпитвах още по-голяма болка.

Ние сме същите, само че имаме „гаранция за качество“

Това не означава, че ние, православните, не можем да бъдем глупави, слаби, егоистични и че останалите са „лоши“. Ние сме като всички други, но навярно подсъзнателно си мислим, че притежаваме един вид „гаранция за качество“. Това не е само наше лично изкривяване – струва ми се, че е изкривяване на почти целия ни съвременен църковен живот, на начина, по който възприемаме християнството.

Ние се учим на външните проявления – ритуали, обреди, църковни правила. Но не се учим на най-важното – на любов и живот по волята Божия, на приемане на тази воля. Дали поради недостиг на проповеди и примери пред очите ни или собственото ни нежелание? Нямам отговор.

Не бях виждала Полина Владимировна повече от година.

„И по-добре да не я бях виждала още толкова“ – си мислех аз, докато гледах как с бърза походка приближаваше към мене.

Грях ми на душата, но хич не я обичах. Според мене тя беше лоша жена. Дори зловредна.

Все беше недоволна от нещо и винаги съскаше на всички – деца, възрастни. Нали знаете – има едно такова „православно“ съскане: „Спас-с-с-си, Гос-с-с-споди“, през зъби. И ти разбираш, че е дошъл краят ти! Понякога ми се струваше, че тя съска дори на свещениците. Само че наум.

Макар че може би съм се отнасяла към нея предубедено. И всичко беше съвсем различно.

Моята предубеденост към Полина Владимировна беше следствие от нейните, както ми се струваше на мене, странни религиозни възгледи. Нейните ултраправославни убеждения („Моли се, кай се и не смей да се радваш на живота. Ако не скърбиш по цели дни, няма да се спасиш. Крачка надясно, крачка наляво – грях и разстрел“) някак витиевато преливаха в истински фашизъм.

Разговор с Лимасолския митр. Атанасий след неговата беседа „Не можеш да поставиш Бога в безизходица“

Въпрос: Младите хора решават да се оженят с очакването, че бракът им ще е успешен, т. е. ще имат помежду си духовно общуване, разбирателство и любов. От страх за евентуален провал обаче помисълът им внушава, че след това горчиво ще се разкайват и ще си бият главата в стената, образно казано. Оправдан ли е този помисъл, след като става дума за една толкова деликатна тема? За мене лично това е и единствената тема, която ме занимава години наред, без да взема окончателно решение.

Този, който обича главата си, не прави нищо в живота си. Има един израз на Света гора, който гласи: „Сложил съм си главата в торбата“, т. е. отиваш да правиш нещо без страх и колебание, като казваш: главата ми отсега е отсечена и затова не се страхувам, че могат да я отсекат.

Вижте, човек не трябва да започва нещо с мисълта, че ще се провали, защото така вече се е провалил още преди да го започне. Затова са минали толкова години и нищо не си направил. Как ще постигнеш нещо, когато щом започнеш да го правиш, си казваш: ами ако се проваля? Вместо това си помисли: ами ако успея! Защо да казваш: ако не успея, ще си бия главата в стената? Ако успееш, какво ще правиш, пак ли ще си биеш главата в стената? Не можеш да се избавиш от това. Всяка глава има своята болка, се казва в Писанието. Нима мислиш, че ще се отървеш? Каквото и да стане, на главата ти все ще се струпат някакви проблеми. Нима да останеш безбрачен е решение на проблема? Не е решение, защото пак ще си биеш главата в стената, ще стоиш сам сред четири стени и пак не избягваш от болката. Според мен не трябва да подхождаме по този начин.

Продължаваме да ви представяме поредицата беседи "Истината за приказките" на гръцкия свещеник архим. Спиридон Василакос, които той провежда в рамките на енорийската инициатива "Училище за родители" в Тива. През призмата на най-известните детски приказки духовникът предлага един християнски прочит на техните универсални послания.

Имало едно време три малки прасенца, които живеели безгрижно с майка си. Времето минавало и те пораснали, наслаждавайки се на сигурността и грижата на родителите си. Когато дошло време, майка им казала, че вече са пораснали, животът не е само игра и трябва да тръгнат по своя път. Да съградят живота си. Да изградят своя дом. Така трите прасенца оставили безгрижието зад себе си и започнали пътуването на живота си.

Първото прасенце поискало бързо и лесно да си построи къща. Затова използвало слама, която е лек материал и лесен за употреба. Не изисква време и труд. Второто използвало дървени клонки, обичаен материал, който съществува навсякъде. Третото поискало да направи „архитектурен план”. Да издълбае дълбоки основи и да построи дом от камък.