Когато разговарям с деца в училищата, виждам, че някои от тях, повлияни от духа на епохата ни, не разбират Христовото послание, далеч са от духа на православното учение. Едно от тях ми каза: 

-  Задължително ли е това, за което говорите, да може да се преживее само в Църквата? Тоест, само там ли можем да станем щастливи? Само до Христос ли можем да бъдем радостни? Само ако създадем християнско семейство ли можем да се утвърдим в живота и да сме спокойни, да имаме цел и смисъл, чувство за мир? Не става ли и по друг начин? Няма ли друг път? Нима всички останали сме осъдени да се провалим?

И започват с различни философии - всеки казва това, което е чул или чел, в което вярва, което си представя. Въпросът сега не е да им възразяваш, да крещиш, убеждавайки ги, защото накрая разбираш, че дори не става дума за аргументи. Аргументи има, просто умът на младия човек използва твърде много въображението, работи прекалено много със самоубеждението, със самоуверената нагласа да изпита себе си: "Аз сам ще опитам и ще го постигна по друг начин! Не искам да правя това, което ми казваш!" Ако вникнем в това настроение, ще видим, че то е проявя на егоизъм, защото казва: "Ще докажа, че съм прав!". Знаете ли какво отговарям в такива случаи? Нямам какво да отговоря. И често пъти, тази моя немощ, това незнание, тази моя нищета дори ми харесват.

Какви проблеми имат хората, колко мъки, колко болки. Какво да правиш? Надяваш се на Бога, доверяваш се на Христос, заемаш мястото си във вселената и казваш: Господи, мястото ми е тук, не мога да съм по цялата земя, не мога да преследвам детето си… Какво да правя? Моля се, Христе мой. Моля се на Тебе, Който си навсякъде и всичко изпълваш, аз не съм навсякъде, аз живея у дома, на конкретна улица. Не мога да отида някъде другаде, не мога да тичам и да гоня детето си, жена си, мъжа си, който е кривнал или жена ми, която се е забъркала в нещо. Слушаш различни неща в изповедта, различни неща се случват. Молитва, непрестанна молитва да отправяме, да казваме: Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Господи Иисусе Христе помилуй детето ми, жена ми, мъжа ми, всички хора. И да помниш, че всички са много добри. Не съществува лош човек, и твоето лошо дете – помниш ли, че веднъж говорихме за това? – то е много добро. Просто трябва да стане по-добро и да се видят тези тайни, които го скриват, и тази красота, която сега е покрита с пороци, с плевели и с тръни, но под тези плевели съществува красота, изящество, хубост. Зад всяко лошо дете има красота. Но само Христос вижда това.

Искам да ти кажа няколко хубави новини. Първо обаче нека те попитам: имаш ли деца? Колко? Много ли? Три! Три се смятат за много. Разбира се, във време, в което други нямат нито едно. Някой създава семейство и го питаш – колко деца имате? А, още нямаме - ти отговаря. А кога ще имате? Ще решим – ми казва – по-късно. И сега какво правите? Ами, прекарваме си добре. Ходим на разходки, отпуски, курорти, нямаме задължения. След това идва времето за детe, когато господинът или госпожата е решил, че моментът е подходящ, но вече не могат. Тогава отново идват и казват: ще се помолиш ли да имаме дете? Не разбрах, какъв мислиш, че е Бог? Какво е Бог? Твой служител? Твой роб? Прекарваш си добре и включваш и Бога в това приятно преживяване и когато ти се развали малко кефа, казваш: "Боже, я пооправи нещата! Угоди ни малко в това и после пак си иди в Твоя ъгъл!" Този човек в началото е можел да има деца, но не е създал, защото е искал да живее безпроблемно, "да си прекарва добре", а след това, когато е решил да създаде дете, вече не може. И още не може. Тези думи се отнасят не до една или две двойки - има много такива. Нас ни наказват нашите дела, нашият егоизъм.

Домът на родителите за всеки един човек е началото на пътя на неговия живот. Тук той се учи да прави своите първи стъпки, да говори, да мисли, да чувства. Тук чувствителният детски дух събира първите си впечатления, първите преживявания, учи се да разпознава истината от лъжата, да чувства любов или омраза, попива и се учи на всичко онова, от което е пропит, от което живее и диша домът на родителите му. Казват, че децата са огледало на нашите недостатъци – макар родителите да искат то да „отбере” само добрия пример от семейния живот, детето попива всичко – защото в началото на своя житейски път човек живее чрез своите родители.

Неотдавна бяха разпространени резултатите от едно социологическо проучване сред младите хора между 14 и 29 г. 46% от вярващите сред тях са заявили, че са били въведени във вярата от своите родители, а 26% от бабите и дядовците. Това потвърждава за сетен път важността на семейната среда и приемственост на ценностите. Затова щастлив е този, у когото любовта на родителите запалва в него светлината на любовта към Бога. Тази любов трасира извисения и красив пряк път към райските двери. Ето защо в житията на великите Божи угодници, нашите по-големи братя и сестри във вярата – светците, толкова често срещаме думите: Роден бил в благочестиво семейство, от любящи родители...

Без любовта всичко остава неопределено и незавършено. Любовта е „свръзката на съвършенството” (Кол. 3:14), първата и последна мяра и критерий за личностите, събитията и нещата. Казахме вече, че животът би могъл да се нарича любов и любовта – живот. „Твоята цел е животът и животът ти е любовта, тоест всеки друг (човек)”. Другият не е моят ад, а моят рай. Той става мой ад, когато аз не ставам негов рай. „Колкото повече се отдалечаваме помежду си, толкова повече се отдалечаваме и от Бога. . . и колкото повече се съединяваме с ближния, толкова повече се съединяваме с Бога”(Авва Доротей). „Не можеш да срещнеш Бога, освен в любовта към другия, която стига дотам да превърнеш неговата болка в своя, защото, ако Бог е любов, не може да живееш, освен в състояние на любов към другия”. Любовта е „път по-превъзходен” (1 Кор. 12:31; 13:1), в който християнският живот и евангелското съвършенство трябва да намерят своя израз: ако искаш да спасиш живота си, трябва да го загубиш. В истински свободната любов не просто изразяваме чувства и любопитстваме, а следваме пътя на кеносиса на Кръста, на оттеглянето от претенциите на индивидуалистичния живот, както и на приемането на изискванията на живота на другите.