Първо ще се обърна към тези от вас, които са женени, а после ще кажа няколко думи и за тези, които още не са направили тази стъпка. Нищо в нашата епоха не е даденост. Преди години хората си казвали: Оженихме се, приключихме! Вече сме осигурени! Тоест, те знаели, че след като е минал годежът, след като е минало венчанието, бракът ще се задържи. Тогава съпружеският живот не бил по-лесен от сега, а просто нещата  не са се чували навън – хората също страдали, съпрузите също имали проблеми, но не ги казвали. Много жени ги преживявали вътрешно, чувствали болка, плачели, ядяли даже бой, но не правили нищо повече, защото обществото не позволявало това.

Днес нещата са се променили изключително много и за да могат съпрузите да останат щастливи и обичащи се, трябва да  запазят своята връзка чрез лично съ-участие. С други думи, днес за да успее един брак, за да се задържи, ще трябва да направиш нещо, да допринесеш за това, защото нищо от само себе си не е даденост. Бракът е кандило и ако не сложиш елей, не след дълго то ще започне да трепти и накрая ще угасне. Затова е нужен много труд. Мъчно ми е, когато виждам християни, които са се разочаровали от брака си. Гледат ме и казват, без да знаят, че съм архимандрит:

Човекът е личност, а не индивид. Индивидът се отъждествява с егоцентричното, рационалистичното и абстрактното, докато личността с общуването, киновийността (от гр. κοινωνία – общност, общуване, общество), с опитното и конкретно измерение на реалността. Личността е единствената реалност, в която се отразяват едновременно абсолютното и уникалното, всеобхватността и вечността на човека. Това е отговорът на християнската антропология спрямо опита за антропологична дефиниция. С други думи, човекът не е някаква биологична генеалогична-самосъществуваща монада, а личностно същество в неговата всеобхватна духовна и богословска перспектива. Той е създаден „по Божий образ и подобие”, а не просто е роден в границите на човешката физиология. Индивидът е идеологическа и философска категория, а личността – духовна и богословска. Ако индивидът е извор на отчуждение, то личността носи силата на общението. Затова човек се определя единствено от своите отношения. Първият човек е бил създаден във връзка с личности.

Най-тежко е, когато човек трябва да погледне в лицето своята отговорност. Когато някой ден се завърне у дома и намери бележка на масата, че жена му много съжалява, но не вижда друг изход, освен да го напусне (взела е и ключовете от колата); когато „детето“ е заминало да поработи малко в чужбина, а ето че започва да се обажда по телефона един път на шест месеца  от някоя далечна наркоманска комуна (за пари, естествено); когато не ти остава друго, освен да се кандидатираш за депутат, за да ковеш закони за другите там, където сам си се провалил...

Да се опитаме да бъдем честни към себе си: колцина от нас, мъжете, се оказахме на висотата на отговорността, която ни е поверена? Обичахме ли жените си, борихме ли се за тях и с тях, когато им беше нанагорно или ги оставяхме „кавалерски“ те да се справят с трудностите? Изслушвахме ли ги търпеливо и внимателно, как споделят с нас своите болки и проблеми, или бяхме втренчени в някой екран, който ни интересуваше много повече от „безкрайните женски истории“? Бяхме ли винаги налични за своите деца или се измъквахме с оправданието, че това не е мъжка работа („Нали знаеш, скъпа, не разбирам от подобни неща...“)? Трябва ли тогава да сме толкова изненадани от писмото на масата и от гласа на онова същество по телефона, в коeто не разпознаваме нашето дете?

Сряда, 11 февруари 1976 г.[1]

… Съвременната култура мята върху съзнанието ни, върху нашия „изначален“ опит, ласото на принципите, които – макар да ни изглеждат „положителни“ – са на дело отрицателни и не произтичат от никакъв опит. „Всички хора са равни“ – ето го един от корените, най-неистинното от всички съждения a priori. Или: всички хора са свободни. Или: любовта винаги е положителна (оттук например оправдаването на хомосексуализма и пр.). Всяко ограничение е репресивно. Докато самите християни приемат всички тези „принципи“ и културата, построена върху тях, не е възможно да разсъждаваш за невъзможността на женското свещенство, без да се самозалъгваш и да звучиш лицемерно. Казано накратко, ако се тръгне от някакво отвлечено, несъществуващо, натрапено на природата равенство между мъжете и жените, то никаква аргументация не е възможна. А това означава, че трябва да се започне с разобличаването на самите тези принципи като лъжливи – за свободата, за равенството и пр. – лъжливи именно в своята отвлеченост, „измисленост“. Трябва да бъде отхвърлена цялата съвременна култура в нейните духовни – лъжливи и дори демонични – предпоставки. Най-дълбоко лъжливият от всички е принципът на „сравняването“, който лежи в основата на патоса за равенството. Със сравняване не се постига нищо и никога, то е източник на зло, т. е. на завист (защо аз не съм като него), след това на злоба и накрая, на въставане и разделение.

Из цикъл беседи на митр. Атанасий върху книгата на стареца Софроний (Сахаров) "Да виждаш Бога, както е"

Днес любовта е изключително популярна дума. Виждаме, че в името на любовта се вършат дори престъпления и други болестни неща, които биват прикривани под предлог, че се вършат от любов. Много често любовта се проявява като най-силната енергия на нашия егоизъм. Затова нерядко наблюдаваме следното явление - човек, който мисли, че обича другия, всъщност го мрази, не му оставя свобода, не го оставя да се усъвършенства в неговата независимост, в неговата персоналност, а иска да го покори, да заличи неговата индивидуалност поради привидно голямата си любов. Най-трагичното е, че не разбираме, че тази т. нар. любов не е истинска любов, а енергия на нашия болен егоизъм. Затова отците поставят като предпоставка за истинската любов смирението, което означава човек да не иска нещо за себе си, да не търси нещо за себе си, а единствено за другия. Защото любовта на Христос, любовта е щастие, което е несравнимо с нищо друго на света. Тя е такова състояние, толкова е богата, велика, неоценима, че няма нещо в света, с което може да я оприличим, да кажем, че тази любов изобщо прилича на нея. Отците са стигнали дотам да говорят за Христовата любов с най-дръзки думи и с най-смели образи, но и те не били достатъчно силни, за да изобразят реалността на Христовата любов. Това обаче е само единият аспект на любовта - като щастие, усъвършенстване на нашата личност.