Мобилно меню

4.9120879120879 1 1 1 1 1 Rating 4.91 (91 Votes)

PorphyriosЖивеем в земя на чудесата, в земя на божествената лудост, както казваше старецът Порфирий, а сме твърде слаби, за да можем да се отзовем подобаващо на случващото се тук. Позволете ми съвсем накратко да поговаря за терапевтичната педагогика на стареца Порфирий, както аз я наричам. Наричам я терапевтична, защото се основава на „словото със сила“, за което говори св. ап. Павел, и от тази сила педагогическото ръководство на стареца поема по два пътя: първият е на възпитанието на човешката личност, а другият е терапевтичният, на който ще се спра малко по-обстойно.

Старецът Порфирий е сред най-забележителните духовни личности на 20 в. и от гледна точка на историята на християнската педагогика застава редом до мнозина големи светци. В тази редица са отците-коливади и филокалийното възраждане с духовното о̀тчество. Тук са св. Нектарий, Амфилохий Макрис, Филотей Зервакос, Паисий Светогорец, Яков Цаликис, Софроний Есекски.

Старецът Порфирий като светец и мъдър човек, при това само с начално образование, за мене е интересен заради същността на неговата педагогика, която несъмнено е духовното възраждане на човека за живот в Христос, т. е. пътят към обòжението.

4.9673202614379 1 1 1 1 1 Rating 4.97 (153 Votes)

ДяконисиПромяната на политическия режим в Източна Европа неминуемо се отрази върху цялостния живот на хората в тези страни, включително и върху религиозния. Почувствали се свободни да изразяват своите убеждения и вярвания, те се обърнаха и към традиционната православна вяра на своите предци. А църковните служители изведнъж се оказаха изправени пред небивали предизвикателства. Интересът на хората към църковния живот надвишаваше физическите възможности на клириците. Така в стремежа си да приемат нови вярващи и да ги обгрижват, клириците не успяваха да вършат своята проповедническа мисия. Затова се стигна до парадокса, че от много работа те не можеха да вършат основната си работа.

В някои от църквите, особено в Българската православна църква, остро се чувства недостиг на клирици. И въпреки това нашата църква не съумява да ангажира други хора да помагат на клириците в нелекото им дело. Човешките ресурси не са достатъчни за чисто култовите задължения, а да не говорим за разпространението на вярата и за социалната дейност. А тъкмо в тези две области биха били много полезни дяконисите. Въпреки това обаче консервативно мислещите ръководители на църквата дори не смеят да помислят за подобно решение на проблема.

4.8181818181818 1 1 1 1 1 Rating 4.82 (55 Votes)

333„Понякога се изумявам, когато се срещам със случаи, при които децата на много духовни, религиозно образовани хора не познават нито Евангелието, нито църковния живот, нито богослужението… Майката ходи по църкви, при свещеници или по-скоро при попадиите, спазва строго постите, бленува за аскетичен живот и въздържание, а децата растат като религиозни диваци, без да знаят нищо за света, в който се старае да живее родната им майка“ – беше писал протойерей Глеб Каледа.

Сигурна съм, че и на вас се е случвало да общувате с такива многодетни, твърде достойни родители, за които се оказва предизвикателство включването на децата в духовния живот. Как да се направи така, че цялото семейство като „една душа“ да живее църковен живот? За нас, жителите на мегаполиса, откъснати от традициите, това е особено трудна задача. И тази задача наистина не е лека.

4.9459459459459 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (148 Votes)

potrebnostКак да не ги превърнем в разговор без продължение

Грешките на духовниците и злоупотребите с духовна власт, проблемите в семействата на свещениците и неразбирането на идеята за брака, възникването на секти вътре в Църквата – всички тези проблеми станаха част от църковния живот. Сериозните разговори за тях вече започнаха, но останаха без продължение, смята игумен Нектарий (Морозов). Той споделя своите мисли за причините и за начините, по които проблемите могат да се решават, а не да се забравят.

Винаги, когато се обръщам към някой според мен важен, животрептящ проблем и се опитвам да напиша нещо повече или по-малко значимо, си казвам: „Това е само началото на един много сериозен разговор“. Или пък някой друг казва същото. При последния подобен случай, със схиигумена Сергий (Романов), у мен най-накрая се зароди едно устойчиво усещане за дежавю, както го наричат. Много далеч съм от мисълта, че това усещане се появява само при мен.

И колко такива важни разговори са начевани в последните години? А колко са били продължени? Кои са приключили с нещо, макар и далечно напомнящо на темата, породила първоначалния разговор?

Ето няколко примера.

Когато свещеникът и жена му са си чужди

През 2018 г. прот. Фьодор Бородин изнесе чудесен доклад за кризата в семейния живот на духовенството. На сайта „Правмир“ текстът на доклада излезе със заглавие „Децата на свещеника растат без баща, а жена му стои с гръб към него и плаче“. О. Фьодор отбелязва, че няма достъпна статистика за броя на свещенослужителите, които са разделени с жените си, но споменава, че само сред неговите съученици за двадесет и пет години са се развели и са били лишени от сан десет души.

4.950495049505 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (202 Votes)

f4Една майка на дете със синдрома на Даун за християнството, което не е ефективен мениджмънт и не е търговия с Бога.

Вече повече от две години съм майка на дете със синдрома на Даун − не е много, но не е и малко. Изхождайки от собствения си опит, разбрах, че най-тежко възприемат раждането на едно такова дете хората от Църквата. Точно ние, да. Би трябвало да е обратното, но уви.

Самата аз минах през всичко това, когато чух в родилния дом диагнозата на Маша. Цялата ми многогодишна „стоманобетонна“ вяра рухна на минутата като кула от карти. Струваше ми се, че е разрушен не само земният благополучен живот, но и онова „небесното“, което беше неговият смисъл. И изпитвах още по-голяма болка.

Ние сме същите, само че имаме „гаранция за качество“

Това не означава, че ние, православните, не можем да бъдем глупави, слаби, егоистични и че останалите са „лоши“. Ние сме като всички други, но навярно подсъзнателно си мислим, че притежаваме един вид „гаранция за качество“. Това не е само наше лично изкривяване – струва ми се, че е изкривяване на почти целия ни съвременен църковен живот, на начина, по който възприемаме християнството.

Ние се учим на външните проявления – ритуали, обреди, църковни правила. Но не се учим на най-важното – на любов и живот по волята Божия, на приемане на тази воля. Дали поради недостиг на проповеди и примери пред очите ни или собственото ни нежелание? Нямам отговор.

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики