Много от хомосексуалните мъже и жени твърдят, че християнството е определящо в техния живот. Някои от тях се придържат към мнението, че сексуалната ориентация е дадена от Бога, че е нещо добро и че няма нищо лошо и грешно в тяхната хомосексуална активност. Привържениците на тази теза са убедени, че Библията и църковната традиция не осъждат хомосексуалното поведение, но поради грешното им интерпретиране и употреба кога несъзнателно, кога умишлено от предубедени хора, мразещи хомосексуалистите, се е затвърдило противоположното мнение. Тези, които са убедени в погрешната интерпретация на Писанието и Преданието, съвсем очевидно се опитват да убедят и другите в правотата си, като мнозина от тях днес работят усилено, за да може техният възглед да бъде възприет преди всичко от останалите християни и църковните водачи.

Размишлявах върху заглавие на рубрика, която любезно ми предложиха да водя. Ставаше дума за нещо от рода на “Сексът и християнството”. Но... някак не се съчетават тези две понятия, получава се явен дисонанс между тях. Не можем да ги произнесем заедно, без да изкривим смисъла на едното от тях. Излиза, че това са различни нива на възприемане на реалността... И какво от това – продъжавах да мисля по темата – нима християните живеят без секс? Очевидно не. Тогава ми хрумна изводът: където започва християнството, там свършва сексът. Но кой секс? Сексът в профанния смисъл на тази дума, сексът с ехидна усмивка, сексът-похот, сексът-техника, сексът като инструмент за манипулиране на хората. За християнството е характерно, че в него понятията се очистват, облагородяват, преобразяват. И в този ракурс – в християнството действително говорим  не за секс, а за любов.

Продължение от част І

По какъв начин Църквата предава на хората и ги възпитава в това отчество, чрез което между тях отново да се утвърди не-проядената от егоизъм святост на живота и човекът да се роди духовно за вечен живот? За това говори цялото й битие и цялата й методология, и богочовешкото отношение към човека и света. Нейното отчество, независимо дали става дума за Божието отчество или за благодатното отчество на пророците, апостолите, светите отци и духовния отец, не е отчество на завладяването, тиранията и господство над човешките съвести и души, а е отчество в родилни мъки с неизразимо смирение и човеколюбиво себе-пожертвувание за другия. Ако физическото раждане създава неразривни връзки между бащата, който ражда и синът, който се ражда, толкова повече това важи за духовното раждане, на което физическото е само блед символ. За да бъде истинско, то трябва да представлява общение не само в славата и властта Христови, но най-напред в Неговата кръстна смърт и в страшното слизане в Бого-отчуждения ад.

 

Нашето време се отличава с незапомнен в историята бунт срещу всякакъв авторитет.  Какъвто и да е авторитетът: религиозен или морален, обществен или семеен – той е поставен под въпрос и е в дълбока криза. Тази всеобща криза е обхванала и възпитанието, неговите ценности и цели. И тук всичко е “поставено под въпрос”, по думите на известния педагог Пол Лангрън. Създава се впечатление, казва той, “сякаш човечеството е прерязало своите въжета и се е впуснало в огромна авантюра, на която не се виждат ясно нито основата, върху която се развива нито целите, които иска да постигне”. Авторитетът се е превърнал в символ на насилието и принудата. “Какво е авторитетът, какво е Бог?” – пишеше на стените на Сорбоната по време на студентските размирици през май 1969 г. В продължението пишеше “И едното и другото са представа за бащата, чиято естествена функция е насилничеството”.