Беседа в рамките на семинара ”Диалог с родителите”Темата може да изглежда до известна степен трудна. Звучи даже дразнещо. В нашата епоха всеки размисъл, обсъждане или дори мисъл за Бога или за нашата вяра като православни ни звучи крайно теоретично, без практически интерес за живота ни. Това лесно може да се установи.
Днес ние не можем да направим разлика, между Бога на нашата вяра и изповедание от една страна, и между Бога на нашия живот, на личната ни връзка и отношение – от друга. Отсъства отношението, потвърждението за присъствието на Бога в живота ни и остава черупката, изповядването на някаква идея, на някаква теория. Затова и една такава тема, едно такова обсъждане, е извън нашето всекидневно търсене. Този въпрос не ни занимава.
Това се пренася и върху нашите деца. Даваме на децата си религиозно възпитание, което почти не се различава от една хубава приказка, макар и с някакви социални ценности, необходими за тяхното „нравствено” съобразяване с установените социални и човешки ценности. Всичко е – или се е превърнало – в символи. Явяването на Бога на земята от разтърсващо и повратно за живота ни събитие е станало символ и символичен и нравствен модел без съществени последици за нашия живот.
Църквата иска да славим Бога като деца... А съвременната мъдрост не желае самите деца да славят Бога. Казват: „Рано е да учим децата си на религия, те още не са се развили достатъчно”. Казват: „Да учите децата си за Бога е безполезно, няма да разберат”. Казват: „Да учите децата си на вярата е несправедливо – това означава да насилвате съвестта им. Когато пораснат, тогава и ще обикнат вярата, която считат, че им е присърце, тогава и ще я усвоят съзнателно”. Казват: „Да възпитавате децата си във вярата е дори вредно - това може да попречи на тяхното нормално развитие”. Казват тези и много други неща, а вършат още повече.
Здравейте! Имам следния въпрос: как се съотнася идеята за християнското търпение с темата за домашното насилие: трябва ли жертвата да търпи - ако да, защо, ако не, също защо.
Лекарството и голямата тайна за напредъка на децата ни е смирението. Доверието в Бога ни прави абсолютно уверени. Бог е всичко. Никой не може да каже: „аз съм всичко“. Бог иска от нас да водим децата към смирението. Нищо няма да направим и ние, и децата без смирение. Изисква се внимание, когато окуражавате децата. На детето не трябва да казвате: „Ти ще се справиш, ти си страхотен, ти си млад, ти си смел, ти си съвършен!...“ Така не му помагате. Можете обаче да му кажете да се моли. Да му кажете: „Детето ми, талантите, които имаш, Бог ти ги даде. Помоли Му се да ти даде сили, за да ги развиеш и да успееш. Да ти даде Бог благодатта Си“. Това е съвършеното. Във всички неща децата да се научат да търсят Божията помощ. 
Човекът като венец на творението е сътворен по Божи образ (Бит.1: 27-28). Това означава, че у всеки, независимо от неговия пол, националност, психофизическа характеристика се съдържа Божия образ, към който не може да се добави или отнеме нещо. Разделението на мъжки и женски пол в човешката природа е израз на Божието домостроителство за човечеството. За Бога мъжът и жената са равни, тъй като само прилепването им един към друг ги прави едно цяло, една плът. Половият хатактер на човешката природа е дар от Бога „от начало”. Затова неприемлива е тезата, че полът не притежава духовно измерение и онтологическо значение. Важността на пола се простира отвъд физическото удоволствие. Вярно е, че в средата на ХХ в. започна т. нар. сексуална революция, която тръгна от Америка и постепенно доведе до нравствено разложение и духовна деградация милиони хора по света. Резултат от нравствената разруха е все по-масовото разпространение на хомосексуализма.
