Елена Костандис поставя наболели въпроси, които съпътстват живота на бездетното православно семейство. Не на всички тях може да бъде даден отговор, но те са покана за разговор към свещеници, многодетни майки, жени, на които Господ все още не е дал деца и такива, които все още не са готови да станат родители.

„Не отлагайте повече с децата, семейството без деца – не е семейство”. „Млади сте още, не бързайте да създавате деца, поживейте за себе си” – такива полярно противоположни изказвания чува всяка млада двойка, която встъпва в законен брак. Но дали тези изказвания са толкова противоположни? И в единия, и в другия случай съветниците са твърдо убедени: те знаят как е необходимо. Те знаят как е правилно. Всичко, което не се вмества в рамките на техните представи за младо семейство (за хубавото време, за вкусните баници – нужното да се подчертае, липсващото да се допълни), няма правото да съществува.

Старият Завет изобилства с примери за отношението към чадородието като към неотменим закон, даден свише. Любимата на съпруга си Рахил не може да стане майка, а нелюбимата Лия ражда синове един след друг. В отчаянието си Рахил (днес психолозите биха нарекли нейната постъпка опит за манипулация) дава слугинята, за да зачене тя дете от съпруга й Яков и да „роди на скута й”. Рахил упреква мъжа си: „Дай ми деца; ако ли не, умирам”. (Бит. 30:1 – бел. прев.), – и наистина умира по време на второто раждане.

Даваме ли си сметка, колко много неща не знаем за своите предци? За житейската им история знаем съвсем малко, но в себе си носим всички черти на онези хора, които не познаваме, не сме виждали, но въпреки това носим в себе си тяхното наследство: техните гени, чертите им. Ето например, моят ръст, цветът на косата и на очите, начинът, по който са оформени моите пръсти, тялото, душевното ми състояние и равновесие, характерът ми, моето аз – всички тези неща не са само наши, не са само на нашите родители, само на дядо ми. В себе си носим историята на всички свои предци. Нима не е страшно само да си го помислим? Да разберем, че не е само онова, което виждаме сега, а в нас са отпечатани черти и на други хора, за които не знаем, каква връзка са имали с Църквата, колко са обичали Христос, в кои части на света са живели, не знаем техните предпочитания и интереси, тяхното знание, професия – нищо не знаем.

Когато влизаме в контакт с други хора, когато общуваме с някого, разбираме, че имаме насреща си друг човек – ето, например, аз говоря с тебе, говоря тук и сега. С кого? С тебе. Добре. В действителност обаче имам насреща си не само тебе. Това разбрах. Насреща ми е всичко, което носиш в себе си, наследството от твоите предци. И ти, когато говориш с мене, нямаш насреща си само мене, когото виждаш, но аз нося отпечатъците на моите близки, на моя род, на моята история. Това е нещо, което игнорираме при общуването си с другите.

Социопатията е сравнително нов термин в списъка с психически нарушения. Тя се среща във всички възрасти: както при малките деца, така и при юношите и възрастните. Това е психическо разстройство на личността, което възниква в следствие на неправилни условия на живот, на неблагоприятно въздействие на средата. Особено уязвима в това отношение е детската възраст, тъй като неправилното възпитание може да се отрази пагубно върху психиката и да доведе до развитие на социопатия. В разговор с журналистката Татяна Шишова, детският психиатър проф. Галина Козловская помага на родителите да се ориентират в проблематиката и сочи пътища за решаване на проблема.

- Проф. Козловская, социопатията се провокира от неправилно възпитание. А кое възпитание е правилно?

- Понятията правилно и неправилно възпитание са доста условни. Но така или иначе всички ние в определена степен имаме представа какво е правилно или адекватно възпитание. То е разумно, доброжелателно и строго. При това възпитание възрастните се опитват да разкрият скритите, потенциални способности на детето и да му дадат възможност да се развие в максимална степен.

Моята съпруга е дъщеря на свещеник. И отначало ми се струваше, че ще бъде много лесно да изградим истинско християнско семейство. Отваряш Библията и прочиташ на жена си: «жената да се бои от мъжа си», «жената да слуша мъжа си във всичко, като Господа» — и край! Въпросът за това кой е главният в семейството е решен окончателно и безвъзвратно.

Но животът много бързо ни показа, че тези думи не работят сами по себе си, а ако ги откъснем от всичко останало, казано в Св. Писание за брака, те могат да се използват като "благословение" за истински деспотизъм в семейството. Когато разбрах това, когато видях, че даже с много вярваща жена призивите за "послушание" не работят, се замислих. Нима Господ ми е дал най-лошата жена? И ето до какво откритие ме доведоха тези размисли.

… Не бяхме се виждали почти година, но пред лавиците в кафе-книжарницата го познах даже в гръб. Все същото карирано сако, още по-ярко открояващото се плешиво петно на тила, в ръцете – “Диспут с Пир” на преподобния Максим Изповедник – няма съмнение, това е Льоша, невъзможно е да го сбъркаш!

Много се зарадвахме на срещата и решихме да го отпразнуваме на чаша жасминов чай. Та ние се познаваме от сто години - от далечната 1991! А се срещнахме по време на разчистването на звънарницата на една от многото възстановени московски църкви, днес сияеща в своето благолепие, а тогава – лежаща в руини. Имахме какво да си спомним – и пренасянето на мощите на преподобния Серафим Саровски, когато Льоша успя да пристигне в Дивеево, а аз не, защото имах кандидатстудентски изпити, и първото издание на многотомника на свети Йоан Златоуст, и първият слух за чудотворката – блажената Матрона и панихидите за нея на Даниловското гробище…