Гръцкият философ и богослов Христос Янарас публикува открито писмо до Бачкия епископ Ириней (Булович) по повод негово интервю в гръцка църковна медия, посветено на украинския проблем. Както е известно, сръбският владика е сред най-категоричните поддръжници на позицията на Москва в спора ѝ с Константинополската патриаршия за църковната самостоятелност на Украйна. В писмото си Христос Янарас критикува еп. Ириней, с когото го свързва близко приятелство, за легалистичния му и формален подход към проблема, който не съответства на богословския дух, който той познава у него. Ето и откъси от текста на писмото:
„Агенцията за църковни новини Romfea.gr публикува на 4 май 2021 г. интервю със сръбския Бачки епископ Ириней (Булович), озаглавено: „За да се преодолее украинският проблем, са необходими преговори“. Заглавието на интервюто и „езикът“ (терминология – начин на мислене) на текста ми позволиха да установя за пореден път противоположната разлика между институциите на религиозната власт и събитието на Църквата, а именно – Евангелието на общочовешката надежда“, пише Христос Янарас.
Преди да пристъпи по същество към своите възражения известният гръцки мислител разказва за дългогодишните връзки, които го свързват с еп. Ириней (Булович):
„Ириней (Булович), заедно с Атанасий (Йевтич), Амфилохий (Радович) и Максим (Василевич), бяха и продължават да бъдат безценен дар от Бога в живота ми. Най-близки сред обичните ми (двама веча са покойници, но присъстващи в подкрепа на нас, оставащите), за мене те са жив отговор на въпроса: как може да се изживее църковната аскеза, любещото себеотрицание, емпиричното познание на богословието, радостта от ослепителната красота на творението, за да изживеем всичко това днес като „блага вест“ за пълнотата на надеждите.
С този емпиричен въпрос у мене възниква недоумение, че може би аз не съм разбрал интервюто на о. Ириней, следователно начинът за разрешаване на неразбирането се обобщава в увещателното слово на Христос: „съобщи на Църквата“ (Мат. 18:17). Вярвам, че това „съобщи“ е адресирано към всеки човек, като не се изключват грешникът и неуважаваният човек, невкусилият харизмите мирянин, без да придава изключителност на „благославящия и освещаващ ни“ епископ.
И така, за мене, може би заради погрешна чувствителност, е голяма болка да чуя обичния ми о. Ириней да говори за Църквата с езика на съвременните международни организации и институции.
Говори за „преговори“, за да бъде „решен“ „Украинският въпрос“, както говорят политиците за „преговори“, за да се реши, например, „Палестинският въпрос“. Какво ще рече „преговори“? Думата, типична за лексиката на „Просвещението“, означава увереността на съвременния човек в силата и ефективността на ratio-то: на „правилната употреба на думите“. Да мислиш и разсъждаваш „рационално“, така че истината да изплува като обща убеденост, като общо разбиране. О. Ириней недвусмислено заявява, че иска на всяка цена постигането на едно „съ-гласие“ – рационално, очевидно, подчиняването на всички на един код, на една общоприета правилност. Би предпочел, разбира се, безпогрешен авторитет, защото, както той казва: „… подчинена институция не може да оспорва, а още по-малко да анулира решенията на по-висшата институция“! Висш (безгрешен) институционален авторитет иска кой? О. Ириней (Булович)! Той настоява, но без да го съзнава, върху логичната необходимост от „върховна институция“, т. е. от папство. Откликва на същата нужда от егоцентрична сигурност и щит, настоявайки за „вселенски събор“. Вселенският събор разбира като заместител в православието на папската непогрешимост – заявява го недвусмислено. Кой обаче ще го свика? Един „безгрешен“ папа на Новия Рим (Константинопол)? Да, изглежда, че това е необходимо на о. Ириней (Булович). Иска един „безгрешен“ патриарх на Константинопол, издигайки едно-единствено условие за гарантиране на тази „безгрешност“: Църквата в Украйна трябва непременно да остане подчинена на Московския патриарх.
Искам да уверя Преосвещения Бачки епископ Ириней, че не мога да споря с него; спорът не ми е присъщ сред толкова спомени за радост, срещи, сърдечно приятелство, любезните му грижи за мене и голямата чест лично той да издаде седем от моите книги в превод на сръбски. И така, искам искрено да го уверя, че не се опитвам да разреша кой „има право“ и кой „няма право“ в случая с украинската автокефалия. Но и не ме интересува коя „безгрешна“ преценка ще подкрепи моето „право“ – това, което несъмнено ме интересува, е какво е истинско и какво лъжливо, а не какво е „канонично“ и „законно“.
Прославям Божията мъдрост, която позволи „Вторият и Нов Рим“, на вярващите похвала, на вселената украса, да бъде оголен – чрез мъченически път през вековете, чрез реки от кръв и безброй жертви – от всяка светска, авторитарна власт, от всяка принуда и налагане.
А величието, което му остана, се изразява не в числа и количество, а в истинност и в устойчивостта във верността („нека се държим за вероизповеданието“, Евр. 4:14). Неговата сила и истина са в „измиването на нозете“, а не в упражняването на властта на идеологическата непогрешимост и морално-„каноничния“ надзор.
Хиляди грешки направи Константинополската патриаршия и продължава да греши. Поддаде се на изнудването на варварския тогава Киев (през 16 в.) и даде тогава на паството на русите прозвището-титул-привилегия на патриаршия, с критерий числеността, количествения размер, а не църковната изява, истина и молитва. И повтори множество пъти този грях срещу църковната истина със сърбите, а после с румънците, България, Грузия – с всяка „национална“ църква. Думата „патриаршия“ и „автокефална църква“ придобиха през 19 в. номинативното съдържание и реално съответствие с протестантското понятие „Staatskirche“ („държавна църква“): те декларират обща идеологическа основа на индивидуалните, метафизични „убеждения“, на една индивидуалистична кодифицирана етика. „Православните“ патриаршии и „автокефални“ църкви бяха изцяло протестантизирани без изобщо да съзнават своето изменение.
Какво ще рече „протестантизираха се“? Несъзнателно отъждествяват знанието с индивидуалното разбиране (cogito), а не с усилието на връзката, споделянето, любовта.
Приравняват спасението с личното оправдаване и, следователно, с ортопраксията на индивида (ατομική ορθοπραξία), сиреч с дидактичната проповед, с морализма, който иска да „подобри“ поведението. Този религиозен индивидуализъм, който беше основан от римокатолицизма, институционализиран като теория и практика от протестантизма, а след това беше усвоен (като саморазбираща се „модернизация“ на Евангелието) от „националните“ църкви – Руска, Гръцка, Сръбска, Румънска, Българска, Грузинска и т. н.
Човек би се осмелил да твърди, че вече няма християнска църква, която да се самоопределя активно и практически (като институции и култ, агиография и архитектура) като действащо църковно тяло (енория-епископия); не изглежда да има съзнание за спасението като дар за християнина в живота-съществуване като връзка, в общението на любовта, по образа на Троичния Първообраз на битието.
В условията на това цялостно протестантизиране на „националните“ църкви, на религиозния и индивидуалистичен морализъм, който се самопровъзгласи за „Православие“, Божията любов ни подари едно неочаквано „откровение“-изненада в средата на 20 в. Наричаме го „Руска диаспора“. Една шепа бежанци, откъснати от руската земя, жертви на анти-църковната ярост на марксистките болшевики, се заселиха в големите градски-центрове на Европа и Америка. Изправени пред римокатолиците и протестантите, те търсиха своята църковна идентичност. Това, което се роди, само в рамките на едно единствено поколение (с редки изключения във второто) беше изненада, дар или чудо. Те станаха наши отци: Владимир Лоски, Георги Флоровски, Александър Шмеман, Йоан Майендорф, Павел Евдокимов и други.
В Сърбия също имаше изненада: Атанасий (Йевтич), Амфилохий (Радович), Ириней (Булович), Владан Перишич, Максим (Василиевич).
В Румъния – групата богослови около о. Думитру Стънилоае.
В Гърция Димитриос Кутрумбис, Никос Нисиотис, Йоан (Зизюлас), Василий (Гондикакис), Панайотис Нелас, Георгиос Мандзаридис, Никос Мацукас са най-представителните.
Имената са само показателни за пионери и съмишленици в усилията да се освободят от хомота на въведения от Запада богословски формализъм, морализъм и индивидуализъм сред православните. Затова интервюто на Ириней (Булович) в „Ромфеа“ беше изненада за мене.
На първо място, неговият език: един формалистичен език, чиято цел е да убеди рационално, чрез авторитарно налагане на една „принудителна във всичко“ валидност – валидност, защитавана (неслучайно) с латински изрази.
Митр. Ириней иска Вселенският патриарх да бъде primus inter pares, не го удовлетворява евангелският език, който вижда „първия“ като „последен от всички“. Ириней формулира своя проблем така: „Дали Вселенският патриарх е първи ex sese (сам по себе си), или пръв de jure divine (по божественото право), или пръв по волята на Църквата?… Той над синода на епископите ли е или е (просто) председателстващ синода, просто равен негов член?“.
Езикът, с който се изразява Бачкият епископ, е ватиканският език на авторитарното всевластие на „Закона“ – един език, изцяло усвоен днес от Москва.
Изглежда, че о. Ириней не се притеснява от факта, че Московска патриаршия днес мълчаливо е поставила „под запрещение“ книгите на руската диаспора, този голям дар от Бога за нашата епоха и поколение. На входовете на храма на вярващите се предлага инфантилна и многобройна книжнина с една нискосмислена, психологически лесно смилаема религиозност, но никога - съкровищата на църковното богословие на някогашната руска диаспора.
Ще ми кажете: а нима всички административни „автокефални“ центрове на „православните“ поместни църкви не са възприели същото помпозно, сухо и лесносмилаемо слово на власт? Нещо повече, нима Църквата на Москва не имитира вярно и безразборно различните похвати за осигуряване на авторитарното си надмощие на международно равнище? Без да се прикрива, тя купува дори първенствуващите патриаршии (и много по-лесно националните църкви), плащайки шеметна цена за изграждането на нови, огромни катедрални храмове, демонстрирайки новозабогатяла сила и пищни индулгенции.
Арогантността и властническото поведение на Москва ни помага да осъзнаем колко ценен Божи дар е допуснатото пленничество на първенствуващата Константинополска патриаршия под игото на османския ислям. Докато продължава този унизителен плен (а краят му не се вижда на хоризонта), Константинополската патриаршия е очевидно „последната от всички“, която изпълнява служението на „първия“ (първенство на отговорностите).
Разбира се, в рамките на несъвършенството на творението често и Вселенският патриарх, като всеки епископ, подражава на методите, тактиките и начина на мислене на „съвременните“ властови институти. Пример: Светият и велик събор (провел се на 17-26 юни 2016 г. в Критската академия в Колимбари). Той беше една очевидна имитация, с явни недостатъци в сравнение с оригинала, на асамблеите на Световния съвет на църквите или „пленарните“ сесии на длъжностните лица на всяка международна организация – копие на светски образци, на протестантските „събрания“, на римокатолическите конклави.
Изглеждаше, че няма ни най-малко съзнание, че в Църквата истинно е само това, което се съ-общава католично, истината е нещо коренно различно от идеологическия авторитет или от валидността на институциите, или пък от мнението на мнозинството. Че църквите, които сътрудничиха безрезервно в подготовката на темите на събора в продължение на десетилетия, до навечерието на откриването на работата на събора и в последния момент отмениха участието си, Църквата ги отсича от едното и неразделно свое тяло.
За да остане поне малко Църква, „синапено зърно“ или „малкото квас“, общочовешката надежда за спасение.
Москва ни отказва упорито да се надяваме на това чудо. Иска първенство, основано на силата на количеството и размера, на силата на числата.
А Бачкият епископ избира да бъде със силата, а не със слабостта.
Със сигурност знае и разбира това по-ясно и от мене, който се огорчавам от този негов избор.
Той е автор на най-хубавия текст, който съм чел, за о. Порфирий. Вярвам, че светият старец ще го просветли.
